Ода за самотата.

Що е то Самотата?

Имаше една капчица мед.

Тя си стоеше мирно на едно листо под кошера и блестящо намигваше на лятното слънце. Усещаше, как в нея се е събрал целия смисъл на живота наоколо – на растежа на цветята, на тучните дъждовни облаци, на усърдните пчелички и разумните люде, на галещите слънчеви лъчи. Тя беше всичко това взето заедно, всяко едно от всичкото поотделно и едновременно най-доброто от тях всички. Чувстваше се като Капчица от самото Слънце.

Затова тя просто си стоеше удобно на своето листенце и намигваше закачливо на Слънцето, доволна от себе си и от живота наоколо.

Но ето, че незнайно от къде долетя една муха.

Капчицата се зарадва – отдавна не си бе говорила с никого. Не, че страдаше от това, но просто и беше драго да се порадва на още един от аспектите на живота. Мухата и се стори красива, като всичко наоколо – с блестящи прозрачни крилца и играещи с цветовете на светлината фасетки (а всъщност си беше съвсем обикновенна, космата муха-лайнарка).

- Здравей! – каза радостно Капчицата.

- Ъ-ъ-ъ... Привет ... – отговори Мухата, сепната от ентусиазма на нещо, от което не очакваше реплика.

- Как ти се струва Света днес? – попита радостно Капчицата.

- Ъ...Ами...Добре... – това беше една Муха с изключително малко въображение.

- А ти какво си правиш?

- Ъ-ъ-ъ....Тъкмо мислех да ям... – все още учудена отговори Мухата (все пак никога не и се бе случвало това, което тя си мислеше за храна, да я заговори)

- Колко е хубаво! И ти ли се храниш със слънчеви лъчи като мен?

- Ами-и-и...всъщност ... мислех да ям... - теб.... Струваш ми се доста сладка ....

- Ха! – ахна Капчицата – Ами добре. Никога не ми се беше случвало!

- Толкова се вълнувам! Никога не съм знаела, че ставам за ядене! – от вълнение Капчицата се раздруса като желе.

Тук е добре да вметнем, че Мухата с нейните прости намерения, облечени в думички изведнъж въплати цялата квинтесенция на представите на Капчицата. А те се въртяха главно около мисълта, че тя е рожба на Слънцето и Живота и като такава може да дава живот.

Мухата почувства, че трябва да каже нещо, но тъй като наистина нямаше грам въображение, само се повъртя малко и потопи хоботчето си в голямата слънчева капка мед.

Капчицата бе толкова щастлива и опиянена от факта, че идеите и са реалност, че едвам усети лекия гъдел от хоботчето и обърка чувството, че олеква с чувство на щастие.

- Наистина ли съм сладка? – полюбопитства тя (това все пак беше нов план от самовъзприятието и)

- Чмок, – тук мухата извади хоботчето си, сепната от това, че храната и още говори – М-м-м...да-а-а....- за повече не и стигна въображението.

- Ах! Колко е хубаво! Колко съм щастлива! – ако можеше Капчицата би подскочила от радост. – Кажи как се чувстваш? Радваш ли се?

Мухата, която бе потопила пак хоботчето си, този път реши да игнорира странното и на моменти неприлично поведение на Капчицата и мълчаливо продължи да смуче.

От приличие Капчицата изчака известно време, да чуе отговора, и объркана, че такъв няма, реши, че явно е толкова сладка, че не я чуват, та повтори:

- Радваш ли се?

Мухата вече наистина не я чуваше, мислеше си за едно Лайно, което бе посетила по-рано, и се чудеше дали не е уместно да го посети пак. Меда макар и сладък, все пак не допадаше на нейната природа.

- Радваш ли се? – вече унило попита Капчицата и този път се почувства олекнала от недоумение и мъка. - Защо не ми отговаряш?

Косматото членистоного, познато под името Муха, реши, че се е нахранило и – Чмок! – издърпа хобота си.

- Не ме ли харесваш? - попита съвсем вяло Капчицата.

Мухата я погледна от всички ъгли, което можеше да прави заради безбройните си фасетки и каза:

- М-м-м .... да ...много вкусно, но не колкото Лайното от другата страна на пътя - и отлетя ...

