Мисля да продължа със следващия мой любим поет - Марко Недялков. За съжаление не можах да намеря много негови стихове. Ще ви споделя малко, пък всеки от вас, ако има някакви допълнения, ще се включи. Най-голямо разочарование ми носи фактът, че негова книга може да се купи само по интернет. В книжарниците ги няма, а пък в библиотеката намерих само едно издание с комунистическата му поезия, а човекът е издал 40 стихосбирки!!! Запомних, че умира 1993г., демек си е почти съвременник. Та ето и стиховете, които избрах за вас (леле звуча като диджей по радиото...)
След хиляда години раздяла
да ми вържат очите със креп
обзалагам главата си цяла,
ако друга объркам със теб!
Когато дойде моят залез
Към залез да ме поведе,
Ела при мен заруменяла,
Каквато някога дойде.
Ела загадъчно ревнива,
Помилвай ме и помълчи.
Човек, когато си отива,
Не иска сълзи във очи.
Когато, бледен и печален,
Остана немощен и сам,
Ела ми на часа прощален
Усмивката си да ти дам.
Не пускай други в мойта стая,
Тъй двама да си помълчим.
С усмивка почнахме, мечтая
с усмивка да се разделим.
И нека весел и потресен
Пред залеза на моя ден
Да се издигна като песен,
Преди да падна съкрушен
Защо цветята дават стрък зелен,
а в късна есен вехнат осланени?
Нима за смърт цветът е отреден,
когато сме от него запленени?
Защо на този свят цъфтим веднъж
във младост и любов, копнеж и нежност
и току-виж се сгърбим изведнъж
на старостта пред злата неизбежност?
Защо човекът все напред върви,
ръцете си като криле разперил,
и често пада без да промълви,
ключа на щастието не намерил?
Защо ли питам? Мигар има път
да мине всичко в светла безконечност?
...Ако животът бе лишен от смърт,
не бихме и сънували за вечност!