avatar
+1 1 глас

Седмицата: път към науката

Докато измервал живота си според естествените цикли - променящите се сезони, растящата или намаляваща луна - човек оставал пленник на природата. Ако искал да тръгне по свой път и да изпълни света си с човешки открития, той трябвало да измисли собствен начин да измерва времето. И тези човешки цикли се оказали невероятно разнообразни.
 
Седмицата - или нещо много подобно на нея - навярно е една от първите изкуствени единици за време. Английската дума "week", "седмица", изглежда, произлиза от старогерманска дума, означаваща "променям се" или "обръщам се". Ала седмицата не е западно изобретение, нито навсякъде се е състояла от седем дни. Народите по света са открили най-малко петнадесет различни начина за групиране на дните - от пет до десет дни в група. Универсалното не е някое конкретно групиране на дни, а потребността и желанието за създаване на някакво групиране. Човечеството проявява неустоимо желание да си играе с времето, да прави с него нещо повече от онова, което е направила природата.

Появата на нашата западна седемдневна седмица, една от най-спорните ни институции, се дължи на масова потребност и спонтанно съгласие, а не на закон или правителствен декрет. Как се е случило това? Защо? Кога?

Защо точно седемдневна седмица?

Изглежда, че древните елини не са имали седмица. Седмицата на римляните се състояла от осем дни. Селяните, които седем дни работели на нивата, на осмия ден - пазарния ("nundinae") - ходели в града. Това бил ден за почивка и празници, училищна ваканция, обществени изяви и срещи с приятели. Не е ясно кога римляните са установили тези осем дни и защо впоследствие са ги променили на седем. Числото седем почти навсякъде се оказва особено привличащо. Японците имат седем бога на щастието, Рим бил създаден върху седем хълма, древните имали седем чудеса на света, средновековните християни вярвали в седемте смъртни гряха. Преминаването към седемдневна седмица, изглежда, не било придружено с официален акт. Към началото на III в. римляните вече живеели със седемдневна седмица.

Трябва да са се разпространили някакви нови идеи. Една от тях е идеята за шабат - съботата, която явно е донесена в Рим от евреите. "Помни съботния ден, за да го светиш - гласи четвъртата Божа заповед. - Шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни (волът ти, ни оселът ти, нито какъвто и да е) твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти; защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети" (Изход, 20: 8-11). Всяка седмица Божиите чеда пресъздавали Неговото Творение. Евреите превърнали своята седмица и в освобождение от робство. "и помни, че (ти) беше роб в Египетската земя, но Господ, Бог твой, те изведе оттам с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Господ, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш)" (Второзаконие, 5: 15). Като съблюдават съботата, евреите драматизират възсъздаването на своя свят.

Действат и други, не толкова теологични фактори, като например човешката потребност от физическо и душевно освежаване. Идеята за почивен седми ден, както и самото име "събота" (от вавилонската дума "сабату"), изглежда, са се запазили от годините, прекарани от евреите във вавилонски плен. Вавилонците съблюдавали определени номерирани дни - седмия, четиринадесетия, деветнадесетия, двадесет и първия и двадесет и осмия от месеца, - през които на царя им били забранени определени дейности.

Друга следа откриваме в английската дума за "събота", "Saturday". При римляните денят на Сатурн вещаел лоши поличби, всички начинания започвали зле, не бивало да се водят битки, нито да се предприемат пътувания. Никой здравомислещ човек не искал да рискува заради злините, които можел да му донесе Сатурн. Според Тацит събота била посветена на Сатурн, тъй като "от седемте звезди, които управляват човешките дела, Сатурн има най-високата на действие сфера и най-голямата власт".

Към III в. седемдневната седмица се наложила в частния живот из цялата Римска империя. Всеки ден бил посветен на една от седемте планети. В съответствие с тогавашната астрономия, сред тях били слънцето и луната, но не и земята. Планетите управлявали дните на седмицата в следния ред: слънце, луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера и Сатурн. Това не бил редът на тяхната предполагаема отдалеченост от земята, "нормалният" ред, в който по-късно Данте, например, описал небесните зони и в който имената на планетите се рецитирали в училищата до времето на Коперник.

