Погледът ми блуждаеше в безвкусната шарка на балатума. Цъкането на стрелките на евтиния китайски часовник отмерваше края на този суров и ветровит пролетен ден. Вдигнах очи и се взрях в далечна точка, някъде дълбоко в падналия навън мрак. Изведнъж, мисълта ми препусна през времето и пространството и се върна безумно много назад. Толкова далеч и отдавна... в деня, в който я срещнах...
През 1981 година страните от социалистическия лагер изпратиха военни съветници в Никарагуа, за да помогнат на сандинистите срещу поддържаните от САЩ контри. България и Тодор Живков изпратиха мен. Там я и срещнах – на утъпканата жълта почва на един тренировъчен полигон.
Държеше здраво автомата, нахлупила беше войнишка барета и гледаше гордо. Личеше си как иска да бъде истински боец, но нежните устни и гладката кожа издаваха градското момиче. Това не беше жена от индианско село. Сигурно беше живяла в двуетажна къща в Манагуа... Може би беше романтична студентка, зарязала светло бъдеще и заможно семейство, за да вземе оръжие в крехките си ръчички и да се бие рамо до рамо със синовете на Никарагуа.
Спомням си първата секунда, в която очите ни се срещнаха. Какви очи имаше... Красиви бяха, но пронизваха като стрели. И сякаш в първия момент, в който ме погледна с тях, оттам бликнаха няколко игриви искрици.
Испанският не ми беше на нивото на Сервантес, но някак успях да го кажа. Може би няма език, на който да не успееш да го кажеш, ако истински го чувстваш.
Прекарвахме кратките екваториални нощи в джунглата, вплели едно в друго голите си тела, покрити с тънък слой гореща пот. Влажният задух висеше над хамака, а ние си шепнехме в тъмнината. Галех нежното й рамо с цвят на млечен шоколад и я целувах като невинно дете. Разправях й за заснежените проходи на Балкана, за блъскащите се колички на панаира, за преживелиците на баща ми на фронта, за нелепите ми случки от казармата.
Тя така и не повярва, че в България има едновременно и социализъм, и КОРЕКОМ, и топла вода. За нея революцията беше страдание. Саможертва. Кървава рана, в която трябва да се слага сол, за да боли повече и повече. Революцията не може да има КОРЕКОМ. Революцията има само битки.
Все това ми говореше – революцията. Никога не чух нещо за семейството й или изобщо за живота й преди да стане боец на сандинистите. Compañero Ortega, Никарагуа, генерал Сандино, борбата, войната, народа. И най-вече – революцията. Това беше всичко.

Безмилостното слънце прежуряше над пълния с въоръжени мъже и жени полигон. Тъкмо свършвахме сутрешната тренировка и щяхме да обядваме. Когато разпуснахме бойците, тя дойде при мен, смъкна баретата си, без да ме прегръща се притисна в мен и понечи да ме целуне. Преди да успея да й се скарам, отнякъде изтрещя глух пукот. Връхчето на сочните й устни тъкмо се допираше в моите... Никой не разбра какво става. Изведнъж едно от момчетата - Фелипе, индианец от планините Марабиос, се свлече на земята и от устата му бликна кръв. В следващия момент отлетяхме нанякъде от помитащ взрив.
Тя веднага скокна на крака, без изобщо да се впечатли от раната на главата си и извика:
-Контри!
След това грабна автомата и хукна нанякъде. По полигона тичаха в пълна суматоха войници на сандинистите, станали лесни мишени за скритите в джунглата контри.
Отръсках глава. Трябваше да се махам. Изрично ни бяха предупредили – никакви военни действия, само обучение. Един от гедерейците допълзя до мен, взе да ме дърпа и да крещи на глупава смесица от езици:
-Давай, давай! Сандинистен капут!
На входа на полигона ни чакаше малък УАЗ. За всеки случай – винаги зареден с бензин и с осигурен шофьор.
Потърсих я с поглед. Скрила се беше зад ъгъла на една от бараките и превързваше един ранен с раздраната си на парцали куртка. По потта върху голите й нежни рамене бяха полепнали прахоляк и пръски от кръв.
Когато ме видя, затегна превръзката на ранения и се спусна към мен. Прегърна ме любвеобилно през врата и каза:
-Любов моя... Това беше... Знай, че те обичах като живота си.
След това ме целуна с всеотдайната страст на смъртник.
-Не! – викнах аз. – Няма! Няма да умираш! Ела с мен!
Тя остана като поразена. Никога не беше предполагала, че наистина ще избягам, както ми беше отредено от устава. Никога не беше вярвала, че аз наистина съм само един легионер, един безчувствен към страстта на революцията и страданията на Никарагуа наемник.
-Ела с мен! – продължих да крещя аз. – Ще живеем в хубав дом, ще имаме хиляда деца и ще ги къпем в топла вода. Ще имаме гарсониера, а не колиба с кален под. Имам долари – ще купя всякакви луксозни дрънкулки от КОРЕКОМ, ще ти подаря вносна прахосмукачка и шарени рокли - колкото пожелаеш! Ще имаме живот, за какъвто не си мечтала! Ела с мен – да бягаме! Не умирай, моля те, обичам те като живота си!
Тя беше мъжко момиче. Не плачеше. Може би дори никога не беше плакала. Но точно в онзи момент по сърцето й се търкулна горчива сълза.
Малката й длан ме блъсна с безмилостна сила и решимост.
-Сандинистите не се предават, compañero. Нито се продават...
В блясъка на черните й зеници бляскаше саможертвената лудост на воин-ацтека. За тази жена не бяха ценни топлата вода, нито корекомските дрънкулки, нито прахосмукачката от ЦУМ. Малката пантера, израснала в разкъсаните от революции, диктатори и бедност земи на Централна Америка, жадуваше своята последна битка.
Гарвановочерната й грива беше полепнала по изпотената кожа на врата й. По изящната й вежда се търкулна капчица гъста лепкава кръв от драскотината на челото й. За един миг, за един последен миг, погледите ни се срещнаха. Тези очи... Тези неземни очи... Красиви, а пронизваха като стрели. Но игривите искрици вече ги нямаше.
Тя се надигна от укритието си и с бесен вик засипа враговете с дъжд от олово.
Аз се обърнах и поех към камионетката, панелния си блок, топлата вода, зрелия социализъм, България и прахосмукачката от ЦУМ.
Никога вече не я видях. Никога не я потърсих. Оставих мисълта за това, което се е случило с нея, да проникне бавно и тихо като отровна инжекция в сърцето ми.
Онзи миг на екваториална жега, кръвопролитие и изпепеляваща страст остана последния ни миг заедно. Миг, чувство, образ, който преследва спомените и сънищата ми. С камуфлажен панталон и голи рамене, стиснала огнедишащо оръжие, изправена над телата на сразените си другари. Жестока богиня на войната. Малка безмилостна амазонка. Моята жена-воин. Моята огнена любов. Mi compañera.