ПРАГМА – ДИАЛЕКТИКА

 

Или изкуството на критичната дискусия[1]

 

Източник - Уикипедия.

Оригинален източник - Van Eemeren, Grootendorst & Snoeck Henkemans, 2002, pp.182-183)

Деф. Прагма – диалектиката е теория на аргументацията, която комбинира чисто логическата страна на спора с комуникационната страна и взаимодействията между комуникиращите.  Това е свръх – опростяване.

I.                   Мета – теоретични принципи на прагма – диалектиката:

 

1.      Функционализация – постига се, като се третира спорът като целенасочен акт.

 

Заб. Идеята се, че се спори например, за да се открие истината или поне да се нокаутират очевидните неистини или за да се постигне консенсус (съгласие) по темата на спора.

 

2.     Социализация – постига се, като се разширява перспективата на словесния акт до нивото на взаимодействие.

 

Заб. Идеята е, че се говори, за да се предизвика реакция у слушащите.

 

3.     Екстърнализация (авторът очаква предложение за адекватен превод по смисъл на понятието externalization) – постига се чрез улавяне на предположенията и взаимодействията, създадени от акта на речта.

Заб. Речта се предполага да бъде чута и разбрана.

 

4.     Диалектификация (търси се достоен превод на dialectification) – постига се, когато обмяната на актове на речта се подчини на определен идеален модел на критическата дискусия (Van Eemeren & Grootendorst, 2004, pp.52-53).

 

Заб. Диалектика има там, където спорът следва определени правила, а не е надвикване на битака.

 

II.                 Идеален модел на критическата дискусия

 

Деф. Идеалният модел предвижда десет правила за провеждане на аргументирана дискусия. Нарушаването на тези правила се твърди, че ще попречи на рационалното разрешаване на разликите на мнения и следователно това нарушаване би било логическа заблуда.

 

1.     Правило на свободата – спорещите не трябва да пречат на другите спорещи да изказват своите тези или да се усъмнят в тезите на първите.

 

Заб. Несвободната дискусия не е рационална дискусия, тъй като се прилага аргументът на силата  - argumentum ad baculum.

 

2.     Тежестта на доказателството – изказващият твърдение е задължен да го защити, ако опонентът го призове да го направи.

 

Заб. Твърдения, просто хвърлени ей така имат същата стойност на аргументи като сънищата.

 

3.     Правилото на тезата – атакуването на тезата на опонента трябва да е свързано само и единствено с тезата.

 

Заб. Аргументи от типа „що си грозен, що си болен, що си мръсен, що си долен” нямат никаква тежест и са най –тежката заблуда – argumentum ad hominem.

 

4.     Правило на свързаността (релевантността)  - участникът може да защитава тезата само с аргументи, които са свързани с нея.

 

Заб. „Хората са умни, защото кравите не са”, не върви като изказване, доводът трябва да има общо с тезата.

 

5.     Правило на неизразените предпоставки – участник не може да се отрича от  свои предпоставки, които не са явно изразени или фалшиво да представя като предпоставка, нещо което не е явно заявено от другата страна.

 

Заб. Идеята е, че е забранено на да се вменява твърдение (предпоставка) на човек, който не го е изказал (Не харесваш Обама, следователно си расист) или пък да се отрича изказано неявно твърдение – намек (мразя негрите, но не съм расист).

 

6.     Правило на отправната точка – участник в спора не бива лъжливо да представя предпоставка като приета отправна точка, нито да отрича предпоставка, приета като отправна точка.

 

Заб. „Тъй като земята е плоска...” не е добро начало на спор дали земята е плоска или не, нито може да се отрече предпоставка като тази например „тъй като 2+2 = 4”.

 

7.     Правило на аргументационната схема – участник в спора не бива счита теза за успешно защитена, ако защитата не протече по подходяща аргументационна схема, която е коректно приложена.

 

Заб. Неподходяща схема – „Циганите са лоши, защото всички така казват”, некоректно приложение – „един циганин ми открадна портмонето, двама други ограбиха свако ми, следователно всичките са крадци”

 

8.     Правило на валидността –трябва да се използват само логически валидни аргументи или аргументи, които могат да бъдат валидирани, когато неявните предпоставки бъдат направени явни.

 

Заб. Идеята е да се прилагат логически валидни аргументи, не като „Ако всички негри са американци и всички индианци са американци, то всички негри са индианци”.

 

9.     Правило на закриване на спора – ако едната страна се провали в опита си да защити тезата си (аргументите на другата страна победят), то тя трябва да оттегли твърденията си, а ако успее, другата страна трябва да оттегли възраженията си.

 

Заб. Тъй като спорът има цел – обикновено да се достигне до истината, то когато тя бъде достигната, неправите трябва да се съгласят, че са неправи, ако аргументите им се окажат неверни. Поведение от типа „Земята Е плоска, ПЪК” не е рационално.

 

10.                        Правило на употребата – участник не бива да използва неясни или двусмислени твърдения и трябва да интепретира формулировките на опонента колкото се може по – внимателно и точно.

 

Заб. Трябва да се избягват бисери от вида „25 години социалистически Батак” или „30 години цирк, 30 години народна власт”

 

III.              Заключение.

 

Описаният модел на критическа дискусия  е идеален и не взима предвид ирационалността на човешката природа или сложността на твърденията в реалния спор, в който не е толкова лесно да се каже „кой е победител”. Независимо от това, той е един добър фундамент за рационална дискусия.