Забелязвали ли сте как някога виждаш човека срещу теб все едно в два плана? Единият е този, за който той се представя.. Другият обикновено е по-назад и не е толкова видим.. Първоначално. Но не ми е идеята да говоря за разликата /доколкото я има/ между тези две визии..

По-интересно ми е как това, което мислим за себе си, често определя начинът, по който реагираме, дали и как се справяме в различните ситуации...

В икономиката /по-скоро в борсовата търговия, но както и да е../ има едно твърдение, че пазарът рано или късно ще изкара най-скритите ти страхове наяве, ще разкрие истинския ти начин на мислене и ще те срещне със самия теб. И всъщност нямаш по-голям враг от себе си. За да успееш, трябва да се опознаеш. Не да си мислиш как би било добре или правилно да реагираш, а да се видиш, приемеш и да действаш съобразно твоите характерни особености.

В живота обаче се срещат различни ситуации. На едни хора те им влияят по един начин, на други - по съвсем различен. Някои се амбицират от даден проблем, други се депресират...

А винаги съм си мислил, че освен в съвсем екстремни случаи, човек би могъл да се справи с всичко. Ще падне, ще стане, евентуално пак ще падне, но не е проблем. В крайна сметка това е живота - предлага ни от всичко...

И тук се чудя - дали аз мисля така защото съм еди-какъв-си човек или мисля така просто защото.. ми харесва да мисля така... Защото примерно някога отдавна, съм прочел някъде, че "животът отговаря не на този, който има нужда, а на този, който заслужава", в смисъл на този, който си е свършил работата... Както ако не си посял нещо, няма защо да очакваш то да поникне.. И това, че имаш нужда, не означава, че трябва да се намери автоматично кой да ти отговори на нея...

Сетих се за quit-а на един човек.. Думите са на Марк Твен, в превод звучат нещо такова "Не ходи на ляво и на дясно да разправяш, че светът ти дължи прехрана. Светът не ти дължи нищо. Той е бил тук и преди теб."

Нещо съм пълен с цитати днес.. Това било признак на липса на собствено мислене... четох някъде.. Браво на този, който го е измислил. Сигурно човекът просто не е могъл да се сети за никакъв цитат когато му е трябвало... Но да не бъда лош.. в тази топла, опс, гореща августовска вечер... нощ... С небе, пълно със звезди... И теб... Коя си ти? Познавам ли те? Или познавам моята представа за теб?...

"Красотата на едно лице трябва да се види на лунна светлина - тогава, когато гледаш наполовина с очите си, наполовина с въображението си".. казали древните перси. А ако нямаш въображение?.. Няма значение..

Че така... представите ни за нас самите от една страна.. и самите ние - от друга... Какви сме, кои сме?.. Какви характери сме? Има ли значение това всъщност?... Възможно ли е когато двама души се срещнат те да се опознаят така добре, че да знаят докъде могат да стигнат? Или докога?.. Едва ли.. Трябва ли тогава да не пробват? Едва ли...

А навън е леко по-прохладно... Слагам рапана до ухото си.. Вълните се разбиват в скалите... После водата плавно се оттегля.. разкрива мокрия пясък. Късчета бяла пяна проблясват на лунната светлина.... Виждам те да приближаваш. Небрежно навела глава.. Помахваш ми с ръка. Усмихваш се.. И отминаваш.... Луната те следва.. Сребърна си...

Или поне представата ми за теб..

От къде тръгнах, докъде стигнах... На тези, които нищо не са разбрали от този пост, се извинявам:) С най-добри чувства.. Може и аз да се окажа един от тях... След време. И да се чудя как съм могъл да напиша такова нещо и какво съм искал да кажа...
-----------------------------------------
Cassandra Wilson - It Would Be So Easy