Здравейте, всички! Вторник, 22. юли. - два дни след Илинден, денят, в който, според поверието морето взема човешки жертви.
Синът ми, като повечето тийнеджъри, реши да работи поне един месец от лятото...на басейн в близост до морето, момче за всичко. Не се възпротивих, за да се запознае и с тази страна на живота. Ежедневие - не лесно, под жаркото слънце, но весело, забавно, сред много хора ...До днес...Преди малко научих, че е спасил от удавяне(заедно с още едно момче на неговата възраст) две момичета. Третото, за съжаление, не успял. Морето взе поредната си жертва. Почернени са още едни родители.
Развълнувана съм и мислите ми се блъскат една в друга, пробивайки си път, за да видят бял свят. Когато научих, веднага ме споходи първо страхът: "Той не е спасител. Можеше да загине, повлечен от давещите се...", а после: "Какво е да видиш смъртта, когато си само на 16 години." и накрая майчината гордост, която искам да споделя. Прекалено взискателна и критична, често съм била несправедлива (учителско дете). Искам да споделя с всички колко се гордея в този момент със сина си и колко ме боли за момичето, което нелепо си отиде.
(А спасителите не са пожелали да влязат в морето - имало мъртво вълнение.)