Познатият ни ред на имената на дните на седмицата в Западна Европа произлиза от реда на планетите, които според римляните управлявали първия час на всеки ден. Наистина, тогавашните астролози използвали "реда" на планетите според тяхната предполагаема отдалеченост от земята, за да изчисляват "влиянието" им върху земните дела. Те вярвали, че всяка планета управлява даден час, после отстъпва пред следващата по-близка до земята планета и така нататък, докато се извъртят и седемте планети. След всеки седемчасов цикъл планетните влияния започвали наново в същия ред. "Управляваща" планета за всеки ден била онази, която доминирала в първия час на деня. Ето защо дните на седмицата получили имената на планетите, които управлявали първия им час. В резултат от този начин на изчисление се установили имената на дните на седмицата в техния познат днес ред.

Дните на седмицата в Западна Европа остават жив свидетел на някогашното влияние на астрологията. Ние лесно забравяме, че дните от нашата седмица всъщност носят имената на "планетите", известни на римляните преди две хиляди години. Дните на седмицата на някои европейски езици все още носят имената на планетите. Ето някои примери с доминиращата планета:

английски френски италиански испански

Sunday (слънце) dimanche domenica domingo

Monday (луна) lundi lunedi lunes

Tuesday (Марс) mardi martedi martes

Wednesday (Меркурий) mercredi mercoledi miercoles

Thursday (Юпитер) jeudi giovedi jueves

Friday (Венера) vendredi venerdi viernes

Saturday (Сатурн) samedi sabato sabado>

Когато се опитали да унищожат древното идолопоклонничество, хората заменили имената на планетите с обикновени числа. Затова квакерите наричат своите дни първи ден, втори ден и така нататък до седми. Те провеждат своите религиозни събирания не в неделя, а в първия ден. В съвременен Израел дните на седмицата също носят обикновени числа.

Един от по-неочакваните примери за влиянието на планетната идея е християнската замяна на събота, деня на Сатурн, с неделя, деня на слънцето. Когато християнството пуснало корени в Римската империя, благочестивите църковни отци се уплашили езическите богове да не просъществуват в имената на планетите, управляващи християнската седмица. Източноправославната църква постигнала известен успех в унищожаването на това езическо влияние: имената на дните на съвременен гръцки и руски вече не били планетни. Но западното християнство се оказало по-склонно да използва римските вярвания и предразсъдъци в своя полза. Църковният отец Юстин Мъченик (ок. 100-ок. 165 г. сл. Хр.) находчиво обяснил на император Антонин Пий и неговите синове (ок. 150 г. сл. Хр.) защо християните са избрали конкретен ден за четене на Евангелието и за причестяване. "В така наречения ден на слънцето всички, които живеят в града или страната, се събират... и ние се срещаме в деня на слънцето, защото това е първият ден, в който Бог създал мрака и самата материя на света, и нашият Спасител Иисус Христос е възкръснал от мъртвите. Защото в деня преди деня на Сатурн го разпнали, а в деня след деня на Сатурн, който е ден на слънцето, той се явил на апостолите и учениците си и ги поучил."

Денят на Сатурн, традиционно нещастният ден, в който евреите намират за разумно да се въздържат от работа, някак си останал оста, около която се върти гадаенето за цялата седмица. Митраистите, последователите на персийската мистерийна религия, които вярвали в слънчевия бог Митра, един от най-силните съперници на християнството в Римската империя, възприели седемдневна седмица. Те естествено изпитвали особена почит към деня на слънцето.

Християните установили своя Божи ден така, че изтичането на всяка седмица да облекчава драмата на Иисус Христос. Като се причестява, всеки християнин някак си се превръща в един от учениците на Тайната вечеря. Сценарият за тази мистична драма, естествено, била литургията. Подобно на другите тайнства, причастието станало повтарящо се изпълнение на важно символично събитие от историята на Църквата. Какво щастливо съвпадение, че денят на слънцето вече бил известен като ден на радост и обнова! "Ние почитаме Божия ден - пояснява през V в. църковният отец Максим Торински, - защото тогава Спасителят на света като изгряващо слънце разпръсна адския мрак и засия със светлината на възкресението, и затова хората по света го наричат ден на слънцето, тъй като го осветява Христос, слънцето на праведността." Денят на слънцето подготвил хората за ослепителната слънчева светлина на истинския Спасител. Църковните отци използвали съвпадението като поредното доказателство, че светът отдавна се е готвел за появата на Спасителя.

