Сапатистки слова: Стратегията на охлюва
06.05.2013
Пуерто Кате, Чиaпас
8 август 2003,
десета година на Сапатистко въстание
Трудоемкото изкачване от тропическата равнина на Вилахермоса, изведе до платото, брулено от вихрушките по хребета на Кордилерите, насред тъмното небе на сезона на дъждовете. Проход, пристанище, както казват тук, врата към друг хоризонт.
Рейсът пресече бавно билото, гъмжащо от бронетранспортьорите на военния лагер и под зоркото око на един сержант, който си записва прекосяванията, начева спускането по планинския склон.
„Навлизате в Сапатистка територия, тук народът командва, а правителството се подчинява.”
Триста метра по-надолу едно пано съобщава:
„Навлизате в Сапатистка територия, тук народът командва, а правителството се подчинява.”
Друг склон, друга светлина, друго време също така. Сапатисткият часови пояс, с час закъснение от официалния летен час. Слънцето огрява няколко села, сгушени в подножието на скалната стена, на завет от вятъра. Пред една дървена къщурка, младо момиче прекъсва прането си, за да проследи с поглед минаването на стария рейс. В страни от пътя, група деца махат с ръце, а родителите ги имитират. Един колоездач вдига лявата си ръка до слепоочието, по подобие на бунтовническия поздрав.Завръщане в Овентик. Пет или шест буса, идващи като нас от столицата или от други краища на щата, са паркирани пред портала на Агуаскалиентес (“Топли-води”) номер две, както се нарича форумът построен от бунтовниците. А останалите бяха съпроводени с колективките, фургонетките, които изпълняват функцията на обществен транспорт. Подвижна маса хора шепти на индиански езици върху склона. Без да губят и минута, новопристигащите разпределят пространството, за да издигнат импровизираните палатки, чиито канапи се изпъват сред сноповете избуяла трева.
Долу, на осветения подиум, оркестърът играе неуморно, а балът изпълва аудиториума под открито небе. По-късно, когато сред облаците се появи луната, музиката затихна. В полунощ, по юго-източно време, както отбелязва един говорител, представителите на поддръжните бази, в традиционни костюми, се качват на сцената и съобщават тържествено по микрофона, на четирите основни майски езика в Чиапас – целтал, чол, тохолабал, цоцил – и на испански за смъртта на Агуаскалиентес и за раждането на Караколес, Охлювите.
В ненасилственото си действие, сапатистите са изпробвали всевъзможни тактики. Откакто са въстанали, списъкът на мирните им офанзиви не спира да расте: въртеливото движение от края на 1994, което им позволи пресичането на армейските линии без нито гръм и значителното увеличаване на територията им, създаването на Агуаскалиентес, вихъра на срещите, последователните експедиции из цялата страна, първо на 1111-те сапатисти през 1998, после на 5000-те през 1999 г., спиралното пътешествие на караваната през пролетта на 2001, за да изискат спазването на споразуменията от Сан Андрес върху правата и културата на индианските народи. И ето, че сега за пореден път поемат инициативата. Надминавайки стадия на Агуаскалиентите, лос Караколес ще представляват действителни пространства за взимане на решения, пространства за обмен, за координиране на проектите, идващи отвън и за изявите на сапатистите извън техните общности. Тридесет и осемте автономни общини ще разполагат там областните си управи, петте “Съвети за добро управление”, натоварени със здравеопазването, образованието, справедливостта и разрешаването на конфликтите.
Обикновена дума? Сън в лятна нощ? По-скоро обратното на сън. По-реалисти от държавата, която отказва да го допусне, сапатистите тръгват от конкретна ситуация: автономията съществува. Не се касае за някакъв проект, а за процес, който е далеч по-отдавнашен от всякакво юридическо признание и процес, който се затвърждава.
