Три нощи до пълнолуние /пълна, нередактирана версия/

ТРИ НОЩИ ДО ПЪЛНОЛУНИЕ

Общ роман в 15 глави с Епилог

Три нощи до пълнолуние, част 1

от BasiDi на 30 Януари 2006, 20:13

Габриеле се притисна в леденостудената каменна колона. Не искаше да я забележат. Нито онзи мръсник Теус, нито мазния шут на баща и, Кралят.

Слуховете се разнасяха с пълна сила, кой от кой по-ужасни. Мълвата беше в състояние да раздуха среднощното мяучене на котките до вой на зловещи демони и Габриеле не им вярваше, но от месец нищо не беше както трябва.

Именно Теус беше този, който донесе стъклениците с лютиво-сладникавата течност с лепкав аромат и непроизносимото име мас-ти-ка. Почти всяка вечер поднасяше по една стъкленица в дар на Краля, а не след дълго гонеше всички от голямата зала и дълго шепнеше нещо в ухото на баща и. Слугите чакаха докато Кралят забие глава в солидната дъбова маса и внимателно го пренасяха до покоите му.

Габриеле се страхуваше. Баща и издаваше все по-често странни и безсмислени заповеди, а хаоса в кралството растеше буквално пред очите и. Но какво можеше да направи тя - да, беше принцеса, но беше преди всичко седемнадесет годишно момиче, а в Кралството не обръщаха особено внимание на жените, освен на вещиците, от които всички се страхуваха. Това беше свят на мъже...

Теус беше подбрал момента идеално – баща и все още не се беше съвзел от загубата на съпругата си – майка и, най-добрите рицари на кралството – Арагорн и Георгиатус бранеха източната граница от варварските племена, а Великият Мъдрец Ентус И Аст се беше затворил в кулата си, въодушевен от идеята си за нова религия. Носеха се слухове за тайнствен рицар, когото всички наричаха просто Скитника, но Габриеле не беше сигурна дали това не е само легенда. Носеха се още по-мъгляви слухове за Защитничките, но те съвсем приличаха на приказка.

Всъщност Габриеле не се страхуваше за себе си – просто не я забелязваха. Но почти физически усещаше опасността, която грози баща и. А случеше ли се нещо с него ...

Не беше съвсем наясно какви са плановете на Теус, но не беше толкова трудно да се досети.

Тихо се прибра в покоите си. И тук беше студено. От как майка и си отиде, навсякъде беше студено. Безбройните колони, сред които си беше играла като малка, сега я плашеха.

Намери Ювин в източната стая. Бяха на приблизително еднаква възраст, с еднакъв ръст и съвсем различни характери. Габриеле беше спокойна и уравновесена, понякога тъжна, Ювин – весела и жизнена и рядко се задълбочаваше достатъчно, за да се натъжи. Освен това беше най-добрата и приятелка.

-Трябва да направим нещо, Ювин.

- Кой, ние ли? Че какво можем да направим ние?

- Не знам Ювин, но трябва да измислим и то скоро. Нямаме време, усещам го! -Габриеле почти плачеше.

Приятелката и я прегърна и зашепна нещо утешително.

Рицарите, на които вярваше, бяха далеч. Стражите ... стражите бяха просто мъже на заплата. Кой друг можеше да и помогне?

Дриудуте? Габриеле познаваше старейшината им, Тервелиус. И беше запомнила благата му усмивка и спокойствието, което лъхаше от него. Но ... друидите не се намесваха. Никога. Това го знаеше всеки.

В този момент в стаята буквално влетя главната готвачка – Таная. На престилката и имаше свежо петно от шведски сос.

- Принцесо? - забеляза я – Принцесо! Трябва да бягате, принцесо! Веднага!

Габриеле не мислеше да бяга, но обезумелия поглед на готвачката и треперещите и ръце я разколебаха. Задъхана, готвачката разказа как чула двама от хората на Теус да си говорят, че твърде скоро стария Крал ще бъде заключен в Западната кула, а тя, Габриеле, ще стане жена на Теус, за да затвърди правото му на короната. Господи! Можеше ли това да е истина? Можеше, разбира се ...

- Трябва да тръгнете още сега, Принцесо – настояваше Таная – Отидете при Арлийн, тя ще ви помогне и ще ви опази. Побързайте Принцесо...

- Арлийн? Но тя е ... вещица? А и .. а и аз не знам къде да я намеря...

Габриеле се стресна. Вещиците! Беше слушала още от малка приказки за тях, дори беше виждала една от тях. Дойде в двореца – нещо, което се случваше изключително рядко. Беше и трудно да повярва след всичко, което беше чувала, но страхопочитанието, с което дори закоравелите стражи се отдръпваха от пътя на младата жена , отхвърляше всякакво съмнение.

Гаргичка – така наричаха вещицата, противно на слуховете, се оказа млада жена с разпилени коси, нещо, което позволяваха само на нея и то защото беше принцеса, с непонятна плоска чанта на гърба и внушителен меч на кръста. Около сребърната гривна на дясната и китка се носеше леко сияние и сякаш се отразяваше в очите и. Изглеждаше ... опасна.

Тогава каза няколко думи на Краля и си тръгна, а баща и дълго не пускаше никого в Голямата зала. Габриеле не беше сигурна, че ще издържи още веднъж на този поглед. Не, няма начин.

Да отиде сама при Арлийн... слуховете я описваха като огромна и страшна жена на хиляда години. Габриеле потръпна.Но имаше ли избор?

***

Конете с тихо пръхтене се провряха през незабележимата врата на задната страна на конюшнята и се разтвориха в тъмнината. Габриеле едва виждаше силуета на Кало, синът на готвачката. Беше почти хлапе и все пак имаше смелостта да тръгне в ноща и да я води. Дебелото наметало не пазеше добре от студа, а храстите току закачаха ботушите и и я караха да потръпва от неясен страх. Наоколо нямаше опасни животни и все пак ... беше толкова тъмно.

Призори стигнаха в подножието на планината и се отклониха по едва забележима пътека сред гората. Замръзналите клонки пукаха зловещо в тишината, а конете се ослушваха уплашено. Габриеле беше съвсем премръзнала и едва се крепеше на седлото от умора. Така и се искаше да поспи...

Не разбра кога точно стигнаха. Малката къща изникна сякаш от нищото. Кало посочи безмълвно вратата и отстъпи назад. Габриеле се смъкна от седлото и застина в нерешителност пред грубо скованата врата. Как се влиза при Вещица? Никой не я беше подготвил за нещо подобно. Тя беше Принцесата и до неотдавна всички и се радваха. Господи, колко се беше променило всичко само за няколко седмици ...

