Който ме познава, поне мъничко, знае, че любимата ми
поетеса е Камелия Кондова.Веско, ме запали преди време
по нейната поезия, както и на Димитър Гачев, но никога не
съм предполагала, че ще присъствам на премиера, на която
ще се представят стихосбирки и на двамата.

Като човек, който не умее да пише, но поне се опитва да чете
(казвам "опитва", защото не винаги прочитаме правилно написаното),
съм благодарна, за предоставената възможност да присъствам на това
събитие.

С кратко представяне на самите автори започна Гриша Трифонов -
поет (и редактор на книгите), който и двамата  дълбоко уважават и ценят.
Камелия Кондова продължи с представяне на "Планина за сбогом"
на Димитър Гачев, като успоредно, изказа мнението си
и за самия автор, с когото ги свързва лично приятелство.





Силно впечатление ми направи стихотворението "Ветрен",
посветено на гр.Ветрен.

Ветрен

Този град е краден от скалите
и черното под ноктите на Бога.
Едната буза – очовечвана с мотики,
надгробни камъни и свити болни хора.
По другата е храчило небето,
зелените му храчки са поникнали.
В такива оврази се раждат приказки,
чудовища и много едри бебета.
На хляб мирише калдъръмът мокър,
а фурни аз така и не намерих.
Каква ли креда се продава в магазина,
Щом надписите влагата превземат?
“Обичам Жани + …” Не се чете! Изтрито!
И равенство между стрехата и небето.
Подпрели са го кръстовете криви
на двете църкви. Като конско стреме.
Изгнили кости са тамянът на баира,
подпалени с листата накамарени.
На всеки ъгъл стъпките ми кипват –
одумват ме почти изтрити баби.
Аз грея цял, потъвам до колене
като миньорска лампа във тресавище.
Дали ще ме погълне жабунякът?
Или ще светна? Само как ще светна!
Със светлината на Иванушка глупака,
въобразил си, че светът е кръгъл
и неговата обич е достатъчна
да гребне пръст и планината да обърне.
Да стопли бабите, да им опъне кожите
в усмивка, в блага дума, в нещо бяло…
Ще натежат краката, чак тогава
ще се предам на влагата и хляба.

Както и:

Партитура

Завиждах на щуреца
за цигулката.
На всеки, влюбен до смъртта си
в някого.
За всички капки мъдрост
по брадата,
дарили скитник
с доживотно лято.
За гладкото пияно,
за клавишите
с онази тънка мараня около черното.
Извитите на партитура гроздове
и на убитите за бялото му слонове.
Безкрайните редици - път към майката
на посветените на житото си мравки.
Завиждах на усоя и на хората,
посмели точно там да се прераждат.
Дали е завист
или много млада
рогозка, под която лепнат сокове?
Това са думи, казани на ставане.
За другото начало на живота ми.

Ако искате да разберете поне мъничко Димитър Гачев,
то задължително  трябва прочетете епилога на книгата:

"Разбрах, че не съм дете, когато попитах чия е песента,
с която ме приспиват.Когато осъзнах, че не мога да науча
всички ругатни на света и да преброя хората, които бих убил,
ако след това не следва възмездие.Когато осъзнах, че няма да
запомня имената на всички, написали книги.Когато се размечтах
за изгрева с кучетата му, а не за залеза с изживяващите се като
проститутки съседки.Когато разбрах, че има Бог, но няма конкурентноспособни дяволи.Когато баща ми не се върна повече
и сервираха изключително вкусно жито.
А това беше много отдавна.
Оттогава пиша тази книга, затова тя е по - скоро тъжна, отколкото вдъхновяваща.Издигнах я като зид между себе си  и обстоятелствата,
които трябваше да преборя или да изживея по - категорично.Защото обстоятелствата градят живота само на определени от нас.На слабите.
Нямам призванието да съм добър човек и не се надявах да има на кого
да посветя всичко, написано тук, но по пътя ми се появи една жена
и ме накара да я заобичам така, че да съжалявам за онова дете и чистата
любов, която можеше да й даде, ако не беше пораснало преждевременно."

И отпечатаното на корицата:

Рамка

Отпусната от шупналия сняг
тревата вдишва като риба слънцето.
Къде ме водиш
мой измръзнал сън?
Едно момченце пише
по пътеката.

