Иде ми да се позова на славното начало на блоговете… но то просто не съществува. Или поне никой не помни откога. Наречете ме богохулник, но за мен блогът не е новост. Блогът е само още едно превъплъщение, опаковка и рупор на словото. Сладкото му е, че е по-мощен от всичко досегашно.

Векове преди да се появят перфокартите, може би векове преди да се появят сметалото, писмеността и всички технологични джувки, които ни превърнаха в най-могъщото земно добиче, блоговете съществуваха. Още преди векове хората се събуждаха посред нощ с горящи слепоочия, свити юмруци, вторачен в тавана поглед и изпепеляващата нужда да споделят нещо. И крещяха, говореха, пееха, рисуваха, пишеха, ваеха,  бълваха потоци от информация и емоции към околния свят. Така преди няколко хиляди години неизвестен миризлив човекоподобен от земите на съвременна Франция копи-пейстна няколко картинки от My Pictures на стената на пещерата Кроманьон и стана един от първите блогъри. Преди малко по-малко години русоляв блогър от Карлово с пъргави крака обикаляше из България и сипеше пламенни думи за свобода и человечески правдини. Всичко това като светъл лъч през мътния дезинформационно-безпросветен Похлупак, затискал човечеството от самото му създаване. А откакто го има похлупака, има го и светлия лъч. Т.е. още преди хиляди, стотици и десетки години, далеч, ама далеч преди www.mod.ber, алтернативната публична сфера съществуваше.

И все пак – какво не достигна на кроманьонеца да открие самостоятелна изложба? А на Левски – да го поканят на среща със западноевропейски дипломати или с руския император? Децибели, разбира се. Колкото и силно да беше викал, Смрадливко от Кроманьон щеше да събере на изложбата си най-много 5 души – от съседните 2 пещери, до които се чува гласа му. Колкото и да беше обикалял, Левски не можеше да обиколи цяла България, цяла Европа, целия свят, за да представи и да защити българската кауза.

И все пак – след като се появиха технологиите, какво не достигна на толкова други блогъри, за да облеят с чувствата и знанията си наистина всички, които биха ги приели? Демокрация, разбира се. От самото си създаване, а и до ден днешен, радиото, телевизията, вестниците са болезнено контролируеми и контролирани. Нелегални честоти и вестници, позиви, апокрифни магнетофонни записи – какво ли не правиха блогърите, за да пробият през Похлупака. Но лошите винаги ги откриваха, арестуваха, набиваха, заглушаваха.

Не и до момента, в който пред блогърите се появиха хилядите светещи пиксели на монитора, цуцащи и съответно плюещи информация през тръбичките на Интернет. Страховитият за мракобесните служители на Похлупака момент, в който всички можеха да станат блогъри, ако поискат. И всички могат да чуят блогърите, ако поискат.

Затова и блогърите сме съдени да победим. И да построим от парченцата различност и истина пълноценна алтернативна публична сфера.

Не че ще махнем Похлупака. Не че ще спрем лошите. Но те вече знаят, че сме непобедими. Защото сме всички. Можеш да заглушиш, набиеш, вкараш в затвора, нагрубиш и игнорираш един, петстотин или шейсет хиляди, но не можеш да го направиш с всички.