Може би на някои от вас, които са слушали Nightwish, им е позната тази фраза (Kuolema Tekee Taiteilijan). Не знам дали сте мислили колко истина може да има в нея или сте решили, че е просто поредната странна фраза в текстовете на Туомас...
Е, от известно време ми е познат толкова добър пример, че не знам дали по-добър би се намерил... Това е едно прекрасно момиче, което се е преборило със смъртта с музиката си. Тук можете да прочетете историята й и да чуете музиката й:
http://cf.geocities.com/missantrophe/

А за тези, които имат затруднения с английския и френския, ето и един набързо направен превод:
Едно време имало пианистка, която мечтаела за човечност...

Родена съм на 23 март 1988 в болницата в Сейнт-Агат в Квебек. Животът ми е труден за описване, защото много добро описание на това, което съм преживяла, би ми отнело остатъка от живота ми. Но хайде... ще ви го разкажа на кратко.
Още, когато съм се родила, съм се срещнала много отблизо със смъртта. Умирала съм най-малко 4 пъти на операционните маси. Родена съм с болест на хранопровода-1 инч от него е липсвал. Заради тази болест, видях небето на година и половина и спрях да ходя редовно до болницата на 6 годишна възраст.
Заради болестта си не бях способна да ям през устата си, така че ми направиха (това не мога да го преведа) гастростомия (отваря се стомаха и се почставя тръбичка, през която човек се храни, предполагам сте чували...). Носих това ла*но (извинявам се, правя буквален превод) на кожата си 6 години. Заради неуспешна операция, имах трахеотомия и не можех да дишам сама. Решили са да ме оставят да дишам сама 3 години след рождението ми.
След като отминаха тези последствия, баща ми ме накара да открия пианото. Най-лесният начин да се уча беше, когато той изсвири нещо и аз опитвах да го повторя ня пианото, същите ноти като неговите.
На 8 годишна възраст тъмнината отново докосна сърцето ми, роди ми се брат и това ме накара да изгубя част от себе си; баща си. Винаги съм го ревнувала от брат ми и все още продължавам. На около 14 годишна възраст ме повикаха от болницата Сен-Жустин и ми казаха, че през 1989 съм имала голяма операция, заради която съм получила възпаление на черния дроб. Казаха, че тази болест може да ме убие до 30 години.
След тези новини полудях. Започнах да искам да се самоубия. Започнах да се дрогирам, да пия и станах момиче без жалост. "Лудостта" ми беше толкова тежка, че реших да отида в дом за тийнейджъри с проблеми. Там съм от една година и през тази година спрях да пия и да се дрогирам. В тези трудни времена ми помогна пианото. По това време започнах да композирам. Това беше единственият начин да изразявам себе си. След като напуснах това място, се преместих в Монреал, защото Сейнт-Донат не беше място за мен. Там срещнах мъж, моят приятел, който прави живота ми толкова по-добър. Благодарение на него започнах да взимам лекарството за борба с болестта си. Това лечение може да се сравнява с химеотерапия, но няма нужда от хоспитализация. Трябво просто да се инжектирам веднъж седмично от 11 месеца насам. Има 80% шанс да съм свободна след това. Ще съм свободна! Вече съм преминала половината от лечението.
През октомври 2006 реших да уча в колеж по Musitechnic in Applied digital techniques for sound and music (това не ми се превежда ), за да стана това, което винаги съм искала-композитор на саундраци за филми или видео игри или за театрални представления и т.н. Ще взема дипломата си през август 2007.


Явно тези на пръв поглед странни думи- "Смъртта ражда творци" са изпълнена с наистина дълбок смисъл. Странно е, че творческата страна на човек по-лесно се развива и показва, подбудена отрицателните емоции, от болката. Но пък именно родените от болка творения са просто прекрасни. Мен лично безкрайно много ме докосват текстове и музика, написани като резултат от истински емоции, които авторът е изпитал, докато е творял. Просто всичко звучи по-искрено и красиво. Хората, които създават такова изкуство-плод на собствената си болка и съумяват да го споделят наистина заслужават възхищение-представям си какво е да покажеш разголената си душа пред всички...