Вървя сама, съвсем сама .Това е краят на света.Тотална пустош и сива прах наоколо .Зловещо мирише на тишина и отчаяние .Болката ражда тишина и отчаяние...Затова е Краят на света .На всичко. Не го мисля- чувствам го и вървя към него...А наоколо ? Тия парчета в кал са надеждите ми .Мечтите ми са на парчета. Мъртвотията наоколо кара ужасът да пулсира в цялото ми тяло.По-скоро , по-скоро към самия край на Света, за да спра да усещам болката...
И ето- изведнъж - стигнах до смата пропаст - до самия край! Седнах и нереално- но погледнах да видя какво има нататък , отвъд края...Имаше огромна пропаст .Там видях одраните си колена - одрани от тичане , за да бъдат винаги до тебе, окървавените си ръце- които бършеха винаги твоите сълзи ,шалът , който скриваше лицето ми само за теб , видях парещи реки от моите сълзи , чух моя глас да те моли да дойдеш. В тоя мъртъв миг сърцето ми изведнъж се сви от болка и от него покапаха няколко капки кръв .Търкулнаха там - в края на Света . Там беше всичко.
Погледнах нагоре и ...зърнах как някаква светлина ласкаво огрява две застинали сини очи. Въздъхнах , но те не ме видяха. Когато погледнаха в пропастта - там лежеше неподвижна малка , почти незабележима женска фигурка. Но от цялата кал и прах не се забелязваше човек ли е или просто душа...