Здравейте. От известно време пиша един разказ и сега видях, че този блог е възможност да го споделя с някого. Не съм писал нищо преди това и не знам, дали ще ви хареса - надявам се. Който има мерак - приятно четене. Все още не е завършен.
Част първа:
Селото
11 Ноември 2010
Следкато в страната избухна гражданска война, като част от войските й бяхмеипратени в едно от крайните села да контролираме бунтовниците в околността.Селото лежеже на плоско поле, леко наклонено към южния му край, къдетопресичаше река и когато повървиш по посока на течението й на изток пред теб сеизправят, като оазис насред златното поле високи хълмове. Бяха толкова високи,че почти цяла сутрин лишаваха селото от слънце, което и без друго рядко сепоказваше особено през есента и зимата. Върховете им почти винаги бяха забуленив мъгла, която вечер се спускаше и над селото като призрак на отминалитепоколения, обитавали селището. А когатоотново настъпеше денят тя се връщаше примамена от първите лъчи на слънцето. Нов повечето случаи то не светеше с дни и тя само се качваше на малка височина,сякаш крепена от схлупените покриви на къщите.
Регионътпросперирал до към осемдесетте години на миналия век, но тогава внезапноблизките селища започнали да замират и се изпразнили, така че останали самодвеста-триста човека, заточени в тази забравена част на страната.
Често двата месеца, през които ние остарявахме там,ми се струваха като безкрайност, която беше носена от мъглата всяка вечер иподчиняваше хората всеки ден. Повечето бяха над петдесет – шейсет години. Единствените забавления, коитотъмнината беше пощадила бяха събитията по време на празниците, на които всепо-малко хора се отдаваха. И така, като един паметник оставен во веки да серуши, обвит във бръшлян беше и това кътче от някогашен рай.
Целтас която бяхме тук, в това на пръв поглед застинало място, беше да спирамебунтовници, които преминаваха през него по пътя, който го пресичаше. Теизползваха обширната гора по хълмовете, които все по-на изток ставаха по-високии по-високи. Главната ни база беше летище, на километър северно от селото,служило преди на немските самолети по времето на втората световна война, а следтова и на земеделските самолети.
Нокато част от няколко екипа аз рядко оставах в базата. Командването беше решило,че ще е по-добре да бъдем пръснати из селото, като окупираме четири къщи въввсяка една от частите му. С джип, какъвто имаше всеки екип, патрулирахме изселото. Изпълнявахме по-скоро функцията на полиция, тъй като често освен даспираме бунтовниците се разправяхме и с проблемите на местните.
Екипътми беше от петима войници. Аз, Смит Грецки, Майк Симпсън, Предатор, който беше снайперист, и Тод Хамилтън – радио връзка. СТод се познавахме доста преди да започне войната. Той имаше семейство вспокойната част на страната. Често виждах, че те му липсват все повече иповече, макар той да се опитваше да не го показва. С останалите се срещнах запръв път тук. За много от тях знам доста и за времето, през което прекарахметук успяхме да се сработим. Капитанът на всички патрули беше *име*. Виждах го като авторитетен исправедлив човек. Въпреки тежкото си минало беше успял да продължи напред.Освен тях имаше и други, които охраняваха къщата.
Нашатакъща беше в западната страна на селото. Тя беше накрая и наоколо имаше самоизоставени съвсем наскоро къщи. Харесвах това място. Имаше един момент презтези мъгливи дни, когато една тънка процепнатина се отваряше между спускащатасе мъгла и мократа земя. Момент през който ставаха повече неща, отколкото презцелия ден. Всичко се преобразяваше и приемаше цветове, на които обичах да сетопля. Момент през който слънцето успяваше да пробие и излезе от дълбините намрачното небе. Мъглата вместо да попива светлината започваше да осветява всичков най-различни отенъци на червеното. Всяка една капка от мократа повърхностблещукаше със свой спектър, сякаш беше дошло времето й да излетии да се върне вширта на небето. Но този момент не продължаваше дълго и скоро тази, същатамъгла отново я задържаше на земята, като я обгръщаше в прегръдката си.
Този ден имахме задача да претърсимоколността за две изчезнали деца. Помагали на баща си да пребере стадото наоколо четири километра от селото, когато той загубил следите им.
-Готови ли сте? – попита лейтенантът предида тръгнем.
-Мразя ги тези сутрини, сър! - отговориДжеймс – Умирам от студ.
-Ще ви изчакам до колата. – казах им.
-Добре. Отивай. Тук и без това е достатъчнотясно.
Излязох от къщата. Гъстата мъгла ми попречида виждам след седмия метър. Щеше да бъде доста трудно да помогнем на децата,тъй като тя не ни оставяше никакъв шанс. Затвори ме от всички страни, като незнаех, какво да очаквам зад тази завеса.
Не беше студено. Просто влажния въздух сепросмукваше през дрехите ми. Въздухът беше натежал и овлажняваше всичко,оставено навън – не пропускаше и най-тесния процеп.
Останалите излязоха скоро. Капитанът изкаракарта на мястото и я постави на капака на джипа. По наелоновата обвивка бързосе кондензираха капки и се стичаха надолу. Въздухът беше толкова влажен, чебеше трудно да се диша.
-Така... Това е районът, който щепретърсваме. Изчезнали са близо до южните хълмове. Има черен път, който води доподножието на хълма. Малко преди края му ще слезете пеша.
-Каква е площта, сър?
-Около *число*квадратни километра, но има места, където е по-вероятно да се намират. Когатослезете следвайте маршрута и поддържайте постоянна радио връзка. С редникХамилтън ще координираме действията ви на радара.
-Да тръгваме щом това е всичко! – казах азнакрая.