Създаването на нашата седмица представлявало поредната крачка в човешкото овладяване на света, в стремежа му към науката. Седмицата била собствено творение на човека и не се диктувала от видимите сили на природата, тъй като планетарните влияния били невидими. Като търсело повтарящи се астрални явления, като си представяло, че тези периодично проявяващи се сили от разстояние, сили, за които можело да се съди само по последиците от тях, може би управляват света, човечеството подготвяло нов мисловен арсенал, бягство от затвора на повторяемостта. Планетите - неземните сили - щели да отведат хората в света на историята.

Планетарната седмица била път към астрологията. А астрологията била крачка към нови видове гадаене. Най-ранните гадателски форми могат да ни дадат представа защо астрологията представлява крачка към света на науката. Древните ритуали носели със себе си сложна "наука" за използване на части от жертвени животни за предсказване на бъдещето на извършителя на жертвоприношението. Остеомантията например предсказвала чрез наблюдение на костите на жертвеното животно. В средата на ХIХ в. сър Ричард Бъртън* съобщава от Синд в долината на Инд за все още широко разпространен метод за гадаене по лопатката на жертвеното животно. Остеомантите разделяли костта на дванадесет части или "дома", всеки от които отговарял на различен въпрос за бъдещето. Ако костта в първия "дом" била чиста и гладка, поличбата щяла да е благоприятна и приносителят й щял да се окаже добър човек. Ако костта във втория "дом", който бил свързан със стадата, била чиста и гладка, добитъкът щял да се множи, но ако имало червени пластове и бели жилки, трябвало да се очакват крадци. 
 
И така нататък. Хепатоскопията, гадаенето по черния дроб на жертвеното животно, била един от най-древните асировавилонски методи за предсказване. Изглежда, че се е използвал и в Китай през бронзовата епоха. После тази практика била продължена от римляните и много други народи. Черният дроб впечатлявал гадателите с големината, интересната си форма и многото кръв. Един сложен бронзов модел на овчи черен дроб, открит в италианския град Пиаченца, е покрит с надписи, показващи за какво да се гадае по различните му части. Всяка човешка дейност или преживяване - от навързването на върви до тълкуването на сънища - се превърнала в поле за пророкуване, което свидетелства за отчаяния стремеж на човека да узнае бъдещето си.

За разлика от споменатите видове гадаене, астрологията била прогресивна. Тя се различавала по утвърждаването на постоянната, периодична сила на един далечен фактор. Влиянията на небесните тела върху земните събития се описвали като периодични, повтарящи се, невидими сили като онези, които щели да управляват науката.

Нищо чудно, че древният човек изпитвал благоговение към небето и се омайвал от звездите. Тези първи нощни светлини, които вдъхновявали древните вавилонски жреци, възпламенявали и въображението на народа. Еднообразието на жизнения ритъм на земята правело възприемането на променящите се небесни фойерверки мелодрама. Появата и изчезването на звездите, техните изгреви и залези, движенията им по небето се превръщали в сблъсъци между боговете, в божествени приключения.

Щом изгревът и залезът на слънцето имали толкова голямо значение на земята, защо същото да не се отнася и за другите небесни тела? Вавилонците направили цялото небе сцена за своето митологично въображение. Подобно на природата изобщо, небето било сцена на жива драма. Също като вътрешностите на жертвено животно, небето било разделено на зони, които били заселени с фантастични фигури. Вечерната звезда, по-късно наречена Венера - най-яркото небесно тяло след слънцето и луната - се превърнала в сияен лъв, който преброждал небето от изток на запад. Великият бог Ел завиждал на тази ярка светлина и всяка сутрин убивал лъва. Старият завет преобразува тази фантазия във видението на поваления заради гордостта му Луцифер: "Как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите. А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете, накрай север; ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния" (Исая, 14: 12-14). Това утринно убийство било извършено от пратеника на Ел, Михаил ("Който е като Ел"). В небето боговете водели битки, любели се, образували съюзи и заговорничели. Било немислимо тези космически събития да не се отразяват върху живота на земята. Всеки селянин знаел, че облаците в небето, топлината на слънцето и дъжда, този небесен дар, определят съдбата на реколтата и следователно напълно реално управляват собствения ни живот. Естествено, по-неясните небесни събития изисквали съответните жречески тълкувания.

