Песен от Ездитните Предели:
Где ли е конят с ездача? Рогът засвирил къде е?
Где ли е бронята, шлемът, где ли косата се вее?
Где е ръката със арфа, где ли огнището грее?
Где ли са пролет и лято, где ли пшеницата зрее?
Дъжд ги отнесе и вятър над планини и над степи;
дни отминават на запад в хълмове мрачни и слепи.
Кой ще повика обратно дим на изтлели дървета,
времето кой ще завърне иззад далечни морета?
*****
И тъжната балада- "Леитиан"- за най-прекрасната любов:
Сред лес разлистен дъб голям зелени клони бе привел и трепкаха със чуден плам звезди под свода на леса. Танцуваше Тинувиел, звучеше скрита флейта там, лъчи от звездния предел искряха в нейната коса. Но ето че дойде Берен, пребродил планини безброй, и тръгна сам и натъжен по омагъосани места. През клоните надникна той и забеляза изумен от златни цветове порой, обсипал дивна красота. Умората изчезна в миг, протегна той ръце добри, но само лунният светлик по дланите му заблестя. Със танц сред гъстите гори Тинувиел избяга в миг и да се вслушва до зори самотен го остави тя. Той неведнъж дочу така как тя пристъпва в утринта, на арфа чуваше звука в потайни горски пещери. Дойде мъглива есента и под невидима ръка с въздишка падаха листа сред заскрежените гори. В нощта той бродеше безспир, вървеше с часове наред. Блестяха в хладния всемир безброини ледени игли. А тя танцуваше отпред сред стихналата горска шир и край краката й навред искряха сребърни мъгли. Напролет тя се върна пак и песен светла затрептя, събуди топлия южняк, дъжда и ручея звънлив. Той зърна слънчеви цветя край нея да разцъфват пак и имаше една мечта - да почне с нея танц красив. Побягна тя, но проехтя: Тинувиел! Тинувиел! За миг се спря в гората тя и трепна нейното сърце. Чар силата й бе отнел и тъй се сбъдна участта на нежната Тинувиел, блестяща в силните ръце. В очите й Берен се взря и в сенчестата й коса небесните звезди съзря да трепкат в призрачно хоро. И сред искрящата роса елфическата дъщеря обви го в своята коса, в прегръдките си от сребро. Но тежък път от участ зла на тях им беше отреден - през планини и през мъгла, през крепости и черен мрак. Ала след гибел и след плен ги сбраха слънчеви поля и с песен, в неизвестен ден, изчезнаха в гората пак. *****А има и ето такива песни-като "банната песен" на Билбо:
Пей, хей! За водата, що се лей, що умората измива и ни грей! Да пее с нас и млад, и стар; водата е божествен дар! О! Сладко чукат капки дъжд, поток тече нашир и длъж, но по-прекрасна от дъжда е вечер топлата вода. Със сухо гърло в пек голям вода студена пием, знам, но често търсим бира с пяна и топлата вода във вана. Прекрасно скача водоскок сред мраморен басейн дълбок, но сладка е след тежък ден водата топла върху мен! ***** И тази простичка песен за Мрака и Светлината:
На запад, гдето Слънце грей, разцъфва пролет, знам, напъпва клон, вода се лей и сипки пеят там. Или е ясна тиха нощ с елфичен звезден зрак, разлял небесния разкош над младия букак. Макар че дълго съм вървял и тъна в мрак дълбок зад крепки кули с мощен вал, зад стръмен връх висок, над мрака Слънцето блести, Звездите са над мен - не казвам на света: „Прости!", не свършва моят Ден.*****