Плаче душата ми сякаш трепка камбана,
ехо заграбва от времето тишина.
Сякаш е черга съдбата ми, изтъкана,
пъстра от случки, мечти, свобода...
Трака на времето стана, ритмично отхвърлящ
шарени дни, превърнати вече във път.
Възли за уроки, лошите спомени пъдят,
а пък добрите се вплитат трайно в мига.
Синя и жълта, червена, зелена и бяла,
моята карма подобно коприна блести.
Тя е съшита, но всъщност е винаги цяла,
даже когато я парят солени сълзи...
Лъч е молитвата, жадно забита в небето.
Слизат по нея надежди, обич, мечти...
Всъщност, душата е смисъла на поета.
Моят смисъл обаче, аз знам, че си ти!