Така небесната съблазън създала богатия небесен фолклор. Силите на слънцето и дъжда, съответствието между събитията в небето и на земята стимулирали търсенето на други съответствия. Вавилонците са сред първите, които създали митологична рамка за тези универсални съответствия. През следващите векове тяхното живо въображение щяло да бъде увековечено от гърци, евреи, римляни и други.

Теорията за съответствията се превърнала в астрология, която търсела нови връзки между пространството и времето, между движенията на физическите тела и хода на човешкия живот. Развитието на науката зависело от готовността на човека да повярва в невероятното, да премине отвъд диктата на здравия разум. С астрологията човечеството осъществило първия си голям научен скок към начина на описание на невидимите сили, които от огромно разстояние - от небесните висини - оформяли ежедневието. Следователно небесата били лабораторията на първата човешка наука, също както вътрешността на човешкото тяло, скритият свят на човешкото съзнание и неясното естество на атома щели да са сцена на по-късните науки. Човекът се стремял да използва растящите си познания за принципите на повтарящите се събития във вечната борба да строши железните окови на повторението.

Социалното или масовото гадаене процъфтяло във Вавилония. Предсказвали се големите събития - битки, суши, епидемии, жътви, - които оказвали въздействие върху цялото общество. Тази астрология векове наред останала по-скоро фолклор, отколкото доктрина. Гърците я превърнали в наука. Личната астрология - "критичната" астрология или генетлиалогия - която предсказвала бъдещето на един човек по разположението на небесните тела в момента на неговото раждане, се развила по-бавно. Това пророкуване се наричало "хороскоп".

Гърците също се разкъсвали между желанието да научат добрата новина и страха да узнаят лошата. Техните медицински астролози разделили цялото небе според зодиакалните знаци и определили отделна звездна сила за всяка част на тялото. После гръцките антиастролози критикували цялата догматика за астралните сили с аргументи, които щели да просъществуват до нашето съвремие. Дадените на звездите имена, твърдели антиастролозите, били съвсем случайни. Защо една планета трябвало да се казва Марс, друга Сатурн, а трета Венера? И защо астролозите ограничавали хороскопите си до човешките същества? Нима едни и същи астрални сили не управлявали всички живи същества? А как астролозите обяснявали различната съдба на близнаците? Епикурейците, чиято философия се градяла върху вярата в свободата на всеки човек сам да кове съдбата си, обвинявали астрологията, че кара хората да се смятат за роби на звездите.

В Древния Рим астрологията придобила влияние, на каквото нямало да се радва през следващите векове. Професията на астролозите - наричани "халдейци" заради вавилонския (халдейски) произход на своята наука, или "математици" заради астрономическите си изчисления, - била официално призната и имала променлива репутация в онези бурни времена. По време на римската република те станали толкова влиятелни и непопулярни, че през 139 г. пр. Хр. били прогонени не само от Рим, но и от цяла Италия. По-късно по време на империята, когато техните опасни пророчества станали причина неколцина астролози да бъдат изпратени на съд за държавна измяна, те повторно били пропъдени. Но същият този император, който пъдел едни астролози заради зловещите им гадания, наемал други, за да насочват императорския му дом. Някои области били обявени за забранени. По време на късната империя, когато астрологията била открито толерирана, астролозите нямали право да правят пророчества за живота на императора.

Усилията на християнските императори да обезкуражат астрологията се провалили. "Мнозина - съобщава историкът Амиан Марцелин в края на IV в. след като Константин обявил християнството за официална религия, - не смеят нито да се къпят, нито да се хранят, нито да се появяват на обществено място, докато надлежно не се допитат според правилата на астрологията за положението на Меркурий и луната. Извънредно странно е, че това безсмислено лековерие често се среща при нечестивите скептици, които се съмняват или отричат съществуването на небесна сила." За влиянието на седемте планети свидетелства незабележимото преобразуване на осемдневната в седемдневна седмица, всеки ден от която бил подчинен на конкретна планета. Когато римляните ходели в императорския цирк, астралното влияние се виждало навсякъде. Над всеки от дванадесетте поста, от които колесниците започвали състезанието, имало знак на едно от дванадесетте зодиакални съзвездия. Всяка от седемте писти символизирала небесната обиколка на една от седемте планети.

* Ричард Бъртън (1821-1890) - английски писател и изследовател. - Б. пр.


Източник: "Откривателите" (откъс), автор Даниъл Дж. Бурстин