В този момент вратата се отвори и на прага застана красива чернокоса жена. Огледа я изпитателно с леко присвити очи и Габриеле се почувства напълно безпомощна. Вещицата не беше нито огромна, нито на хиляда години, но не можеше да се отърве от чувството, че вижда и най-скритите и мисли. Много неподходящ момент да се запита защо всички разказваха такива небивалици за Вещиците...

Жената неочаквано се усмихна.

- Аз съм Арлийн, ако си дошла при мен. И по добре влизай, ще замръзнеш.

Габриеле пристъпи плахо напред. Вещицата не беше огромната фурия от приказките на бавачките, дори беше малко по-ниска от нея самата, но у нея имаше нещо, което всяваше в околните чувство, твърде близко до страха.

- Дошла си да искаш помощ – не беше въпрос, по-скоро констатация – Има три начина да спасиш себе си, баща си и Кралството. Имаш три дни. По пълнолуние трябва да си готова. Останалото ще научиш след час. А сега си изпий чая!

Арлийн излезе от стаята без да каже нищо повече и остави Габриеле да се чуди над думите и.

***

Високо горе капитан Ейс псуваше на родния си български в кораба-майка, закотвен на стационарна орбита. Нещата не вървяха никак добре, нямаше връзка със Земята и от скапаната експериментална планета долу му задаваха твърде трудни гатанки.

Това трябваше да е превъплъщение на приказките, такива, каквито той самият и хората от екипа му си ги представяха като деца, а не повторение на отдавна забравените кървави разправии на родната планета...

Повика по интеркома Айвън Ейнджъл и Страто Вариус и се заслуша отново в тревожните нотки на последното съобщение на Гаргичка.

*** Това е предложението. Продължението - от вас. Ако има въпроси - ICQ-то ми е в профила. Ако има недоволни - в коментарите :) Кой се оплакваше последно, че му се пишело? ;) ***

Три нощи до пълнолуние, част 2

от Ace Coke на 31 Януари 2006, 17:24

Проходът в скалистите планини Пирен-Риела бе единствената пролука в естествената преграда между цивилизацията и дивите варварски земи. В края си той се разделяше на две посоки. Североизточната водеше към гъстите гори на Спам, в които нормален човешки крак никога не би стъпил. Причината бе проста – дребните маскирани хора, които всички наричаха Спамери, изникваха от нищото на огромни тълпи и превземаха всичко по пътя си.
На югоизток друг проход водеше към черните блатата на Анонимус. Обитавани от всякакви твари, те бяха известни с безмилостните си орки, за които разрухата и насилието бяха начин на съществувание.
Армията на кралството се състоеше от около хиляда добре въоръжени пехотинци и стрелци и няколко хиляди селяни, носещи всевъзможни сечива за оръжие. На чело стояха двамата най-знатни рицари в кралството – Арагорн, когото всички смятаха за бъдещия крал и Георгиатус – безстрашният радетел на правдата и защитник на слабите.

Вече се съмваше, а боевете все още продължаваха. Двамата пълководци се биеха без умора с ордите, прииждащи от двата ръкава на прохода. Въпреки неколкодневните битки обаче, Спамерите и Анонимусите се тълпяха със стотици и изгледи за намаляване на броя им нямаше.
Внезапно картината пред очите на Арагорн се смени. Тълпите Спамери изчезнаха, а на тяхно място се появи ужасяваща гледка на опожареното кралство, а в центъра й стоеше Теус и се хилеше зловещо. В краката му ридаеше нежната Габриеле, която от много време бе любимата на Арагорн и негова мечта.
Появилото се видение изведнъж изцеди силите на смелия рицар. За секунди бе обкръжен от Спамерите и смъртта му бе въпрос на секунди. Единствено бързата реакция на брат му Георгиатус бе в състояние да го спаси. И тя не закъсня. Видял олюляването на малкия си брат, смелият рицар замахна за последен път с внушителния си меч, с което прати на земята нови пет глави. Дръпна рязко юздите на врания си жребец и удари в убийствен галоп към Арагорн. Тъкмо на време.

***

В кораба майка витаеше напрежението на неизвестното и тревогата. Гаргичка не бе докладвала от часове, а Весълайн се загуби след телепортирането. Връзка със Земята все още нямаше, а системите за наблюдение на експерименталната планета упорито отказваха да заработят. Вратата се отвори и пред капитана застанаха двамата най-добри учени на човечеството. Айвън Ейнджъл – академик по химия, биология и биохимия на някогашната Българска академия на науките и Страто Вариус – професор по компютърни и електронни науки от Българската Асоциация за Следене и Инфилтрация – приемник на американската НАСА след разпадането на Съединените Американски Щати и преминаването им под българска власт.

- Какво става, капитане? – измънка неуверено Ейнджъл.
- Какво става ли? Вие ми кажете какво става! Целият проект пропада, а вие ме питате какво става?! – Младият капитан се държеше и почти никога не повишаваше тон. Но явно ситуацията беше излязла извън контрол.
- Системите работят перфектно, капитане – започна Вариус – идея си нямам, защо не можем да наблюдаваме планетата. Гаргичка спря да докладва, а Весълайн го изгубихме веднага след телепортирането му за Мейкърсвил.
- Това и на мен ми е известно?! Нищо ново не ми казваш! – Капитанът започна да повишава тон, а това означаваше само едно – Слизате и двамата долу. Ейнджъл, ти отиваш в Мейкърсвил и намираш онзи несериозник, а ти, Вариус, отиваш да търсиш Гаргичка...

Два телепортиращи лъча изпратиха учените на двете точки, към които телепорта можеше да праща хора. Тепърва трябваше да разберат как може да се върнат обратно...

***

Габриеле се въртеше неспокойно на койката, предоставена и тъй мило от Арлийн. Сънуваше кошмари. Виждаше как любимият и мъж губи сили и след секунди ще падне в неравната борба с хиляди маскирани човечета. Първите лъчи на слънцето се появиха и се отразиха в една точка, която изникна на хоризонта. Беше приказен ездач с доспехи от бяло злато, който се вряза в задните редове на дребните твари, а мечът му ги отнасяше с десетки на замах, предизвиквайки река от зелена слузеста кръв...