Това не е
най - истинският начин
да кажа за детето неродено,
но то измисли приказка за възрастни.
Без три дни ядене и пиене накрая.

Без чудеса.Дори без пролет...
Гората вдишва въпреки смъртта
и въпреки умората на клоните.

Напряко легнало, детето златокосо
не чака пътници,
вестителят последен
отхапва от съня ми шоколад
и търпеливо чака да живее.
 
Представянето на "Малки смърти" на Камелия Кондова,
съответно направи Димитър Гачев.
 




Отварям книжката и в нея, почти няма непознато стихотворение,
а всяка дума се забива дълбоко в сърцето ми, сякаш ги чета за първи път:

Богомилско стихотворение

Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошият от всички -
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерня погледа и празника.
Да ти присядат глътката и залъка.
А в нощите, в които му е празно -
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича - ала само тялото.
да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
да му подхвърлиш ключа на победата.
И кротко да го милваш през решетките
(когато е дошъл да те разгледа...)
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек. И не заплаче.
Веднъж сълза отронил - е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.

Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.



Китарата се казваше Мария

 "Аз съм Мария. Жената на всички мъже.
  И на мъртвите даже"
                                         Борис Христов

Да си купим балкон. (С прилежащите спалня и баня).
Да се веят предателски срещу слънцето твоите ризи.
Някой ангел ще види, че до бяло са зейнали раните.
Да си купим балкон - с десет метра до Бога по-близо.

И мотор да си купим - неразчистени сметки със вятъра.
Досега те надбягваше, но от утре ще има да взима.
И ще вземе, любими, от доброто на всички приятели,
на които забравяме от високите скорости името.

Да си купим три риби. Не, прости ми това разточителство -
ще ги хванеш в реката - по-дълбока от нашето щастие.
И по-бистра от възторга, подпалил очите ми.
Ще платим с тези риби и страха, и случайните бягства.

Да си купим мълчание. Да си купим със рестото - слово.
И тогава, любими - който още обича - да каже.

Но онази китара няма как да си купим отново.
Тя изпя песента си - и за нас, и за мъртвите даже.



Пролетна покана от ада

Пристъпих в Ада - целия във троскот.
И ни едно, и ни едно кокиче.
По-лесно беше да се влюбя в Господ,
но Господ има кой да го обича.
А дяволските нощи бяха тъжни.
Самият Дявол - толкова отчаян,
че нямаше очи да ме излъже.
И нямаше душа да се разкае.
И затова започнахме на чисто.
От вените на троскот по-зелени.
И тъмният му поглед се избистри,
за да се вижда като гледа мене.
"Приличате си!" - писнаха от Рая.
"И двамата сте тъмни адски сили!"
И аз с душата - взех, че се отчаях.
Той без душата - взе да ме закриля.

Виновни сме, че дълго сме живели
един без друг, не толкова без Господ...
И малко късно, но са разцъфтели
кокичета. Елате ни на гости!


   Нарцис
(Друг мит за нарциса)

Голямата любов се умори
на мене всеки път да ми се случва.
Изпепелих невинните звезди.
Овъглих се - а нищо не научих.
Като превръщах спалнята в олтар,
молитвите взривяваха небето.
Но утрото се давеше в кал,
изтекла през очите на прането.
И този мъж е Господ.До мига,
във който безпощадно се разминем
във два квадратни метра тишина,
продънени от бившото му име.
Ще ме прекрачи с името си той,
изтръгнато от грешната ми пазва.
Ала от мен - до първия завой
ще е забравил даже как се казва...
Защото в друга, чужда тишина,
със други имена ще го наричат.

След него ще съм толкова сама,
че себе си ще почна да обичам.



Без малко да убия жаба

Тази моята приказка по средата си още е слаба.
От троха се изгърби и едва ще дотътри финала.
И какво, че целувах - като принцът отново е жаба.
Просто локви обича, а пък аз не съм го разбрала...
Със вроден егоизъм съм го гледала дълго в очите.
Тъй подвеждащо дълго, че да иска да скочи в небето...
Но небето е пропаст и е редно поне да попиташ
всеки принц или жаба дали са добре със сърцето...
Не попитах, защото бях заета с ремонт по пейзажа -
доразлиствах дървета, дирижирах тревите да пеят.
Доусмихвах вселената - беше особено важно -
как ще изглежда като принц се разхожда из нея.
Покрай тези детайли съм пропуснала да се огледам
и да видя, че жабата и без мен пълноценно си диша.
По средата съм още, но е късно за жалки победи.