Индианците бунтовници от Чиапас отказват да продължат да симулират, да действат скришом, в нелегалност, да чакат законово разрешение, което така и не идва. Касае се за прилагане на споразуменията в действителността, които правителството е подписало през 1996, но отказва да спазва, както и това да става на открито, на дневна светлина. Две години и половина след похода на Цвета на земята, Овентик жужи отново. По пътеките циркулацията е постоянна и във всички посоки. Винаги попадаш по пътя на някого, лагеруващи, които си търсят отварачка за консерви, елементи от сигурността, видими със своите значки, юноши с червени кръстове, мъкнещи бидони с вода, отлъчки от носачи на колци с маскирано лице. Прикрити зад кърпи жени и мъже с гугли. Костюми в тъмно червено, сиви и сини райета, индиго, лилаво. Вариации от розово до пурпурно, бели шалове извезани с бледо синкави облаци. Чухки, черни вълнени палта, затворени с тъмно червен колан. Ферари, Кравен, Жордаш, хиляда изображения по фланелите. Пластмасови чепици, сандали от автомобилна гума, кубинки на гериерос. Жилести крака, излизащи от белите туники, дамаджанести прасци, стърчащи от прокъсаните блу-джийнс. Шапки с ленти, поклащани от ритъма на походката. Разновидност от гугли, извезани с бродерии или торба с две дупки, в стил елефант-ман (“човека-слон”). Татуировки и червени коси, анархо-пънкове с обици на носа. Каскети на Янките и Доджърите. Отряди от момичета от едно село, носещи еднакви цветове на шаловете през лицата си и ходещи в успоредна крачка сред разпръснатата тълпа.
Навсякъде се обсъжда, под палатките, платнените заслони и завети, на светлината на джобните фенери, край огнищата, на огънчетата от цигарите, около крушките на лафките. Ел Каракол, охлювът, пълзи из разговорите. Есен, той се храни чрез краката и секретира къщата си. Хермафродит, нощен, търпелив, той осветява пътя, казват старите, оставяйки следата си от блестяща лига, в която се отразява луната. Свързват го с ритъма му на изчезване и възраждане, с растежа и смаляването му, с календара му от 28 дена и с цифрата 7 – продължителността на отдръпването му. Това е също и черупката, в която се чува морето, раковината, с която се свикват общностните церемонии. Това е и витата стълба и всичко, което се намотава или взима завитата форма на винта, на свредела, на спиралата, на отворения кръг.
Силата на словото, излитащо от устата на ораторите на фармакопеите, разгръщането на аргументите, речевата плетеница, изобилието от мисли, което се излива. Това не е революция, това е спирала. Спиралата отдавна е референция на сапатистите за описване на действието им: то е експанзивно, обхваща широко, върти се безспирно, при това никога в кръг. То убягва на повторителния цикъл на традицията, пробива обкръжаването и рутината. Еволютивно и никога затворено, то няма нито вътрешност, нито външност, идва и отива отвътре-навън, вдишва и издишва, излъчва навън и се изпълва отвътре, събира и разпръсква.
„Каракол означава да влезнеш в сърцевината и да излезнеш от сърцето към света. (…) Караколес ще бъдат като врати за влизане в недрата на общностите и за излизането на самите общности; като прозорец, за да ни виждат вътре и за да виждаме ние навън; като усилватели, за да отнесат надалеч нашето слово и за да слушаме словото на този, който е далеч”, ето как ги представя едно комюнике на E.Z.L.N.
Иронизирайки по повод прочутия план Пуебла-Панама, субкоманданте Маркос, предрича весело тяхното краткосрочно разпростиране от сапатистките бази към останалата част на страната, от гватемалската граница до границата със САЩ (планът Ла Реалидад-Тихуана), към цялата планета (плановете Морелия-Северен полюс, Гаруча-Огнена земя, Овентик-Москва, Роберто Бариос-Ню Делхи) и към звездната вселена (планът Земя-Алфа Кентавър). Наоколо земята се движи, хълмът диша, потрепва, вълнува се. Хиляди, които хъркат, кашлят, шепнат, сънуват под буреносното небе. Стотици смехове, гласове, които се пресичат, отговарят си и се извикват в тъмнината. Десет хиляди, двайсет хиляди, спящи в същия неравен сън върху наклонената прерия, румоляща от росата.Точно преди изгрев музиката подхваща отново по високоговорителите. Моментът е подходящ, твърде студено е, за да продължаваш да лежиш. “Ah, que friyito, verdad?” („Ама, че студ, наистина?”) измърморва един съсед, изпълзяващ с жена си и хлапетата изпод найлона, опънат ниско над земята. Те също мръзнат, идват от друга област на Чиапас, ла селва тропикале (“тропическата гора”). Денят изгрява, докато семействата се поразтърсват, изтупват завивките, събуждат лагерните огньове измежду зелените, жълти, черни и розови найлонови плащове. Върху постлания с борови иглички подиум, цоцилите както винаги танцуват ли, танцуват, редица индианци раздрусва дрънкалки в растящ, после в стихващ ритъм с натрапчив припев на арфа и на китара, което, както изглежда, е необходимото въведение за доброто започване на деня. Отпред на сцената, говорител с гугла коментира баскетболния мач между италианския отбор на Салчичас Калиендес и Лос Тостадас Фриас (“Пържените филийки”) от Националния университет. Един азиатски камераман снима без почивка.
