На П.
Имало  някога една елхова гора, може би я има и сега.
Не знам колко години живеят елхите.  Дърветата в нея били кичести и красиви. Само две били ошундрени и с рехави клони. Едната  от тях винаги се притеснявала, че в края на годината идвали хора и избирали винаги най красивите елхи и ги карали в града.
Забравих, да спомена, че двете ошундрени елхи били приятели че даже и нещо повече от това. Едната много искала  да попадне в някой дом, да я украсят, за да радва децата. Година след година това не се случвало.Тогава до края на годината тя била тъжна и почти не се усмихвала.
Напразно приятелят ѝ се опитвал да ѝ обясни че това е лебедовата песен на красивите елхи и че след две – три седмици ги изгарят или служат за храна на животните  в зоопарка.
Години, приятелят ѝ разказвал това, но тя все не желаела да му повярва.
Ето, че най после дошъл и нейният час. В гората се появил човек,който търсел дърво с душа, а не с външна красота. Той дълго се колебал между двете елхи.
Приятелят ѝ зашумял с клоните се – Моля ти се отрежи мен, а не нея. Ала човекът усетил неистовото желание на нашата героиня да бъде коледна украса в нечии дом. Отсякъл я, занесъл я в скромната си къщица. Децата му много се зарадвали за пръв път щели да имат истинско коледно дърво. Украсили елхата с пуканки и орехови черупки обвити в разноцветен станиол. Елхата така грейнала, че осветила целият дом на човека. 
Дошли празниците, елхата гледала скромната трапеза на семейството.
Спомнила си за своя приятел и какво и казвал.  И изведнъж сълзите ѝ потекли по кората ѝ. Празниците отминали и само най малкото дете се въртяло покрай нея, забелязало клея и казало на останалите – вижте елхата ни плаче. Но кой вярва на малките деца?