Мислим си, че стремежът към по-добър живот, който расте с всяко изминало поколение, е нещо много хубаво. И наистина е така – постоянно се развиваме и вървим напред, от първобитния строй до капитализма. Построихме прекрасни градове, развихме изключителни технологии. Живей и се радвай!

И дори да разбираме, че желанията ни са егоистични, какво от това? Даже им се радваме, защото без тях как щяхме да достигнем цялото това великолепие? Да, ние се раждаме егоисти. Допускаме, че в определена степен това не е добре, за което ни говорят и религията, и морала. Но това не ни кара да страдаме. Плюем на морала и гребем купища пари, макар и по някога да чувстваме вина пред бедните и се стремим да им помогнем. Какво да се прави: всекиму – неговото. Така че, ако си затворим очите за това, което ни се струва негативно, може да се живее.

И едва с идването на глобализацията постепенно забелязваме, че не всичко е така просто в „датското кралство”. Глобализацията се стреми да обедини всички хора, живеещи на Земята, за което в самото начало много се радвахме. Появиха се нови възможности да се правят пари, икономиката стана глобална, най-накрая се появи възможност да се види най-отдалечената точка на планетата. „Тук беше Пешо!” Чувстваме се доволни и щастливи. Егото ни бушува, изискванията му нарастват. Искаме все повече да се издигнем над другите, да им покажем колко сме „печени”!

Заедно с това, обаче, сме свидетели, колко много се увеличиха ненавистта, войните, жестокостта, извращенията. „Така е било винаги, но са го криели от нас” – казват някои, „изключвайки” се по този начин от реалността, затваряйки се в своя тесен, но все пак личен, свят от интереси.

Но мнозина усещат все по-голяма празнота, разочарование, горчивина. Защо се случва така, че колкото повече учим и работим, в крайна сметка се чувстваме все по-зле, а светът става все „по-тъмен”?

Глобалната взаимовръзка е научен факт. Преди някъде живееха африканци, някъде – французи, китайци и всички бяха разделени. Днес всички сме взаимосвързани и взаимно зависими. Съединяват ни не само маршрутите за доставка на стоки и техните наименования. Ние сме свързани чрез някаква вътрешна мрежа, довела до глобализацията, а заедно с нея и до кризата, която да заяви „публично”, че връзката ни е неправилна, защото е егоистична и че цялото зло в света е от отсъствието на правилни връзки помежду ни.

Ние всички сме антиглобалисти. Не искаме друга връзка, освен тази, която ни диктува нашето его.

Искаме да си останем там, където се намираме, в егоистичното си разбиране за новия, тоест глобалния свят и затова да не го приемем. И да казваме: „Да става каквото ще!” Значи така ще стане. „Аз ще бъда” – както казва малката ми дъщеря. Ще продължавам да бъда вълк по отношение на другите, ще ръмжа по тези, които не приемам, ще им се нахвърлям, стараейки се да ги унищожа… Ще мисля само за своя малък, но същевременно голям проблем и ще съществувам само за себе си…

Ние – поданиците на егоистичната връзка, се страхуваме да я загубим, защото нямаме алтернатива. Страхуваме се от неизвестното и страдаме, страдаме …

Страхът е днешното общо състояние на света. Има малък страх – от това, че нямаме определени неща, например, пари или работа. И голям страх, роден от малките – страх от отсъствие на смисъла на живота. По-нататък какво? За какво да се живее? Страх от това, че не виждаме перспектива за добро бъдеще. И тогава, търсейки избавление от страха, започваме да търсим отговор у ближния си, започваме да мислим за него, като за необходим елемент от съществуването си, без който не виждаме бъдеще…

Сега, в днешно време, за пръв път в човешката история достигнахме точката на свободния избор.

Или се чувствам като горд индивидуалист, яхнал вълната на успеха си, и от такива като мен се състои социума. Или, чувствайки се като член на интегралното общество, преставам да мисля за себе си. Обслужвам тях и им осигурявам всичко необходимо. Обществото възпитава мен и аз възпитавам обществото.

Всъщност, това е колосален психологически момент, нова човешка психология, когато всеки усеща себе си и другите като единно цяло. Няма „аз” – има „ние”. Вече не се намирам на еднопосочна улица. Между нас има връзка, базирана на общата цел. Свързва ни желанието да не причиняваме зло на другия.

Така постепенно се изгражда абсолютно друга взаимовръзка. В нея аз започвам да разбирам, че грижата за ближния, за неговото благоденствие, ще ми осигури спокоен и щастлив живот.