Из мъглата изплуват магазина, дървения параклис, огромната обща спалня, построена от трупи, а по-долу, училището, голямата сграда покрита със стенни рисунки и Форумът, построен преди седем години, който се е разраснал. Болницата се е сдобила с наполовина боядисано тухлено крило, полага се и последна грижа за нова конструкция, просторна, квадратна дървена къща, върху която пише на испански и на цоцил: ”Съвет за добро управление”. По-напред върху стената, група художници завършват фреска на градските въстания, докато сексуалните труженички издигат байрак, украсен с презерватив. Каменистата пътека към прерията, понастоящем циментирана в най-стръмния си участък, има малко вид на централна улица, оградена с нови барачки от борови дъски: фризьор, бюро на жените, планина от обувки на обущарския кооператив, сергии с гояви, круши и праскови, но препечени, столови където пушат казани със супи и тамали (“пикантни мексикански ястия”), царевични кремове и билкови чайове. На щанда за кафе Mut Vitz се стяга истинска 25-литрова, току що разопакована от кутията си, електрическа кафеварка. „Трябва да се изчака светването на бутона, така пише в опътването”, обяснява един от маскираните младежи, които осигуряват обслужването.
При това положение се бъбри, дебатира се за Ирак, Баската страна, съдията Гарзон, който е на почивка в областта. Гъстата пара от кафето ни гъделичка носовете, но часът напредва, слънцето се издига над прерията, опашката нараства, а свето-диода все още не светва. „Да не би лампичката да е прецакана?”, се намесва един от чакащите с чашка в ръка насред смеховете. Сформира се струпване около камион, носещ купчина екземпляри от вестник Ла Хорнада (“La Jornada”). Около транзисторите се насабират групички, с ухо залепено за новините, дебнейки появата на сапатисткото радио по късите вълни. Пъпленето по разклонените пътеки на прерията се ускорява.
Изпръщяването на високоговорителите предизвиква внезапно втурване към аудиториума. Нетърпеливите камери проправят пътя си, за да достигнат първите редове, а репортерите насочват микрофоните си. „Виник’ан сетик, челтактик…” (мъже и жени, другари). На този цоцилски език, целият на „тик”, като тракане на миди, един водещ прави съобщение: правителството предизвиква смущения на честотата на Радио Инсурхенте (“Радио Бунтовник”), ще слушаме предаването на касетка.”
„Възможен е и по-добър свят” – просъсква гласът на Маркос, който подсигурява ролята на ди-джей на новата радиостанция – “Не са го казали нито Карл, нито Груачо Маркс, нито Ленин, нито Че Гевара, нито сапатистите, ами… Би Би Кинг.”
Непримиримото слънце затопля главите; дете плаче; майка му го утешава и го люлее. Строени на сцената, старейшите изтърпяват стоически мяукането на електрическата китара. Маскираната изправена тълпа се накъдря за момент. Телевизиите не знаят накъде да гледат. Бурята се извисява, докато откъм страната, от която не го очакваха Тайният революционен индиански комитет се разраства в почти пълен състав. Само Маркос отсъства, за голямото разочарование на репортерите.
Тачо го извинява с бодрост: „Не можа да дойде, заболя го корема от смях”. Първа взима думата Розалинда, млада командантка, за която не бяхме чували нищо до момента: „Сапатистките общности и общини го показаха в продължение на десет години, добри са, здравички са, умеят да се борят и да се съпротивляват”, прогласява тя, а ученическият ѝ жаргон отприщва смеховете и аплодисментите на асистиращите.
