Този пост ме накара да разкажа за първия ми стоп.
Бях на 12-14 години. началото на 90 те месец края на януари, началото на февруари. Бях на училище първа смяна петък и реших да ида до вилата. Тя е на 100 км от София, между Дупница и Кюстендил.  Попитах нашите дали искат да идем до вилата и те ми казаха, че било студено, не било планирано, още рано и нямало да идем. Всъщност следващата седмица застудя. Но аз си бях навил, че ще ида. Взех пари, храна, дрехи, мачете, ножове 3 броя, спрей,  и още куп тежести в един голям сак общо 10-15 кг и тръгнах към автогара Овча купел. Беше 14 часа и тъкмо бях изпуснал рейса за Кюстендил. Качих се на следващия за Дупница пристигайки в Дупница разбрах, че сме се разминали с рейса, Дупница - Кюстендил и аз съм на приблизително 50км от София и на 50% от поставената цел. Помислих малко и реших връщане на зад няма!
Тръгнах на стоп. Махайки и вървейки излязох от Дупница без да ми спре никоя кола. По едно време видях спряло софийско такси до пътя, марка Москвич-квич-квич-квич Алеко. Попитах шофьора можели да се кача при него и той се съгласи да ме закара по магистралата до моята отбивка. Благполучно стихнахме, предложих му пари за услугата, но той с усмивка ми каза, че не е на работа и се разделихме. От там поех по пътя си пеш. Махайки, вървейки, махайки, вървейки. Малкото коли изчезваха и изчезнаха. Вече бях уморен. Слушаш някакво техно "Скутер" (една касетка 5 часа нон стоп още ми отеква в ушите :))) ) на уокмена който си бях взел. той ми подържаше темпото на ходенето. По-едно време видях в далечината познати върхове, дойдоха ми сили и продължих на пред с нова енергия. оказаха се по далеч от колкото ми се струваше още 2 часа път.
След 5 часа ходене  стигнах заветната  цел.
Заспах уморен, но щастлив.
Край.

Равносметка:  За 8 часа 100км  6 от които  ходене пеш, натоварен като с пълно бойно (Тери да каже какво е това :) )
Колко малко му трябва на човек да е щастлив понякога.