Мъдрата вещица беше на двора и разбъркваше казана с горска леща, а ароматът на тайнствените билки бе обхванал цялата гора. Опитваше от часове да приготви отварата, която да даде отговор на въпросите й. Засега знаеше само за пълнолунието и трите начина на действие. Не знаеше нищо повече обаче. Рядко тънеше в такова неведение – тя, която притежаваше знанията на десетки поколения.
Хвърли последната подправка в казана – тютюн от далечните планини Феминейн. След секунди, гледката в казана се промени. На местото на бълбукащите мехурчета се поява един образ, който Арлийн добре познаваше. Дълга коса и брада бяха обхванали суровото лице на коменданта на Мейкърсвил.
- Ставай, мила, не трябва да губиш време!
Габриеле се стресна и скочи от койката. В съзнанието и беше още кошмарът, който бавно започна да избледнява от неземния образ на вещицата.
- Трябва да тръгваш, принцесо. Кало ще язди с теб. Не мога да ти кажа друго, освен че трябва да намериш коменданта на Мейкърсвил. Той знае някои от решенията. Дотам са ден и половина бърза езда. Нямате време! Бързайте!
- Но как да го позная? – Габриеле още не можеше да влезе в действителността. Главата я болеше, а в гърдите си усещаше познатата тежест на страха.
- Ще го познаеш, мила.

Слънцето се показваше над планините и огряваше двамата самотни ездачи, които яздеха в бесен галоп на север. Конете им бяха от най-враните жребци в кралската конюшня и отстъпваха по бързина и издръжливост единствено на тези на двамата най-велики рицари в кралството. Габриеле изучаваше ездата от малка и се справяше отлично, а младият Кало бе млад и пъргав, и сякаш бе едно цяло с благородното животно.

***

На ден и половина езда на север се намираше тяхната цел – Мейкърсвил. Градът бе известен с това, че вместо щаб квартира, комендантът имаше страноприемница и стигнеше ли се до военни преговори, там винаги се намираше мирен изход. За това помагаше и тайнственото питие измислено лично от коменданта. То представляваше лютиво-сладникава лепкава течност, с която никой мъж не можеше да се пребори. Но въпреки всичко все още нещо й липсваше.
На тезгяха в центъра на страноприемницата се бе облегнал млад мъж на около двадесет години. Червените му очи показваха, че е от дълго тук и чашата в ръката му не е първата. Беше облечен като уличен музикант и никой от присъстващите дори и не подозираше, че не е от техния свят.
Вратата на страноприемницата се отвори и вътре влезе набит мъж с весело изражение в погледа. Гледката, която се изпречи пред него предизвика мигновената му промяна с прикрит гняв:
- Весълайн, говедо такова! Какво по-дяволите си мислиш, че правиш?
Музикантът се завъртя бавно и тежко. Трябваха му няколко секунди да фокусира викащия го. Веднага го позна и с леко разкривена усмивка простена:
- Айвън, друже, какво си закрякал. Сядай да пием по едно. Тия идиоти имат само топла мастика! Пррредставяшшш ли си? – Последните думи явно бяха доста трудни за музиканта, което пролича от гримасата на лицето му. Заклати се и с мъка успя да се задържи на високия стол.
От сянката в дъното на бара, очите на коменданта го пронизваха като копията на изчадията от горите на Спам.

***

Страто Вариус се промъкваше незабелязан в разсейващия се от изгряващото слънце сумрак. Стигна до крепостната стена и миниатюрно устройство изстреля здраво като стомана и тънко като косъм въже. След няколко минути бе горе, а след още няколко успя да се прикрие на сигурно място в мрачните коридори на замъка.
Изобщо си нямаше и най-малка представа какво да прави. Гаргичка бе изчезнала, а той трябваше да я намери. Опита още веднъж да се свърже с нея – неуспешно.

***

Арагорн започна да се свлича от коня. Огромната десница на Георгиатос подхвана отпуснатото тяло на брат му и го пренесе като перо на неговото седло. С лявата си ръка продължаваше да сее възмездие сред Спамерите, но вече бе плътно обграден и откъснат от основната част на войската си. Краят изглеждаше неизбежен, когато се появиха първите лъчи на слънцето. На хоризонта бледна нещо, което се увеличаваше със всяка секунда. Георгиатус имаше чувството, че нещото направо лети към тях. Ордите на Спамерите замръзнаха от учудване и страх. След няколко мига мнозина от тях плуваха в зеленикава смрадлива слуз, а останалите се пръснаха обратно към мрачния ад, от който бяха изпъплили.

- Басидиан Дивия! На вашите услуги, господа. – Новодошлият бе дългокос младеж с топъл поглед и дълги кестеняви коси. Бе известен в цялото Кралство като Принцът на Филибей – далечна хълмиста земя отвъд варварските земи.
Помогнаха на Арагорн да свали доспехите. Силата му започна да се възвръща, а заедно с нея и съзнанието.
Войската на Кралството стоеше невярваща на очите си. Заедно със Спамерите, и ордите на орките се бяха отказали от офанзивата си. Изведнъж настана тягостно затишие.
- Изглежда ги уплашихте, принце – Усмихна се за първи път от дни насам Георгиатус.
- Имат ми страх, истина е. От няколко седмици бродя из горите на Спам и търся сърцето на злото. Доста от тях намериха смъртта си там – лек и приятен смях огласи скалистата долина.