„Искам да кажа на всички компаниерос и компаниерас от всички зони, селища и градове, от цяло Мексико и от света, да не губят надежда, да не се плашат от заплахите и преследванията от лошите правителства, защото нашата борба, нашата съпротива се засилиха много. Имаме другари и другарки из целия свят. (…) Лошото правителство не ни обръща внимание, толкова по-зле за него, щом прави глупости!… Ние вече сме във вихъра на изграждане на нашата автономия. Правим поредната крачка. Време е всички да се включат. И нека жените не остават на заден план, понеже само така ще спечелим.”
С черен поглед сред панделките на цоцилската шапка, Давид е натоварен да обяви за вдигането на всички блокади на EZLN по пътищата: „Днес сапатизмът е по-голям и по-силен. Никога преди в историята ни не сме имали силата, която имаме днес. Отдавна сме надминали границите на щата Чиапас, държим и контрола даже в общностите, където се намират гарнизоните на федералната армия и държавните сили за сигурност. Нашето слово проникна даже и в казармите.”
Естер поема щафетата: „Всички политически партии, както и ИРП (институционна революционна партия, на власт от 1929 до 2000), така и PAN (партията на Фокс, дясна) така и PRD (лява, на теория), влезнаха в съгласие, за да отрекат правата ни, когато гласуваха закона си за правата и културата на индианците. Искаха да ни третират като хлапаци и да ни накарат да мълчим… Сега вече ни се налага сами да упражняваме правата си. Нямаме нужда от ничие позволение.”
„Индиански братя и сестри, призоваваме ви към директно прилагане на споготбите от Сан Андрес. Въпреки че лошото правителство не ги признава, за нас това е закона и в негово име се и защитаваме.” Омар го следва на микрофона: „Привет на всички млади. Преди няколко часа се роди този каракол „Съпротива и бунт за Човечеството”.
Надяваме се, че всички се чувстват добре, даже и да сте поуморени от бала за този голям празник. Завиждам ви, защото аз не танцувах…”
„Млади студенти, млади безработни от тази планета Земя и от тази стрна Мексико, начина ти да живееш младините си, те не го уважават. Те ни преследват заради нашата различност, те биха искали да бъдем малки старчета, малки старици. Те се лъжат, ние няма да бъдем старци, защото едните умират, но другите израстват.”
„Това, което искат властите на парите, е да ни доведат до кражбата, дрогата, алкохолизма, проституцията, за да могат после да обявят: убихме един крадец или вкарахме го в затвора. Искат да си мълчиш, ако се обличаш по твой начин, ако защитаваш правата си или културата си. (…) Не вярвайте на световните правителства, които казват, че с глобализацията икономиката щяла да потръгне. Това не е вярно. (…) Трябва да се вдигнем и да гледаме насреща, както казват революционните герои: трябва да умрем прави, а не на колене. Ще видите, че в този свят можем да се борим, а не да оставаме парализирани от страха. Трябва да сме смели не само за свалките. Добре де, нищо не съм казал, шегувам се…”
Гръмотевицата ечи под ниското небе, когато Фидела отправя апел „към мексиканския народ на мъжете”:„Ние другите задължително ще задължим да ни уважават като жени. И това ще бъде така, дори и да се мръщите!”
Множеството индиански земеделци, изправени с гуглите си, загрява с шепот на учудване, който се обръща в ентусиазирани викове.
„Не ви мъмря, добавя тя с майчиния си тон, махайки с пръст: Чуйте го добре, уважението, което ни се дължи като жени, се нарича задължение!”
Докато падат първите капки, цоцилският команданте Брус Ли (произнася се Брус Лий) уточнява, че планът Реалидад-Тихуана предвижда:
„Уважението на автономията и независимостта на социалните организации на трудещите се, селяните, индианците, жените, възрастните, гейовете, лесбийките, транссексуалните, сексуалните работнички и работници, наемните труженици, младите, колонизираните, артистите, интелектуалците, религиозните. (…) Развитието на новите форми на самоуправа и самоуправление по цялата национална територия. Сформирането на мрежа за базова търговия между общностите, която между другото се основава и на неофициалната търговия, както и създаването на мрежа за информация и култура между индианските области и народи.”
Ясният и мек глас на Забедео прекосява пороя: „Войната на лошите глобализаторски правителства докара смъртта и разрушението далеч от тук, на място, което бе богато на култура и история за човечеството. Ей там, иракският народ показва, че не се касае за замяната на местен тиранин с чужди тиранини.”
