Съществуването на Еврозоната бива критикувано още от самото ѝ създаване както от теоретична гледна точка, така и от практическа, като критичните гласове се множат и засилват след световната икономическа криза от 2007-2008 г. Сред най-забележителните критици се откроява Джоузеф Е. Стиглиц, Нобелов лауреат по икономика, професор в Колумбийския университет, бивш главен икономист на Световната банка и автор на книгата „Еврото: Как една обща валута застрашава бъдещето на Европа“ (2016)[1]. В книгата ясно се очертават противоречията между добрите намерения, от които се ръководят политиците, създатели на еврото, и икономическата теория. Според теорията, приемането на обща валута от толкова разнородни в икономическо отношение държави не би могла да функционира, твърди Стиглиц. Не е учудващо, че претърпя такъв колосален провал и в практиката, както демонстрират сериозните финансови кризи в Гърция, Италия, Испания, Португалия и Ирландия, започнали през 2010 г. Друг забележителен икономист, критик на Еврозоната, е Янис Варуфакис, бивш финансов министър на Гърция – първата официална жертва на общата валута. Варуфакис дава за пример собствената си страна, когато през 2021 и 2022 г. съветва България да не се присъединява към Еврозоната[2]. Гърция приема еврото през 2001 г. и само 7 години по-късно, през октомври 2008 г., вече е изправена пред банкова криза. Последва навлизане в рецесия и скоро след това, през 2010 г., страната вече е изправена пред фалит. Сред критиците на Еврозоната се нарежда и Марк Блайт, професор по икономика и финанси в Университета Браун и автор на две книги по темата – „Остеритетът: Историята на една опасна идея“ (2013)[3] и „Бъдещето на еврото“ (2015).[4]

Към тези знаменити имена биха могли да се добавят още десетки, но въпреки това в медийното пространство на България нямахме възможност да чуем техните научни аргументи, представени от български икономически експерти. Поради липсата на дебат, в който да бъдат анализирани плюсовете и минусите на влизането ни в Еврозоната, се породи информационен вакуум по темата, който беше запълнен от всевъзможни конспиративни теории и лозунги, целящи по-скоро да донесат политически дивиденти на изразяващите ги партии, отколкото да аргументират подобаващо причините, превръщащи Еврозоната в заплаха за националните икономики.

Целта на този анализ е да запълни създалия се информационен вакуум и да представи позициите на гореизброените икономисти.

Законът за търсенето и предлагането в международната търговия

Пред една затворена икономика, която не поддържа търговски отношения с останалия свят, а сама произвежда всичко, което ѝ е необходимо, и потребява единствено продуктите, която сама е произвела, изобщо не стои проблемът по какъв курс се обменя валутата ѝ с чуждите валути – обмен на валути не би имало. Но такава държава не съществува. Днес никоя държава не би могла да бъде „самодостатъчна“, най-малкото защото е невъзможно на територията й да са налични всички природни ресурси, използвани за потребление и производство. Тази необходимост от чужди ресурси се засилва през вековете, наравно с нарастването на нуждите на населението.

За да се сдобие една държава с ресурсите и продуктите на друга, те трябва да се заплатят от държавата-вносителка във валутата на държавата-износителка. Търговският баланс на една държава показва разликата между стойността на всички внесени и изнесени от нея стоки за определен период (обикновено една година). Когато вносът е по-голям от износа, говорим за търговски дефицит, наричан още „отрицателен търговски баланс“, а при по-голям износ – за търговски излишък.

Международните търговски отношения са винаги с нулев резултат: ако една държава е с търговски излишък, то нейният търговски партньор по необходимост е с търговски дефицит. Една страна с търговски дефицит е принудена да тегли заеми (частни или държавни), за да заплаща внесените стоки, и така общото задлъжняване на страната нараства. С нарастването на задлъжняването, обслужването на дълговете става все по-трудно, като рано или късно кредиторите спират да отпускат заеми и избухва финансова криза.

Важно е да се знае, че не само търговският дефицит, но и излишъкът се отразява негативно на благоденствието. В банките на държавата с търговски излишък се натрупват парични средства от износа на стоки. Ако тези средства впоследствие се използват за инвестиции в производството и съществува вътрешен или външен пазар за реализацията на новосъздадените стоки, то това натрупване би имало само положителен ефект върху икономиката. Проблемът е, че на практика е невъзможно всички натрупани средства да се превърнат в инвестиции в производството, а вместо това голяма част от тях се отпускат като потребителски кредити. Когато потребителските кредити се отпускат вътре в държавата с излишъци, се повишава паричната маса и търсенето, което предизвиква инфлация. Другият вариант е кредитите да се отпускат на държавите с търговски дефицит (само те търсят кредити) с произлизащите от това рискове. В крайна сметка търговският излишък също се оказва проблем. Ето защо най-добрият вариант е всички страни да се стремят към постигането на търговски баланс.

Отстраняването на неравновесията в търговския баланс се подчинява на Закона за търсенето и предлагането. Той гласи, че ако цената на една стока е по-ниска в друга държава, отколкото в собствената, е по-изгодно стоката да се внася, вместо да се произвежда, и обратното. Всеки интуитивно разбира този закон, но не всеки познава механизма, който се задейства след вноса на въпросната стока. Именно в този механизъм главна роля играят видовете валутни курсове – дали са плаващи или фиксирани. Ако разберем защо, ще знаем и какви ползи и рискове се крият в приемането на еврото.

А) При плаващи валутни курсове

...


Препратка към пълния текст и таблиците, които трудно могат да бъдат пренесени тук:
https://solidbul.eu/eurozone-bulgaria/