Три нощи до пълнолуние, част 3

от Веселин на 01 Февруари 2006, 01:34

Беше глуха нощ. През целия ден палещото пладне прежуряше в изпръхналия чернозем. Сухият въздухът трептеше в слепи очертания, а пожълтели треви се увиваха като фитили в есенни стърнища. „Звезди като пламъци” – помисли си Теус, и в миг полята лумнаха в огньове и задимяха в оранжеви краски. Палещи картини рисуваха в съзнанието му жарки нюанси. За миг си представи, че облаците са от восък и пламъците ги обгърнаха в предсмъртната си прегръдка. Затрещяха и запукаха мълнии. Но не електричество, а жар се сипеше от небето. Дъждовни капки от разтопен восък пареха. Палеха...
Теус яздеше. Разсичаше въздуха, а бурята възпламеняваше очертания след силуета му. Беше само на една левга разстояние от целта.
Крепостта на вещиците представляваше древна колиба с високи стени, издигнати в северната част и наблюдателна кула в източната. Теус бе убеден, че Таная бе насочила Габриеле именно при вещиците, защото те единствени можеха да осуетят плана му. Видя пресните следи от копита, отбиващи по тайната пътечка, и в мигом се насочи натам. Конят му изпръхтя, а ноздрите му помръднаха в тиха агония. Бурята стихна внезапно. В гората, в която бяха попаднали, студен полъх отблъсна като ледена преграда палещите талази. Заваля порой. Гаснещите огньове просъскаха в стволовете на дърветата.
Очертанията на колибата изпъкнаха пред очите на Теус, и той се насочи натам, като оглеждаше местността. Западно се простираха няколко акра борови гори, които плашеха с неприкосновеността си. На изток, два стари акведукта преграждаха пътя с напуканите си здания, а шуртенето на планинската вода заглушаваше тишината. Поточетата питейна вода извираха чак от Пирен – Риела планина и в подножието си, акведуктът минаваше както през кралството, така и на петдесет левги – югозападно, в посока Мейкърсвил. Акведуктът беше свято съоръжение, изградено от древно племе, населяващо североизточната част на някогашната империя на Анонимиусите.
Костеливите ръце на принца обгърнаха захватката на меча. Рубините се впиха в месестата част на дланта му и разкървиха меката плът. Острието засия в пурпур и малахит. С един отскок Теус се намери на земята и се приближи до вратата на колибата.
- Арлиииииииииийн! – изкрещя принцът и замахна с меча срещу дървената порта, като след миг я натроши на трески. Озова се в обширна каменна зала, която бе разграфена на шахматни полета. Арлийн стоеше в края на залата, заобградена от два каменни дракона, които пръхтяха с каменните си ноздри и издишваха пушек.
Арлийн прошепна нещо, а в този миг Теус замръзна на място. Когато понечи да се втурне в атака, успя да помръдне само един ход напред. Стените бяха омагьосани. Омагьосано бе всичко. И мраморният под, и каменните дракони, дори стените и факлите бяха пропити в някакво зловоние. Арлийн се скри иззад драконите, които в миг започнаха да се приближават към черния принц и да бълват каменен огън.
Със сетни усилия Теус избегна камънаците, които изсвистяха покрай ушите му и замахна с острието си, което последователно отсече мраморните глави на двата дракона. Тонове скална маса се строполиха пред очите му, а шахматното поле се нацепи в пукнатини. В мъглявината на опушената зала мярна сянката на вещицата, която се изкачваше на второто ниво на крепостта...

Три нощи до пълнолуние, част 4

от Lady in red на 01 Февруари 2006, 22:57

Габриеле и Кало препускаха близо ден. Силите им едва стигаха да продължат докато се стъмни. Конете също изнемогваха, но те знаеха, че не бива да спират. Изпитваха осезателна нужда от почивка и храна. Гората беше влажна, студена,мрачна и неприветлива. Голите чукарлаци и дървета, като че се бяха съюзили с Теус, всяваха още по-неистов страх у принцесата.
- Принцесо, мисля, че трябва да спрем да пренощуваме тук. - предложи Кало. - Остава още половин ден езда до Мейкърсвил, а той се намира отдругата страна - в подножието на Пирен-Риела. Трябва да съберем сили, за да преодолеем планината, а и не искам да рискуваме да яздим посред нощите. Бихме били лесна плячка.
- Не бива да спираме! Не трябва да губим и секунда време! Животът на баща ми и съдбата на кралството разчитат на нас.
Принцесата беше боязлива, но когато си беше наумила нещо, непременно трябваше да стане на нейната воля. Кало много добре знаеше това и подходи деликатно към нея като бутна в ръцете й сочна ябълка. Арлиийн им беше приготвила преди да тръгнат торба ябълки за изпът. Габриеле не можа да издържи на изкушението. Скочи от коня, върза го за най-близкото дърво, седна на един пън и захрупа сочната червена ябълка. Ябълките от градината на Арлийн бяха големи и сочни и имаха успокоително действие. Една ябълка беше напълно достатъчна, за да се наситиш.
Габриеле беше много неспокойна. Сети се за нещо, което видя снощи, но не можеше да си спомни дали беше сън или действително се бе случило. Не след дълго клепачите й затежаха и главата й клюмна на една страна. Ябълката я беше приспала и и се присъни нов сън. Замъкът беше облян от слънчева светлина, а нейде в далечината се виждаше женска фигура, която развява знамето на кралството, за да възвести мир. Около нея из въздуха се носеха малки приказни същества. Това бяха защитничките на короната. Кралят не бе дарен с наследник, затова се погрижи за сигурността на единствената си дъщеря и на короната, като помоли Арлиийн да й предостави 5 от феите си, които да ги защитават и да бдят над принцесата денонощно. Те я следяха неотлъчно още от нейното раждане и са невидими за самата Габриеле. Тя беше слушала за тях, но ги смяташе за митични създания. Всяка има различна роля в живота на Габриеле: Фростил или още дамата в синьо е защитничка, която се грижи за самоувереността и смелостта на принцесата, за нейният характер; Мом или дамата в зелено отговаря за нейното душевно спокойствие; Лейди Редин или наричана още дамата в червено се грижи за хармонията в личния живот на принцесата; Ан Испин - бялата дама я дарява с мъдрост, а най-малката - Щепс - жълтата дама се грижеше за красотата на Габриеле. Освен това Габриеле видя короната на баща си, но тя не стоеше на неговата глава. Мъжът беше в сянка, така че тя не можа да го разпознае. Само фигурата му издаваше, че е голям и здрав мъж с красиво телосложение. Аурата му беше страшно силна и подсказваше на Габриеле, че този мъж не й мисли злото, долавяше се и още нещо, но не можа да разбере какво и въпреки това го усещаше.
Почти на разбуждане в съня й се яви и майка й. Кралицата загрижена за нея и заговори:
- Ставай, дъще! Не губи време! Трябва да стигнеш до Мейкърсвил и да говориш с капитана още преди разсъмване! Разкажи му за сънищата си! Не се плаши от тях! Това не са обикновени сънища.
Това каза кралицата на принцесата и тъкмо да си отиде тя я спря:
- Чакай, мамо! Кажи ми още!
- Върви, Габриеле! Намери капитана! Той ще ти каже повече... – бяха последните думи на кралицата- майка.
Габриеле се стресна и се субуди. Беше полунощ, а Мейкърсвил е чак отдругата страна на планината. Събуди Кало и му каза, че спешно трябва да тръгват, а по пътя ще му разказва.
***
Някъде отдругата страна - в Мейкърсвил, в една страноприемница, две не човешки същества седяха и разгорещено обсъждаха нещо. Това бяха Айвън Ейнджъл и Весълайн. Весълайн повика келнера и му поръча още две от сладникаво-лютите и лепкави питиета, бутна едно на учения и започна да говори заваляно и несвързано:
- Ейнджъл... системата... планетата... наблюдението... експериментът... Спа...спа...спа-ме-ри-те...
След което се олюля и забучи глава в масата. Айвън Ейнджъл не беше отпил още от своето питие, но като видя какво се случи с Весълайн разбра, че има нещо много съмнително в тази напитка. Преметна приятелят си през рамо и го отнесе в стаята, която беше наел за вечерта, изсипа го на леглото и тъкмо се накани да съблече якето му от джоба падна пожълтял, оръфан лист. На него пишеше нещо...
- Това е...това е...Документ. - измърмори Айвън и облещи очи, когато видя, че под него стоеше подписът на Весълайн.
Приличаше на споразумение, но какво ли пишеше в него? Документът беше написан на някакъв древен език. Кой ли можеше да му каже какво пише в него...
- Ами да! - Айвън Енджъл се усмихна с задоволство, че се сети за нея. - Разбирасе! Вещицата Тара Лежа - тя е полиглот и знае много езици. - Може би тя ще ми отговори.
Вещицата Тара Лежа е от белите вещици, т.е. прави само магии и заклинания, които носят добро и не вредят на никого. Тя живее в Долината на вещиците, която се намира близо до Спам.
Айвън Ейнджъл зави приятеля си и тихо се запъти към конюшната. До Долината на вещиците трудно се стига пеш, затова му се наложи да открадне един от конете на ханджиите. Метна се на най-арния и запрепуска към Тара Лежа.
***
Страто Вариус направи още две-три обиколки на замъка, но уви – ни следа от Гаргичка, когато внезапно ахна:
- Гривната на Гаргичка! Ето защо не мога да се свържа с нея. Как ли я е изгубила? Сигурно нещо се е случило с нея!
Гривната на Гаргичка всъщност предтсвляваше нова технологична разработка на Страто, която изпълняваше функциите на радиопредавател.
Страто прибра гривната и започна пак усилено издирване на чаровната вещичка.
***
Междувременно Теус беше пленил Арлийн и се опитваше да изкопчи от нея информация за Кало и Гейбриъл.
От Арлийн лесно нищо не излизаше. Тя беше вещица, но със строго изградени морални принципи, затова беше и на почит в замъка. Познаваше Теус и намеренията му много добре и беше готова да изгуби живота си в защита на короната.
Теус е жесток владетел, изгубил кралството на баща си, който до скоро беше в длъжност в замъка и се считаше за най-верният съветник и военният стратег на краля. От години той крои планове за превземането на трона и дебнеше моментът, в който краля щеше да се окаже уязвим, за да го предаде. Това стана след като кралицата почина и кралят, заедно с Арагорн и Георгеатус го прати да изучава нови военни стратегии. Преди месец Теус се завърна и за него депресията на краля дойде като манна небесна. Ето как се стигна до окаяното положение, в което се намираше кралството.