Младият мая отправя и „поздрав към политическата и културната борба на баския народ. Повтарям го ясно: към политическата и културната борба на баския народ, защото винаги се намират лъжливи журналисти, които да изкарат, че сме подкрепяли ЕТА (“националистическата Баска сепаратистка организация – същинска държава в държавата”)…”
Той приключва с поздрав също и към братята и сестрите във Франция, събрали се на алетр-форума върху неподчиненото плато на Ларзак, както и към братята и сестрите в Аржентина, към аверите в Италия, към народа на Куба и към народа на САЩ, „който се надигна от развалините на кулите-близнаци в Ню Йорк, за да се противопостави на войната”.
Мъглата обгръща тълпата. При сигнала, кордонът от мъже и жени се отдръпва във въртеливо движение към горната част на склона, за да съпроводят четиринайсетте делегата, които отиват да поемат функциите си. Асистентството се втурва след тях и се струпва пред дървената къща.
„Някои бяха предсказали, че това откриване нямало да се състои. В крайна сметка, ето на, ключът, който ще ни служи, който ще служи на всички, декларира техният говорител, отваряйки гордо зданието. Тази врата не е нито бронзова, нито сребърна, нито златна, ала това е великолепната къща, която построихме за Съвета за добро управление.”
Горе на хребета изпукват гърмежите на фойерверките, някои от които са изстреляни и хоризонтално, но без да ранят никого, когато говорителят заключава:
”Настъпи часът на бала, време е за намиране на партньора.”
Не е никак мъчно да се откликне с послушание на новия управител. Изкачващото движение по шосето се обръща. Оживлението на шаловете и на закачулените глави се стича обратно към аудиториума, където електрическото пиано издава увлекателна трела. Поставени пред свършен факт, политиците в Мексико кълнат на полуглас срещу сапатистите, без да намират думи. Лидерът на PAN в Сената декларира, че лос Караколес престъпвали конституцията, че били предизвикателство за правовата държава, пищи, че трябвало да се спазва закона.
Но колегите му го знаят – твърде късно е да бъдат подтискани; при положение, че не могат да репресират това непревземаемо движение, по-добре да се правят, че не го забелязват. Какво могат да направят? Какво могат да кажат представителите на партиите в Камарата, на другия край на тази августовска нощ, фигурите от телевизионната новинарска емисия, избраниците от изборите през миналия юли с 60% въздържателство, тази медийна планета, където се обявява завръщането на Институционализираната “революционна” партия за президентските избори през 2006 като фаталистично завръшане към възпроизвеждането на системата след илюзията на промяната, оттегляне към политиката на преструването? Да декларират охлювите за антиконституционни? Да изучат и определят същността им? Да влезнат в дискусията на майската философия? Да се рискуват в лабиринта, да следват плетеницата, спиралата, 7-ицата и пр.?
Торнадото от медени инструменти гръмва на баскетболния терен. Полъхът на раковините забръмчава във високоговорителите. Ксилофонът се извива като ураган. Маскираните селяни повличат публиката в развълнуваната кумбия (“колумбийска танцувална музика”). Лас мучачас от града се впускат на гъсти групи в превземането на милиционерите, които не устояват. Повечето от сапатистите са навили гуглите си на моряшки шапки и се отдават, щат, не щат, на музикалната битка. Поделение от момичета с лилави шалове спускат хълма, с блестящи усмивки, разкрити от спуснатите им кърпи и завзема рехавия европейски контингент. Следват групите Maguey, La Fami и Los Jovenes Olvidados („Забравените младежи” от общността Агуа дел Тигре – „Тигрова вода”), а после се сливат в омайващ ритъм, за да подхванат с дрезгав глас Ел коридо де Камелиа ла Тексане.
Към тропическите кумбии се преплитат лас нортеняс, песните от севера, тези балади на чиканос и на трафиканти, чийто вкус пренесоха сезонните работници при нередовните си миграции към САЩ, пикантно изпълнявани по границата на неузнаваемостта, пресичани от резки галопи на рок, от джазови стремежи и диви звуци на блуз. Извиват се луди фарандоли и набраздяват терена. Танцуват и пак танцуват, докато дойде денят.
Автор: Хоаким Хокенгем