Беше крайно време да приключи с тази сладка, но досадна храна.

Капчицата остана сам сама и нещастна.

Някъде нещо се беше объркало и тя вече не беше «манната небесна», не беше «алфата и омегата», а само едно жалко и малко жълто нещо капнало върху едно листо. Слънцето вече не намигаше весело и някак целия свят и се струваше голям, сив и объркан и нямаше нищо общо с нея.

- Хубаво, – каза си тя в опит да излезе от тъжното си състояние, – ще погледам още малко наоколо и ако не намеря смисъл на себе си в Света, ще затворя очи и няма да гледам никога повече.

Но, както може би не знаете, при малките капчици мед позитивизмът е залегнал толкова дълбоко, че нищо чудно, че нашата приятелка рипкаше и подскачаше от радост само след миг. Усещаше Света в цялата му прелест, което не бе случайно. Никога не е лесно да намериш точното си място в Света.

Целия този зелен и слънчев Свят, изпълнен с жужене и ухания, отразен в една единствена капка мед, отразила Слънцето, бе плод на следните философски пърхания в сладкото неорганично съзнание на Капчицата:

1. Защо всичко е толкова сиво, а аз съм толкова малка?

2. Нима тази Муха можа да промени така живота ми?

3. Дали е защото яде от мен? Може да съм отровна?

4. Тя също не беше една Любезна Муха. Дори не каза Благодаря ...

5. А и явно харесваше повече някой друг...

6. По е хубаво, когато я няма.

7. Със сигурност се чувствах много нещастна, когато тя беше тук, особено към края ...

8. А дали всички жужащи са толкова Нелюбезни и Груби?

9. Не – не може да бъде. Те жужат толкова хубаво.

10. Сигурно има Добри и Любезни жужащи.

11. Сега съм значително по-щастлива.

12. Я! - как хубаво блести Слънцето.

След тази объркана и лишена от строга причинно-следственост редица от мисли, Капчицата реши, че Света е прекрасен. А за мухите и тази Нелюбезната в частност, прецени за себе си, че е по-добре да не контактува повече с тях. Още повече, че някак осъзна, че наистина е намалила обема си, след като от нея е било ядено.

Всъщност – това бе една сравнително разумна и практична капчица мед.

Случи се така, обаче, че след не повече от няколко минути, откакто си беше тръгнала, Мухата пак се върна.

- Ау! - извика уплашено Капчицата

- Къш-къш-къш! - чак затрепера от вълнение. - Отлитай бързо, че пак всичко ще развалиш.

Мухата, изненадана от невижданата агресия в говорещата храна, се поспря за миг. Реши(бавно и трудно) да каже нещо:

- Дойдох...ъ-ъ-ъ...да ям. - (не очаквайте повече от муха с малко въображение)

- Не, не и не! - тона бе съвсем категоричен – Няма повече ядене. Къш!

Трябва да отдадем нужното на Мухата – тя в крайна сметка не бе чак толкова Лоша Муха. Тя бе едно обикновенно животно, поставено в извънредни условия – а именно – да се бори за насъщния си....с насъщния си..... Тя имаше и определени умствени заложби, вярно не големи, които и подсказваха, че първом трябва да опита с добро. Затова тя напрегна малкото си мухешко мозъче и след известно количество напъни, които отнеха немалко време, каза следното:

- Ами-и-и аз....таковата. Трябва да хапна сладко. Защото....ъ-ъ-ъ ....Лайното...то... нали бе стояло на слънце....та беше ....ъ-ъ-ъ...кисело.

Тези думи, макар и неясни, но с право, се сториха обидни на Капчицата.

- Не! - чак листото потрепера от силата на тази дума.

Мухата, стресната и неподготвена (мисленето явно бе забавило рефлексите и), хвръкна нагоре, но от незнай къде внезапен порив на вятъра я натисна надолу и тя пльокна точно по средата на хубавата кехлибарено-жълта капка с мед.

Нататък нещата хич не се развиха на добре, но от уважение към позитивизма, ще отбележим:

1. Капчицата откри в себе си нови заложби – а именно - че е природен консервант.

2. Мухата, ако беше малко по-философски настроена, може би щеше да оцени преимуществата на вечния живот.