От най-дълбоката, от най-светлата, от най-ефирната част на „Извора на живота” се сътвори тя – душата на твореца. Идването и’ бе съпроводено с невиждан блясък и другите души, които бяха сътворени в същия момент разбираха, че тази е някак по-различна, по-специална и очакваха с нетърпение да видят какъв избор ще направи душата на твореца. Дали ще остане векове да танцува своя ефирен бляскав танц около бялата светлина на „Извора на живота” или ще предпочете оковите на материалното тяло?
Но тя – душата на твореца - бързаше да твори и с нетърпение избра първото тяло дошло на бял свят заедно със собственото и’ сътворение. Беше едно много сладко момченце, което в първите дни изключително много зарадва своите родители, но с времето започна да се превръща в истинско изпитание за тях, докато в един момент те разбраха, че той е тяхното съдбовно наказание.
В началото плачеше, после ревеше, накрая направо се дереше от рев, но душата на твореца намираше във всеки тон на този непрестанен рев някаква красота и живееше с надеждата, че този ревльо ще стане изключителен певец.
Трябваше и’ доста време, за да разбере, че никой друг не се диви от способността на бебето да издава ужасяващи тонове, но въпреки че със всеки изминат ден да разбираше, че пеенето е изгубена кауза за този малък човек, душата на твореца знаеше, че той има някакъв изключителен талант и все някога ще го изяви. И точно, когато бебето проходи, душата на твореца разбра, че от него няма да стане танцьор.
Просто до този момент изключителният му талант не се беше проявил, но пък имаше безкрайно много време да го изяви. Затова душата на твореца проявяваше разбиране към растящото дете и чакаше онзи изключителен момент, в който той щеше да стане творец и да сътвори нещо изключително.
Така на душата творческа и’ се наложи да почака докато човечето поне се научи да чете. И той се научи. Но това не беше най-любимото му занимание, а понеже четенето не го привличаше душата скоро откри, че и’ писането няма как да го привлече, следователно от това дете нямаше да стане писател. Уморена от чакане душата на твореца започна неистово да крещи:
- Гладна съм! Глаааадна съм! Гладна съм!
Усетил позива на глад отвътре малкия човек се зарови в хладилника и започна да омита всичко що можеше да се изяде. Когато се измори да нагъва салами, кашкавали и какви ли не други боклуци отиде в хола пусна си телевизора на детския канал и продължи да набива чипс, пуканки, семки.
Когато душата се умори да крещи колко е гладна, хлапето хвърли небрежно поредния изпразнен плик от някаква храна, оригна се шумно и се замисли какво да прави, а едновременно с това се учуди, че може и да мисли. И като се замисли само...
Душата на творецът пък се зачуди какъв гладко шлифован мозък може да роди такива мисли.
Та мислите бяха: „Ами сега, като няма какво да се прави, дали да не взема да викна някой да си поиграем? Но мама като не дава да си играем у нас, къде да идем да си играем?”
В края на краищата малкия човек не достигна до никакви мислителски открития и душата съвсем отчаяна от резултата реши да си почине от своя приемник и се сгуши в най-тихата част на пухкавото му телце, прииска и’ се да заплаче, но после мислено и съвсем добронамерено се самоуспокои и си каза:
- Та той е още дете. Още не е открил твореца в себе си. Аз малко ще почакам. Може би след няколко години той ще намери своята същност и тогава ще сътвори нещо голямо.
Така сгушена в дълбините на едно незаслужаващо я тяло душата на твореца прекара тихо няколко години в очакване детето да открие себе си, но с времето нищо не се променяше. Малкия човек стана голям човек и душата откри, че малкият мързеливец вместо в творец се е превърнал в голям мързеливец.
Това може би щеше да продължи още мнооого дълго, но в един прекрасен момент се появи ТЯ – неговата първа любов. Усетила трепета на сърцето душата на твореца се размърда, направо изскочи от убежището си и с нетърпение зачака момчето да прояви таланта си. Душата така жадуваше този миг, че закрещя:
- Жадна съм! Жаднааа съм! Жадна съм!
А младия човек вместо да запретне ръкави и да сътвори нещо изключително в името на любовта просто измъкна една бутилка с алкохол и се напи до безсъзнание.
Душата се отчая и за първи път заплака, но пияното тяло, което я държеше в плен изобщо не чу болката и’, така както през всичките тези години не бе разбрало нито предназначението и’, нито нуждите и’.
Душата бавно събра смачканите си ефирни крилца, избърса сълзичките си и пак се прибра в убежището си.
Беше сигурна, че ще чака още много дълго миг на прозрение, а може би този миг изобщо никога нямаше да дойде, защото въпреки че тя беше душа на творец все пак не беше избрала за свой дом тяло на творец и затова с цялата си същност вече разбираше, че това тяло няма да разгърне творчески способности, защото по никакъв начин не разбираше душата, която носеше в себе си, така както душата не бе разбрала какво тяло е избрала да я носи твърде многооо земни години.