Три нощи до пълнолуние, част 5

от АРАГОРН на 02 Февруари 2006, 17:38

Когато се убеди, че с мъчения няма да изкопчи нищо от вещицата, Теус реши да се опита сам да определи посоката, в която бяха избягали принцеса Габриеле и придружителят й.

Умът му работеше на пълни обороти, докато овързваше с кожени ремъци ръцете и краката на изпадналата в безсъзнание вещица. Крехкото тяло на Арлийн конвулсивно потрепваше в мощните му като менгемета ръце, а тънките струйки кръв, стичащи се от раните й вече засъхваха.

Когато приключи и се изправи, в погледът му проблясна зло пламъче. А ехидната му усмивка доказваше само едно – беше се досетил за намеренията на наследницата на трона.

Нямаше съмнение – принцесата отиваше за помощ към Мейкърсвил – градът на майсторите и търговците.

Теус затръшна вратата и като се метна на коня си и като заби шпори в хълбоците на животното, препусна стремглаво.

Арагорн отвори очи и пое с пълни гърди свежия утринен въздух.

Първото нещо, което видя над себе си беше угрижената физиономия на любимия си брат – Георгеатус и малко встрани от него - някакъв непознат рицар със сребърни доспехи и развяващи се от вятъра дълги тъмни коси.

Инстинктивно потърси около себе си меча Аракуайа – страшилището за всички врагове на Кралството. Успокои се, когато брат му го подаде, предугадил желанието му.

- Всичко е наред, принце, отблъснахме атаките и ги обърнахме в бяг – каза Георгеатус. И после като кимна с глава към дългокосия, добави – Не без навременната помощ на този доблестен рицар, който спаси живота ти.

- Басидиан Дивия, на вашите услуги! – с чаровна усмивка и грациозен поклон му се представи непознатият.

Арагорн се изправи, облягайки се на меча.

Макар и без доспехи, внушителния му ръст и царствената осанка не можеха да не впечатлят околните.

Басидиан се изненада, когато след ответния поклон, Арагорн затъкна меча в ножницата, направи крачка към него и протегна ръка.

- Приеми моята и на цялото Кралство благодарност, Басидиан! Дължа ти живота си и ще се радвам, ако занапред мога да те наричам свой приятел!

- Това е голяма част за мен, принце! – промълви трогнат от жеста му дългокосият, докато стикаше крепко подадената десница.

Няколко минути по-късно тримата рицари бяха насядали около отрупаната с лакомства маса в палатката на Арагорн и оживено беседваха, отдавайки дължимото на закуската.

Докато обсъждаха какво да предприемат, видяха как един конник се появи между дърветата и бясно препусна към тях.

Арагорн стана и тръгна за да посрещне пратеника. В мига, в който конникът дръпна юздите, принцът вече поемаше в ръце свитъка, който му беше подаден и трескаво го разтвори.

Тъмен облак премина през лицето му, когато прочете посланието. После даде нареждане да оседлаят коня му и се отправи обратно към брат си.

- Тръгвам към замъка! Кралят е в опасност, а Габриеле е изчезнала. Остани на позициите до второ нареждане!

- Теус… - промълви Георгеатус

Кимването на Арагорн само потвърди подозренията му.

………

По дяволите!

Нещо не беше наред! Предчувствието му никога не го лъжеше…

Не го излъга и сега – още в началото на тази уж рутинна мисия.

Нещо се беше объркало - още когато Весълайн и Гаргичка изчезнаха, малко след телепортирането.

Нещо просто не се връзваше…

Някой криеше информация. А и не можеше да си обясни защо нямаха визуален контакт с пратениците – лично той беше изготвил и проверил няколко пъти устройствата преди да тръгнат.

Страто Вариус имаше известни подозрения още преди да го изпратят да търси малката вещица в крепостта.

