Eто ме отново с нещо старо

Тази сутрин се събудих и след един кратък разговор в чата,се сетих за нещо, което ми се случи вчера...

Сетих се за приятелката, която беше един от малкото хора, които наистина обичах и мога да нарека приятел

...сетих се, че както Janichka се вайкаше за хората и човешките отношения, то така се вайкам и аз, при това не само за великата любов, която от като свят светува я нищят и пак не се разнищва

...приятелството също

...за мен това всеки път е било едно от най-великите неща и най-трудно постижимите и нещата, към които така се стремя, а не успявам да достигна напълно.

Замисляли ли сте се колко по-лесно прощаваме грешките на нашите врагове, на тези които не обичаме, от колкото на тези които обичаме? Замисляли ли сте се колко пъти наранявани от постъпка на близък човек огорчено сте му обръщали гръб и сте затваряли вратите на сърцето си за него? А после тези врати с каква мъка се отварят

...ако изобщо се отворят

...Хората има да научаваме още много неща за нас самите и за характерите ни и за всичко, което ни движи по трасето на живота и за това как да живеем, защото не сме се научили как се живее, ама грам..

.Обичаме, а се държим жестоко с хората, именно с тези, които са най-близо до нас и които ни мислят доброто, а ни причиняват зло...Защо ли иначе Дяволът запитан кой е, ще каже в една книга:

"Аз съм част от силата, която желае зло, а все добро твори."

Всъщност би трябвало да има и обратен вариант, нали?!

Колко често съм била жестока  с хора, които са ме наранявали  и които съм обичала, и колкото повече обич толково повече ги наранявам и пак не стига...защо ли?  Защото искам себе си да нараня, себе си  да разкъсам, своето  сърце да отрежа...