Поне на мен ми се струва, че преживявам странно подредени дни. Да, не е съвсем нормално. Вече пета седмица изтича от стачката на учителите.

Подкрепям ги напълно, далеч съм от това да им се ядосвам. Причината е, че ги разбирам – ако не се погрижат сами за себе си, то тогава кой? Явно не държавата и явно не родителите. На тях какво им пука? Многото години на недооценяване на неверояния им труд го показват.

Да, заслужават нормално отношение и заплащане за това, което правят. Защото те не са само учители – от тях се изисква и да възпитават децата ни, да ги разбират, да разбират и родителите на децата, да се любезни и усмихнати, не на последно място да изглеждат порядъчно – да имат свестни дрехи бе хора... а освен това да се ровят в бумащини и бюрократщини (надали не-учителите могат да си представят какво представлява класното ръководство например и не е само това) – учителството не е просто двайсетина учебни часа норматив седмично, бих могла да изброявам още, знам за какво става дума – изпитала съм го, не голословнича. Къртовски, ежедневен труд.

И призвание. Добрите учители са много. Свестните и съпричастни с детския мир също. Контактуващите с нестабилните тинейджъри, оставени на самоотглеждане поради напрегнатото ежедневие на родителите им дават много, вярвайте, много от себе си.

Но за да могат да го правят те не бива да се чудят как да свържат двата края. Факт.

Не им се сърдя. Съпричастна съм и в това, че вече пет седмици се опитваме така да организираме семейното разпределение на времето, че да се грижим за нашия първокласник. На работа с мама, на работа с татко, по няколко часа в „Патиланци”, отвреме-навреме гледачка (ама последните две не са само за черните ми очи), скъп наш приятел го гледа два дни, докато таткото беше в Холандия, а моя милост – на командировка в Германия...

Странна ситуация. До кога ли ще продължи? Наивният ми оптимизъм приключи – вече не се заблуждавам, че при ей-тези преговори най-накрая Любимото правителство и Синдикатите ще се разберат. Което ме кара още повече да не съм доволна от гореспоменатото Любимо. Дори „не съм доволна” е меко, нежно представяне на това, което изпитвам. Как може да са толкова безочливи да продължават да държат в патова ситуация няколко милиона души – учители, помощен персонал, родители и роднини на малки ученици... А самите ученици – 5 от 36 учебни седмици за цялата учебна година (но седмиците са по-малко за началния курс и за милите ни дванадесетокласници) – процента можете да си изчислите, ако счетете за нужно.

... Странна ситуация... Как да им помогнем?