Разбра всичко в мига, в който се промъкваше из тъмната кухня на замъка.

Видя ПЕНА*!

И изтръпна…когато зърна пробляскващият дисплей на кутията, скрита под един от рафтовете. Беше започнало обратното броене…

След по-малко от две денонощия на мястото на тази планета щеше да има само облак космически прах.

В най-добрия случай!

……………………………………………………………………

* ПЕНА – планетарно електро-неутрализираща аномалия.

...........................

Аракуайа.

Всеки, който поне малко познаваше историята на Кралството потръпваше, когато чуеше произнасянето на това име.

Всеки по свой собствен начин. Приятелите на Кралството – от гордостта, която разливаше топлина в тялото им. Враговете му – от ужасът, който смразяваше кръвта им.

От няколко века вълшебният меч пазеше мира в Кралството и отблъскваше нападенията на неприятелите му.

Легендата разказваше, че мечът е бил изкован от един от боговете.

Били тежки времена. Враговете на Кралството непрекъснато нападали границите му, избивали безжалостно невинни жители и разграбвали богатствата му.

Един ден тогавашният крал Либериус се изкачил до светилището, високо в планините Пирен-Риела и принесъл на боговете жертвен агнец.

Коленичил и със сълзи на очи помолил боговете да закрилят кралството му.

Заклел се, че ако изпълнят молбата му ще напусне престола и ще го отстъпи на посочен от тях поданник.

Тогава му се явил богът на огъня – Мейкърус. С гръмовен глас богът упрекнал владетеля за това, че в кралството му все още съществува робството и поискал то да бъде премахнато в замяна на помощта на боговете.

Кралят обещал, че ако това ще спаси поданиците му, ще изпълни повелята на боговете.

Мейкърус заповядал на краля след като разгласи обещанието си, да изчака три дни и отново да се върне на светилището.

След три дни кралят отново се изкачил в Пирен- Риела. Богът на огъня се появил и му дал вършебният меч Аракуйа, който изковал от руда, доставена от четирите края на Кралството. Заръката на бога била мечът да се дава на най-достойния от рицарите на кралството и да служи само в защита на доброто и справедливостта.

Оттогава до днес, всеки роб, който стъпел на територията на Кралството се считал за свободен, а мечът Аракуайа се предавал на най-достойния рицар.

А в чест на бога на огъня бил построен градът - крепост Мейкърсвил, който станал средище на занаятчии и търговци.

…………..

Повече от час след като се свести, Арлийн опитваше да се освободи от впитите в тялото й ремъци.

Това дяволско изчадие Теус наистина я беше вързал здраво! А раните по цялото тяло допълнително усложняваха задачата й.

Когато най-после успя за се освободи, вещицата набързо изми кръвта от лицето и ръцете си.

Веднага след това Арлийн прерови старите свитъци с магии. Когато откри необходимият свитък за магията, потри доволно ръце. Започна да изсипва съставките за направата й във врящото над огъня котле.

Трябваше веднага да прати видение на краля и Арагорн.

А след това - да призове Скитника от Страната сенките и да му даде ново човешко тяло.

……………….

Габриеле и Кало яздеха вече повече от два часа из тъмните гори.

Ориентираха се по звездите, за да не се отклонят от посоката, която следваха. Почти пълната луна им помагаше на местата, където горите не бяха много гъсти.

До мигът, в който тъмни облаци забулиха небето. Студени капки дъжд покапаха по запотените им тела.

Настъпи почти непрогледна тъмнина, а изморените от непрекъснатия бяг коне започнаха да пръхтят страхливо.

Двамата бяха принудени да забавят ход.

След няколко минути излязоха на някаква малка полянка, в средата на която тъмнееха грамадите на няколко големи камъка, до които имаше изсъхнало дърво.

Когато се приближиха до дървото с ужас видяха, че по клоните му бяха окачени няколко човешки черепа, които заплашително се поклащаха при всеки порив на вятъра.

Но това не беше най-лошото!

Преди да се опомнят, вече бяха ги смъкнали от конете…

Три нощи до пълнолуние, част 6

от momo на 04 Февруари 2006, 02:58

Когато отвори очи Габриеле не знаеше къде се намира. Първото нещо, което видя беше лилавия таван. Странно чувство за цветове ще да е имал този, дето се е погрижил за интериора на малката стаичка. По стените имаше картини на лисици. Спящи лисици. Ловуващи лисици. Криещи се лисици. Всякакви. Без да може да се отърси от усещането, че хиляди оранжеви същества са се вперили в нея и я зяпат с малките си нарисувани очички, Габриеле се мъчеше да си спомни какво се е случило.
Внезапно незабележимата до този момент врата в края на помещението се отвори и на фона на оскъдната светлина принцесата успя да различи дребно мустакато човече. То се усмихна, приближи се бързо и се надвеси над нея. Имаше нещо пикантно във физиономията му. Именно пикантно. По друг начин Габриеле не можеше да го опише.
- Къде съм? Кой сте вие..?
Човечето нищо не й отговори.
- Къде е Кало?
Събеседникът й само сви рамене. После излезе и бързо се върна с чаша, от която се носеше приятен аромат.

* * *

Кало беше объркан и съкрушен. Странните малки създания, които се появиха сякаш от нищото и отмъкнаха принцесата, явно изобщо не се интересуваха от него. Той се опита да ги спре, но те бяха толкова много и бяха навсякъде, а всъщност май изобщо ги нямаше.. Имаше нещо гнило в цялата работа. Искаше му се да ги проследи и да си върне Габриеле, но така и не разбра как изчезнаха заедно с момичето.
Това, което беше сигурно е, че той не можеше да остане нито миг повече на това зловещо място. Подлудяваше го тракането на черепите, които се удряха един в друг тласкани от вятъра.
Без да знае защо тръгна към Мейкърсвил.

* * *

Ювин седеше в градината и се любуваше на цветята. Бяха красиви като нея. Усмихнати като нея и също толкова безгрижни. Само едно ги различаваше. Те стояха там, на крехките си дръжчици и не смееха да тръгнат на никъде. Понякога им се искаше да пипнат облак, да разберат какво има зад стените на замъка, да отидат там, където нощуват птиците, но неизменно си оставаха все на своите стебълца. А Ювин можеше да гони пеперуди, да тича с дъжда или да се промъква тайно зад някоя от големите каменни колони и да изкача най-очаквано пред смаяната Габриеле... Колко й липсваше принцесата!
Ювин се наведе, взе дотътрилото се при нея коте в скута си и тихичко подхвана онази тъжна мелодия, която приятелка й пееше вечер на баща си, когато той не можеше на заспи. Но напоследък краля нямаше никакви проблеми със съня. Онези стъкленици с лютиво-сладникавата течност и лепкав аромат, които Теус домъкна, го бяха омагьосали.
Щом и Ювин не се смееше вече, значи наистина се случваше нещо лошо в Кралството...