Обещавам, че приказки повече няма да пиша.



Питка

Все по-предпазливо белязвам нещата със име...
Нека не е любов, нека е... нещо по-важно.
Днес ми е есенен... прекрачва с тъга към зимата...
(Боли ме тъгата му - сякаш, че аз съм го раждала)
Днес се усмихва с небрежното ъгълче в устните.
Същото ъгълче, в което се скрива сърцето ми,
когато животът започне да дрънка изкуствено
за красотата на маса с пияни естети...
Нека не е любов, нека е нещо единствено -
дума, която пред никой не съм изричала...
Но са предатели думите - били са и шепот и писък...
С какво да му кажа, че наистина го обичам?!
Блъскам тестото с гнева на жени от фолклора.
С техните сенки набъбва и лунната пита.
Ще нахраня стомаси... ще пораснат стомасите в хора.
Пълна маса с човеци - и той ще ги види в очите ми...
Нека не е любов, нека е нещо брашняно...
бели пряспи от черната блуза откъртени...
Чак тогава единственото и неживяното
ще си намери думата. И ще се казва Безсмъртие.



Заявка за приятелство

Наясно съм - не се пристъпва в храм,
за да разплискаш тъмната обида.
И затова на прага му съм. Сам.
Във мъжки род. Жената си отиде.
Гримирам я отскоро всеки ден.
Разхождам й краката по банкети.
Да ти прости и да се върне в мен.
Но само опаковката й свети.
Насилвам опаковката й с бяс
/със мъжки бяс/ във тебе да се сгуши.
Успявам даже да откопча страст.
Но не море - очите й са... суша.
Не бих си позволила този стих,
ако Жената може да възкръсне.

Е, мисля, че по мъжки обясних
защо не искам да ми купиш пръстен.



Рожден ден

Остаряла съм снощи, любими, внезапно, от щастие.
Нямам време да бъда по малко, но дълго щастлива.
Укротила съм погледа и съм ти простила бягствата.
/Ти при всяко завръщане тъй обичащо ме завиваш...
И проходи синът ни, и кънтеше смехът на внучето.
Аз му купих балон, ти една ненаписана книга.
Ето всичко си спомням. И какво, че е още неслучено.
Аз торбата със сол я изядох за няколко мига.
Знам, че имаме бъдеще, но съм толкова жадна за минало.
Наше минало. До последният спомен. До синьо.
Затова тази сутрин кафето ти е изстинало.

Просто съм го сварила преди трийсетина години.



Сбогуване

Защото много бързо те живях.
Почти без дъх и със припряни пръсти.
В неподходящо време - и от страх,
че щом е подходящо - ще е късно.
Защото със затворени очи
нагазих във библейските пейзажи.
И всичко, дето дълго се мълчи,
поисках като гръм да го разкажа.
И не от приказливост, а от страх,
че просто утре може да не съмне.
Разказах го.Прости, че не видях
слушателят - един овъглен дънер.

На Божидар

Признавам си - обичах наизуст.
Със догми от любимата си книга.
И устните ми още имат вкус
мастилен, но до твоите не стигат.
Признавам си, че Главният герой
остана недописан, недочетен.
Свободен - точно Ти да бъдеш Той.
И сам да се сражаваш със сърцето си.
Признавам си, че можех всеки ден
да ти подавам реплики, защото
по-лесно е да бъдеш победен,
но жив - вместо оплакан от живота.
Признавам си,че всичко измълчах -
да изговориш своята пътека.
И си признавам - много ме е страх
от самотата. Но си тръгвам. Нека
не се намерят думи да ме спреш.
Да дойдат после - като хляба прости.
Сега не ти се вярва, но растеш.

И в следващата книга ще си Господ.



6 - ти март

Бащата на синът ми си отиде.
Не знам дали във Ада или в Рая.
Не знам дали пронизан от обида
или простил на себе си...Но зная,
че тази нощ детето ми пътува
със влака в единайсет и половина
към гроба му. Но не да се сбогува,
а да се срещнат - равни по години.
По всичките пропуснати години,
в които са се сещали за кратко -
единият - за думичката "сине",
а другият - за думичката "татко".
Голямо е момчето ми, голямо.
Но зная, че смъртта е по-голяма.
Усещам как расте и става рамо.
И за вината просто въздух няма.
И се облягат двама невиновни
един на друг - с последната човечност.

