Ааааа, това ли било - Животът? Аз а си мислех, че е нещо съвсем различно. Преди Го смятах за някаква висша загадка, забулена в мистерия, красива, очарователна, криеща тайни и приказни пътеки. Мислех си, че Животът е безкраен и че никога и никой не ще Го разгадае, защото именно в тайните му се крие неговият смисъл. Друг път съм си мислила, че може и да видя истинското Му лице. Но ако това се случи някой ден, то със сигурност ще съм от неколцината, успели да достигнат до това гениално умозаключение. И освен това подобно нещо би ми се случило на преклонна възраст.
   Сега като се замисля и си спомням колко безгрижна съм била. Животът ми бе изпълнен с приключения, надежди, вяра. Сигурно съм била щастлива. Трябва да съм била. А повечето хора все ми казваха: "Еееее, Живот си живееш ти, живот!" Сега вече разбирам. Само че тези хора са се заблуждавали. Не! Не съм живяла Живот. Живяла съм в сън, някъде извън реалността. Ето това е Животът. Тук и сега. Толкова късно, толкова бавно ли схващам. Чак на 30. Че Той - Животът, съвсем не бил такъв, за какъвто Го бях смятала. Ами Той си бил съвсем простичък. Бих искала да Го опиша с една-единствена думичка. И тя е ЕЖЕДНЕВИЕ. Ами да, това си е самата истина. Животът е битката, която водим всеки ден. Но не онази битка - героичната, красивата, възвищената - а е просто една повтарящя се, всеки ден, битчица - за оцеляване, битчица със себе си, с близките, със съседа, с продавачката, със скуката, с всичко, което не ни се нрави, а то се намира навсякъде около нас. Почти всичко не ни се нрави, затова почти през цялото време се борим. Защото Животът си е такъв - изпълнен с ненравещи се нам събития, хора, случайности. И ето срещу какво се борим всъщност - срещу самия Живот. И ето защо остаряваме, а после умираме. Защото сме се изморили, и отегчили, и сме станали безразлични. А смъртта ни застига тогава, когато единствената битка в живота ни е тази, със собствената ни старост. Това е формулата за дълъг живот - непрестанната битка. Докато си на бойното поле, смъртта не те застига. Да но те застига апатията, умората, отегчението от всичко повтарящо се. Ето така сме устроени - да се измаряме, защото иначе бихме били вечни.
   Преди си мислех, че Животът е различен. А това, дето съм го сънувала досега, е било само някаква аванта, някакъв сън, подарен ми от Живота. И в един миг разбираш колко си нищожен, неподготвен, неразбиращ. Започваш да се учиш, и да сричаш, и да грешиш. Но като казвам да се учиш, имам предвид, че това е една много кратка част от твоя бит, защото повечето е ежедневие.
   Животът е толкова прост, та чак те затруднява. Тамън вземеш, че прогледнеш, и вече искаш да си сляп. Тамън вземеш, че свикнеш, а вече си се изморил. Тамън умората ти е донесла така жадуваното спокойствие, а вземеш, че умреш. Питам се, какво ли следва после. Дано продължението не е по- просто от самия Живот. Че от просто - по-просто, значи НИЩО.