* * *

Арагорн влетя в замъка без да дава обяснения на стражите. Затича се към Голямата зала. Там кралят стоеше до прозореца и гледаше мрачно. Вече втори ден не бе виждал любимата си дъщеря. Из народа се носеха слухове, че предстои нещо ужасно. Цялата прислуга сякаш криеше нещо от него. Теус му правеше странни подаръци, а сега и него го нямаше. Изобщо откакто си отиде кралицата, той престана да се чувства господар. Тревожеше се. После напитката, която шута старателно наливаше в чашата му, го успокояваше. Но откакто изчезна Габриеле, и лютиво-сладникавата течност не помагаше.
- Дойдох, възможно най-бързо, Ваше Величество. - поде Арагорн. - Как така я няма принцесата?
Кралят въздъхна, хвърли още един последен поглед на птичката, която пиеше вода от фонтана в градината, отдалечи се от прозореца и бавно седна на трона си.
- Може би Ювин знае нещо. - каза той и отново въздъхна.

* * *

Великият мъдрец Ентус И Аст беше толкова близко до отговора. Повече от година не бе излизал от кулата си. Запленен от красотата и силата на новото усещане, до което се докосваше, той нямаше никакво желание да се занимава с дребните тревоги на хората от кралството, същите онези хора, които преди време редовно изцеряваше от тежка болест, несподелена любов или безплодие. На нещо много по-велико се беше отдал. На една нова вселена, където безсолна ли е била вечерята нямаше никакво значение.
Ядоса се много на Защитничките, когато доведоха това момиче в дома му. Дали наистина беше толкова сериозно положението? И ако е така, защото друидите и старейшината Тервелиус не се намесваха...

* * *

Габриеле се почувства ободрена от напитката с тръпчив вкус, която й бе предложена от станното мустакато човече. Много въпроси се блъскаха в главата й. Лилавата стая бе започнала да й става уютна, а лисиците по стената вече изобщо не я тревожеха. Малкият човек с пикантна физиономия и смешна широкопола шапка не говореше, но тя усещаше, че той знае нещо за онези три начина да спаси себе си, баща си и Кралството, за които й бе говорила Арлийн.

* * *

Весълайн се събуди с ужасно главоболие. Стана от изтърбушеното легло и закрачи нервно из стаята. От скърцането на пода главоболието му се усили, а от пожълтелите стени и вонята в помещението му се повдигаше. Нямаше и помен от Айвън Ейнджъл. Пооправи ризата си. Канеше се да си облече якето и да излезе, когато забеляза, че освен другаря му е изчезнал също и Документа... Нима е възможно да е загубил Споразумението?! Ах, защо не можеше да си спомни нищо от предната вечер.. И къде беше отишъл този Айвън Ейнджъл? Експериментът вървеше към пълен провал. Какво ли щяха да кажат онези горе за това? А само преди дни кроеше планове за кратка отпуска и екскурзия до Зюперия - онази невероятна прохладна планета, където приготвяха прекрасни коктейли, а пиенето на кафе в академична среда беше просто задължително. Всички къщи бяха с адрес N 57 и при все това пощальоните никога не се объркваха, защото те и без друго не познаваха арабските числа. Айвън Ейнджъл също обожаваше тази планета и както бе споделил веднъж там най-много се чувствал у дома си..

* * *

Арагорн излезе в градината да потърси Ювин. Намери я приседнала до най-красивите цветя. Беше задрямала, а от скута й две малки очички се бяха вперили в него. Оранжавото коте приличаше повече на лисиче, което се стори странно на Арагорн. Той се загледа по-добре в него. Сякаш животното се усмихна. Яркият цвят на козинката му силно контрастираше с нежно лилавата рокля на момичето. На Арагорн изведнъж му се привидя принцесата. Тя също се усмихваше и това го успокои. После прекрасното й лице бързо започна да губи очертания и на негово място се появи образът на Теус.

- Мейкърсвил...

Това върна рицаря отново в замъка. Той погледна Ювин и попита:

- Какво?

- Казах Мейкърсвил. Сънувах братовчедка си от Мейкърсвил, която прави най-страхотните орехови сладки на света.

- Грижете за краля. - отвърна Арагорн и се приготви да върви.

- Какво?

- Казах грижете за краля. - повтори той и забърза към голямата порта.

Три нощи до пълнолуние, част 7

от shtepselinka на 05 Февруари 2006, 20:35

Стъмваше се. Насъпваше времето, в което обикновените хора не смееха да влизат в гората. Дори иззад приветливо светещите прозорчета на крайните къщурки, боровете предизвикваха смътен страх у жителите на кралството. След заник слънце гората сякаш започваше да води свой собствен живот – започваше живота на сенките и на тайнствените шумове, които нощта водеше със себе си и които изчезваха с появата на слънцето. През деня гората приемаше хората, осигуряваше прехраната на дърварите, гъбарите, ловците и свързваше жителите на едно село с друго. Но скриеше ли се слънцето, по неписано правило, тя се превръщаше в забранено място и никой не се решаваше да наруши злокобния й вътрешен живот.

Тази нощ луната нямаше да успее да пропука пластовете облаци. Беше адски задушно. Слънцето беше прижуряло цял ден. Прохладната нощна прегръдка не успяваше да смогне на погълнатата през деня топлина от земята и въздухът беше непоносимо топъл и тежък. Всички чакаха с нетърпение облаците да се смилят и да изсипят така желания за посевите дъжд. По прашния калдъръм в края на селото нямаше жива душа. Всеки се беше скрил на хладно в каменната си къща след тежката жега през деня. Облаците не пропускаха лунната светлина дори да прозира през тях и единствената мъждива светлина идваше от няколкото фенера, поставени пред къщите. Точно тази светлина се опитваше да отбягва фигурата, която скришом се измъкна от замъка. Придвижвайки се бавно покрай ниските тромави фасади на къщите, промъкващият се човек успя да стигне предпазливо до края на града и след няколко последни внимателни оглеждания да се изгуби куцукайки в сенките на гората.