Синът ми - вече с правото на спомен.
баща му - вече с правото на вечност.



Ампутация на сърце

"И само с тъжните не можем нищо да си кажем.
Те знаят песента ми по-добре от мен самия даже..."
                                                      Гриша Трифонов

По-тихо е отколкото очаквах.
Не оглуших вселената от болка.
Излезе светлината. Влезе мракът.
Три капки кръв./За светлината - толкова/.
И толкова за участта на кърта,
превърнал тъмнината във идея.
Не ме боли. Аз...толкова съм мъртва,
че вече мога с тебе да живея
без гняв във оскърбената постеля,
без страх, че красотата ще се счупи.
Самото възпитание в неделя
ще готви от любимата ти супа.
И ризите ти ще са ...просто ризи,
а не платната, под които плавах.
Така си ми далечен, че отблизо
дъха ти срещам, но не те познавам.
И мога с чиста съвест да излъжа,
че не е смърт - животът се повтаря.

И само някой много, много тъжен
ще помълчи за мен. С една китара...

Писна ми!

Като ви липсва чуждият скандал,
а вкъщи рогоносец си отглеждате -
не ме учете, моля, на морал.
Защото леко ще си вдигна веждата!
Едната вежда само - ясен знак,
но за глупаци трябва да превеждам:
"Не преминавай, ако си глупак -
оръжие е синьото под веждата!"
Ще стрелям със висока тишина.
А пък когато денонощно плачете -
не ме учете, моля, на сълза.
Видях я във окото на палача си.
И я изпих. Една сълза - гигант.
Преди да вдигна другата си вежда.
Не ме учете, моля, на талант.
И не рога - таланта си отглеждайте.
Той е раним. И ражда мъртъв плод.
/От злобата таланта абортира./
Не ме учете, моля, на живот.

Понякога приживе се умира.
...

Както съм тръгнала, ще опиша цялото съдържание...
Много ми е на сърце нейната поезия.

Ще завърша, с нещо, което се оказа писано (или дописано?)
от двамата и което Камелия обеща, но така и не прочете.
Нищо.Следващия път...


Червената врата и друго синьо / приказка/

Налудувала се е водата
долу, под терасата с легена.
Все по-често тук се спират вълци,
все по-рядко вълците са бели.
Придружаван от такива вълци мили,
между нивите отива си късметът.
Няма нищо по-чупливо. Убедих се.
От дебелата стена покрай лалетата.
При покупката на стария часовник
аз бях кривата стрелка. Която дразни.
Мудна дъщеря на циферблата.
Някаква зъбчата метастаза.
Взе ме мащехата. Около година
след като омъжи Пепеляшка.
Аз съм в замъка. Не знам дали разбрахте.
Без ръце съм от топузите скриптящи.
Подслоних една проклета кукувица,
денонощно изненадана от песните си.
Много често в полунощ се сепвам гузен,
но разбирам, че не ми е интересно.
Сложиха врата насред покоите.
Аз не предполагах, че червеното
може да убие и с мълчание.
Точно както ни убива времето.
Но с гърба си чувах друг часовник,
от обратната страна, от Пепеляшкината.
Тука двете щерки погрозняваха.
Заедно със злобната си майка.
Като ченгели на месар са се запънали
и изгревът, и залезът. Не са си нужни.
Не съм създаден за часовник. Мисля.
И времето през мен се движи трудно.
И бързо. И крадливо като сврака…
Оттатък онзи, другият,
щастливо трака,
трака,
трака.
Как да кажа на онова в очите ми
да не стреля толкова
синьо?!
Каквото и да правим родител ни е
маймуната.
А земята - родина.
И уж се смъкнахме от дърветата,
но намерихме откъде да падаме.
Няколко плахи ръце на момчета
в косите ми са останали...
Една луна -
по-човешка от нашата
прави опити да ме заговори.
Като забъркам някоя
каша -
се смея на всичко отгоре.
Ако случайно постигна победа -
плача за победените.
Нека часовникът
да е повреден,
както е гърбаво
времето.
Намерих ъгъла на кръглата стая,
но си мълча - станахме върли.
Откраднаха ми ключа за Рая.

Преди сама да съм го изхвърлила.