Просто опит... за продължение
от raffaelka на 03 февруари 2008, 12:42
... и все пак се случи точно така.
Тя отвори очи и се огледа. Беше нощ. Тъмнината я обгръщаше отвсякъде, беше почти осезаема, като мекия полъх на вятъра,който галеше лицето й.
Извърна се настрани и въздухът изведнъж стана като посребрен. Изтънчена, ефирна светлина се приплъзваше в копринения мрак. Проследи сребърната нишка с поглед и пред нея се откри ясното нощно небе, обсипано с ярки като диаманти звезди, а насред тях, в пълния си блясък, като Кралицата на нощта, сияеше Луната.
Съвършенството на формата и яркостта на отразената от Слънцето светлина я накара да затаи дъх. Никога не беше виждала хармонията на природата по начина, по който обикновеното на пръв поглед пълнолуние я разкриваше.
Тишината, която я заобикаляше, усилваше въздействието на зрелищната картина. В първия момент запленена от красотата на Луната, тя не обърна внимание на липсата на звуци. След миг осъзна това,което сетивата й бяха пропуснали досега - оглушителната тишина, неестествена и плашеща. Не беше прекарала много нощи на открито, далеч от удобството на града, но знаеше,че дори през нощта гората е пълна с живот. А животът носи със себе си звуци. Звуци, с които сме толкова свикнали,че пропускаме да забележим,когато присъстват, но липсата им изпълва сърцата ни с уплаха.
Не се чуваше трепване на листа, нямаше го присъствието на горските обитатели, изразено с крясъци на птици, топуркане на малки лапички по шумата и отзвук от далечна борба за надмощие между господарите на гората.
Лекият вятър,недостатъчно силен,за да вдъхне живот на дърветата, и сребърното сияние на Луната бяха единствените белези на естествения ход на природата.
В пронизителната тишина сетивата се изострят, за да доловят и най-малката промяна в атмосферата, дори най-малкото движение на частици в пространството. Затова звукът,който се чу, прозвуча като оглушителен гръм. Беше звук характерен за гората, тази мисъл я успокои, на фона на пълното отсъствие на всичко,което би очаквала да намери на подобно място. Суха клонка, отдавна откъснала се от някое от високите и вековни дървета, които се издигаха около нея, изпращя под натиска на нещо живо. Какво обаче беше причинило този звук? Останало незабелязано досега присъствие, сляло се с нощта и тишината.
Тя се обърна изплашено и рязко, но след яркостта на лунната светлина тъмнината на гъстата гора изглеждаше дори още по-непроницаема. Високите дървета оставяха в сянка пътеките, ако имаше такива в тази неестествена гора, и всички открити пространства. Сребристото сияние не проникваше достатъчно дълбоко,за да й разкрие невидимото присъствие.
Звукът от прекършената клонка отекна в нощта и заглъхна, оставяйки я да се чуди дали всичко не е било просто игра на въображението й. Последва звук,който я прониза като ледена стрела, по-познат и по-плашещ от всички присъщи на гората звуци - човешки глас се извиси над неестествената тишина. Първоначалната уплаха не й позволи да осъзнае значението на думите,които достигнаха до ушите й кристално ясни:
- Не съм виждал човешко същество от стотици години. - изрече плътен, дълбок и мек като кадифе глас.
Времето сякаш спря.