***

От мястото, където Теус спря, за да отдъхне конят му, все още се виждаха готическите кули на вещерските замъци. Той напразно ругаеше себе си дълго време, че не се сети да смени коня си с този на вещицата, но в крайна сметка се примири и даде на себе си и на животното няколкочасова почивка. Тук във вътрешността на гората слънцето не бе успяло толкова да пробие мощната вековна преграда от борове и вечерният въздух беше прохладен. Теус седеше върху едно съборено дърво и гледаше в огъня. Конят му пръхтеше зад него, търсейки снопчета трева всред плътната покривка от борови иглички, застилаща земята. Иглолистните цепеници пращяха особено в пламъците и издаваха унасящ аромат, който обаче не вълнуваше в ни най-малка степен Теус. Изпитите му черти, острата брадичка с тук таме по някой косъм, сбърченото му чело и свитите му почти винаги в иронична усмивка устни показваха, че този човек трудно би се развълнувал от нещо. Костеливите му пръсти въртяха нервно някакъв нож, а големите му светли очи на фона на изпитото лице и подсилени от проблясъците на огъня, изпъкваха някак зловещо. Цялата му осанка издаваше бурния му нрав, безразсъдството и непримиримостта му, които дълго време прикриваше зад военните си подвизи. Когато видя обаче, че под уменията му на военен стратег, започнаха да прозират необмислените атаки и безмилостните убийства, Теус разбра, че трябва да приложи други методи за завземане на трона...

Както седеше и гледаше в огъня, Теус без да помръдва погледа си и с пълно спокойствие в гласа каза:

-- Ела, спокойно, аз съм.

Конят само го погледна учудено, но нищо друго не се случи. Теус пак не помести погледа си, но този път с неприкрито нетърпение извика:

-- Излез ти казах!

Конят отново се размърда, но този път, защото иззад един огромен бор наблизо, бавно и плахо започна да се измъква една сянка.

-- Какво става? – гласът на Теус отново беше спокоен, което предизвика малката фигура да се приближи още повече до огъня. Пред очите на бившия кралски съветник предпазливо и куцукайки се появи прегърбено уродливо създание. Безформената му физиономия се беше разляла в угодническа усмивка, а ръцете му нервно се потриваха една в друга, докато се чудеше дали е удачно сега да проговори или е по-добре да го подканят още веднъж. Най-накрая Теус удостои с въпросителен и достатъчно красноречив поглед нещастното прегърбено създание, което започна бавно и тихо да говори:

-- Господарю, дойдох да ви съобщя, че имаме проблем. Арагорн и Георгеатус са разбрали за изчезването на принцесата и оставяйки битката, младият рицар Арагорн, дойде при краля. Оказва се, господарю, че на помощ на двамата рицари е дъшъл някакъв непознат воин на име Басидиан Дивия, с чиято помощ временно са отблъснали варварските племена. Имайки се предвид обстоятелствата не е ли по-добре, господарю, да предприемете нещо за тяхното забавяне, отколкото да гоните принцесата...?

Без да обърне внимание на последното предложение на шута, Теус отново обърна главата си към огъня и попита:

-- Как излезе от замъка?

-- Дадох на краля малко по-рано и малко повече от мастика, господарю, като видях, че Ви грози опасност, аз... – един знак от страна на Теус бе достатъчен човечето да замлъкне. Шутът бе обучен отлично кога как да се държи и въпреки, че беше страхлив, бе отличен слуга и добър шпионин. Теус се отвращаваше от жалките му усилия да спаси живота си (шутът беше първият, който щеше да бъде набеден, че успива всяка вечер краля), но пък информацията му беше от полза, а и в думите на недъгавия слуга имаше доста правдивост. Дори и да стигне до Мейкърсвил и да намери Габриеле, Теус нямаше да може да се върне с нея по обратния път, нито пък да остане там, Арагорн щеше да го намери. Така че по-добре беше да се справи първо с него и брат му, пък после да се занимае с принцесата. Все пак тя сама направи грешката, че излезе от замъка – навън тя бе много по-уязвима и със сигурност щеше да я намери.

Теус стана от събореното дърво и отново яхна коня си. Ве още с пяна на устата, умореното животно се опита да се противопостави, но с няколко силни ритника между ребрата и хълбоците, отново запрепуска този път обратно към замъка.

Шутът поседя известно време до огъня, пристъпяйки от здравия на болния си крак и обратно и после куцукайки навлезе в гората...

***

В този свят, създаден от приказките, свят обикновен, създаден, за да бъде добър, да обръща внимание на простите радости, на обикновените чувства, създаден да създава щастие от ежедневието си, бе трудно да се възприме някой, който се различава от определението обикновен. Тези, които бяха по-странни, се изопачаваха и ставаха още по-странни в разговорите на хората. Нещо, което те не можеха да обяснят с ежедневието си, го обясняваха със свръхестественото. Така, когато не можеха да си обяснят защо един ден луната я няма, а друг ден я има, набедяваха някое магическо създание, че я е изяло, за да не може тя да свети нощем и никой да не види дяволските му деяния. Когато някой умреше без да разберат от какво, решаваха, че къщата му се обитава от тайнствени сили, които са го убили и после никой не искаше да живее вътре. И когато някой спасеше някого от неизлечима болест с помощта на обикновена билка, го обявяваха за сила на злото или за ... вещица.

След като дълго време се рови и най-накрая намери това, което търсеше, Арлийн остави свитъците и обиколи с поглед къщата си. За секунди изпотрошеният интериор беше възстановен, а след един мигновен поглед в огледалото, белезите по лицето й бяха зараснали. След като въведе всичко в ред тя излезе на двора и се приготви. Ако някой обикновен човек минеше отвън в този момент и хвърлеше бегъл поглед в двора на вещицата, щеше да се съгласи с всички слухове, които се носеха за тези неземни същества, за тяхната дяволска сила и за страховития им вид.

Арлийн, добила отново обичайното си спокойствие, изписано на лицето й, се беше изправила над едно малко огнище в двора, над което къкреше някаква отвара. Бе наметнала една тъмнокафява дреха с широки ръкави и огромна остовърха качулка. Блясъците от огъня, който се разгаряше, хвърляха отраженията си в малките й продълговати очила с тъмни рамки, които без дръжки, стояха на носа й. Качулката от своя страна хвърляше сянка върху страните й и удължаваше лицето й. Този ефект се допълваше от отварата, която започна да издава някакво странно сияние точно под нея. Арлийн говореше тихо нещо на някакъв непознат език, който звучеше по-скоро като просъскване, отколкото като нормален говор. От огъня пред нея започнаха да излизат искри, които лека полека прерастнаха във високи откъслечни пламъци, Арлийн вдигна глава и започна да говор