Отмъщението на Снежанко
(всякаква връзка на произведението с хора и събития от прословутата Червена къща в столицата са случайни и не отговарят на истината!)
Коледна нощ. През прозореца е оживялата приказка на бавно падащите снежинки, феерията на побелелите улици, празничните украси по прозорците на кооперациите, червените стени на къщата, която пазя. Ех, тук в тоя дом един велик скулптор е ваял тайнството на красотата. Вълшебните женски тела от бял мрамор чудодейно хармонират с бялото навън. Спирам се пред моята любимка, чиста и красива, обзета от “Свян”, да се порадват още веднъж сетивата не само чисто естетически на формите на съвършенството.
Но независимо от празничния интериор, усещам как ме обзема чернотата и тъмнината все по-властно прониква отвътре. И не само заради черната униформа дето я нося и черната дръжка на пищова, показваща се предупредително от черния кобур.
Блажени са възнесените при Господа! Не е знаел творецът, изваял толкова нежна прелест, че две поколения след него внукът му ще свърне по улицата на “меките китки” и навръх Коледа в неговата светая-светих ще се вихри “алтернативен” купон! И докато на горния кат се вихри хомо-сборището, тъжно разсъждавам защо съм наказан да прекарам тайнството на Рождество Христово сред хора, които по божиите и природните закони никога няма да узнаят какво е рождество.
А отгоре, през надутата до дупка музика и въртящия се до безкрай мегахит: “Сине, сине усети го отзад!”се чува тънкият, но пронизителен глас на диджея: “Кой сега ще спечели от томболата един голям и прав на Гопето?”: Кратка пауза и следва покъртителното:“Машка си търси партньори в стаята отляво! Бързо двама желаещи!” – продължава гласът, а стомахът ми се свива в неприятни спазми. Огромна част от купонясващите естествено не чакат късмета си на томболата. Групирани по двойки и тройки, пияни над козирката от алкохол и страст, те пъшкат щастливо по стаите, ъглите на коридорите, стълбите и тоалетните. Навсякъде смърди на разлят спирт и цигари, на писоар и гадост .
Сега разбирам защо момчето-оператор на филмите от широко рекламирания гей-лесбо фестивал отиваше през половин час да повръща. Боря се с нарастващите гняв и отвращение и дори бутилката винце, която надигам за пореден път, не утешава.
Мрачно наблюдавам как двойка същества от неопределен пол се насочват към служебната тоалетна. В предвид скорошната ми нужда от облекчаване скачам пъргаво:
- Тая тоалетна е за мен, не за педи-сношения! – осведомявам сърдито двойката.
- Тук няма педита, а само съвременни, модерни и горди гейове! – отговаря троснато едното същество, но макар неохотно се съобразява със забраната и двамата поемат обратно.
Като “връха на сладоледа” към мен се приближава длъгнест, пъпчив и грозен хомосексуалист, нарисуван и напудрен, облечен в несъразмерно, червено женско палто.
- Отива ли ми? – кокетно се върти около масата, развявайки полите на палтото.
- И аз съм се правил на дядо Коледа пред децата, нищо особено – решавам да отговоря възможно най-неутрално.
- Не, не дядо Коледа, аз съм Снежанка! – почти обидено отвръща геят. – Вече трета Коледа обикалям и раздавам дара си на желаещите? Ти искаш ли подарък?
Черното прелива в душата. Следват няколко шеметни секунди в пелената на гнева. Осъзнавам се, когато закопчавам с белезници за тръбите на парното човек, който се държи за лицето. Наистина, когато ми падне пердето удрям където сваря с дръжката на пищова.
После викам трите полицайчета, които търпеливо дочакаха в патрулната кола на улицата. “Получихме поне десет оплаквания от околните кооперации заради тая свинщина. Но нали боклуците имат връзки “нагоре” и ще опищят света за дискриминация, чакаме някакъв инцидент, да се намесим. Ти само намери повод и ни извикай.” – рече ми преди час единият от тях. Сега с чиста съвест отварям вратата и ги насочвам към горния етаж, да раздадат справедливост.
Музиката и пискливия хор гласове спират. По стълбите затрополяват замаяни, полуоблечени хора, които бързо намират външната врата.
- Как смеете бе, аз министъра задоволявам?! – чувам плах протест, но след това до ушите ми достига блаженото свистене на полицейски палки и редичката още повече забързва към изхода.
Когато светът наоколо се прояснява, последните алтернативно ориентирани се спасяват скоростно през главния вход. Единствено “Снежанка”, доволно охлузена и насинена, стърчи закопчана на парното и стене:
- Какво искате? Тоя с пистолета ми строши черепа, него арестувайте!
-Нерегламентирана проституция, неприлично поведение на обществено място-паметник на културата, оказване съпротива на органите на властта..... – авторитетно изрежда единият пазител на реда. – Сега ще те закараме в ареста на участъка.
- Луд ли си? – прекъсва го другият полицай. – Тая нощ поне три часа няма да дойде никой да го прибере. Искаш ли тоя кенеф да ти смърди с женския парфюм на задната седалка до сутринта?
- Да го оставим при тебе закопчан? – въпросително ме поглежда третият.
Снежанко обаче по свой начин е асоцирал изказаната по-рано думичка:
- Да, да, ходи ми се до тоалетната! – жално каканиже той и поглежда отново към мен – Ще ме заведеш ли?
- Махайте го, че не отговарям дали до сутринта ще е между живите! – довършвам диалога съдържателно.
Белезниците са свалени и Снежанка пъргаво се насочва към свободата. Но преди да излезе изненадващо се обръща към мен и ми праща въздушна целувка:
- Знаех си, че ще ме спасиш! И ти не си ми безразличен!
- Кръв! Кръв! – изтръгва се от устата ми. Подгонвам го извън себе си от ярост.
Но съм забравил две обстоятелства. Че людете с алтернативна сексуалност бягат бързо и леко. И че вече съм поостарял, понатежал, почерпен. Усещам как лежа в белия сняг в цял ръст като огромен черен камък. Надигам се мъчително, за да установя, че Снежанка отдавна е изчезнала от хоризонта и се е стопила в белия безкрай на улиците.
Единият полицай ми помага да се отупам:
- Страх ме беше да не го застреляш – споделя загрижено.
- Натиснах спусъка, но съм забравил да заредя преди това – признавам намусен.
- Надали щеше да уцелиш, но така е по-добре, без усложнения – успокоява ме колегата. – Удари един ключ и мини после да се почерпим. Коледа е все пак. Няма да си я разваляме заради такива.
Отивам да заключа вратата. Спирам се за миг пред голата статуя на пиедестала и прошепвам:”Ех, маестро, не можахме да опазим красотата неосквернена, но поне изгонихме търговците от храма!”. А дамата от снежнобял мрамор се усмихва загадъчно с ъгълчетата на изкусителните си устни.
После леко надниквам навън. Наоколо е такава удивителна, космична, свещена хармония! Гирляндите отразяват светлината в цветни отблясъци, някъде от прозорците звучи приглушено коледна песен. Всичко е толкова истинско и прекрасно в тази “тиха нощ, свята нощ”....