Седях отдясно, а редник Грецки караше.Колата често затъваше в калните ями, оставени от други преди нас. Движехме себавно по поле, което изглеждаше, като безкрайна равнина. Поле – без начало икрай, които да ни послужат за ориентир, една вселена, разделена на две откриволичещия път, по който Грецки караше.
Минаха около десет минути, а на мен ми бяхадостатъчни.
-Сър, мисля, че ще е по-добре да продължимпеша. – предложих на капитана.
-Все още сме доста далече, сержант.
-Аковървим пеша няма да трябва да заобикаляме реката и ще стигнем по-бързо..., сър.
-Мисля, че той е прав, сър. – подкрепи ме Предатор.
-Добре, започвайте издирването. Ние ще смев точка Майк, както е по план.
Излязохме от колата и видяхме как джипа сеотдалечи по пътя. Заради реката от юг колите трябваше да минават по мост, койтоне беше далече, но в калта шофирането беше трудно.
Тръгнахме пеша и този път нямаше нито път,нито пътека. Крачехме из земя, по която имаше ниски тръни и трябваше постоянода ги заобикаляме. Ситни капки започнаха да падат върху дрехите ни. Извадихмедъждобраните си, за да се предпазим от влагата, тъй като не знаехме колко времеще останем отвън.
Вървяхме бързо и изведнъж пред нас сеизправи редицата от тополи, които следваха реката, като стени от двете йстрани. Беше странно защото между тези две стени съществуваше разнообразиенасред цялата безкрайност. С течение на времето реката беше прокопала пътя си вмеката пръст. До няколко години тук течала бистра и буйна вода, но за няколкогодини поникнала тръстика, която обвила цялото корито, попивайки я. Но тя също така беше и дом намного животни, които я използваха за укритие.
Прегазихме реката в най-плитката й част.Чистото каменисто корито сега беше покрито със пласт от тиня и лепкава пръст,която беше спирана от тръстиката.
-Гадост! – казах си тихо аз.
-Обувките ми прогизнаха. – ядосано прошепнаСмит, сякаш за да не наруши тишината на тази околност.
Преминахме и втората редица тополи и преднас отново се откри познатата гледка. От време на време някой викаше децата, нонямаше отговор. Земята – равна, обрасла с изсъхнала и мокра трева, която бавнопреминаваше в сива, копринена мъгла към хоризонта. Чувах ситните капчици, коитотропаха спокойно по качулката ми. Те бяха единствените, които нарушавахагробната тишина.
Разпръснахме се в колона, за да покривамепо-голям район. Понякога беше трудно да разбереш къде са другите но сеоправяхме.
-Хора,мисля, че виждам гора на 12! – каза по радиото Майк, който вървеше малкопо-напред. – Елате при мен.
-Според картата сме доста далече от гората.Сигурен ли си, че не са просто няколко дървета?
-Изглеждадоста голяма.
-Добре, всички да се съберат при Майк.
Заедно тръгнахме напред и след секунди,като вълна пред нас се изправи ограда от храсти, сплетени един в друг, а задтях имаше доста високи букове, чиито клони се подаваха иззад тази ограда и сесливаха постепенно със сивото. Стояхме пред единствения вход, към този двор,създаден от природата като граница с другия свят.
-Не разбирам – не съм виждал подобно нещонаоколо. – учудено казах аз. – Може би не сме на правилното място.
-Районът не е чак толкова голям. Не ми севярва да сме се объркали чак толкова.
-На правилното място сме, аз същопроверявах по картата. – каза Предатор.
-Защо и ти следиш къде вървим? Не ми ливярваш, че мога да преценя точно. – попитах го аз леко обидено.
-А ти сам вярваш ли си? – сякаш искаше дами намекне нещо той.
- Не ни остава избор, освен да продължим попътеката през гората. – казахаз след кратко мълчание. -Нямаме време да заобикаляме. Да вървим.
Бавно навлязохме в този естествен тунел. Иот двете ни страни се редяха буковете, чиито черни като катран клони сепреплитаха над главите ни и скриваха голяма част от небето. По тях бешекондензирала вода и едрите капки се отронваха на дрехите ни. Пътят беше кален ивървенето беше почти невъзможно.
Изведнъж почувствах вятър – не много силен,а от онези влажни, топли пролетни ветрове. Почувствах го с цялото си тяло. Тойобхвана мъглата и я отнесе със себе си, а ние стояхме и гледахме наоколо.Оглеждах се наоколо, като не проумявах какво точно стана. Никога дотогава небях виждал такова нещо. Беше ясно на разстояние от 40-45 метра. Тръпкипреминаваха по мен.
-По дяволите! – прошепна Предатор.
Когато го видях той гледаше нещо напред попътя.
-Човек пред нас? – каза той.
Тогава видяхме, че нещо не е наред. Преднас в далечината имаше ясно очертан силует на човек, който просто стоеше правна около метър над земята. Заредих оръжието си, защото не знаех какво даочаквам.
-Какво става по дяволите? – паникьосанопрошепна Майк.
-Не знам, но мисля, че той... лети надземята! – казах. – Елате.
С приближаването ни образът започна да сеизяснява. Дрехите му бяха доста стари – цялото му тяло имаше син нюанс.Вървяхме бавно към него, леко приклекнали. Оглеждахме се наоколо, все едно нещоможе да изскочи отстрани и да ни нападне. Това, че стоеше там, с неземноспокойствие ме напрегна още повече.
-Какво, по дяволите, става? – попитах аз Предатор.
-Не знам, Страйкър. Мисля, че този лети във въздуха.
-Мисля че е обесен на един от клоните.
-Да... На това ми изглежда. – някак си сеуспокоих, когато Смит ми каза какво е. Все пак внимавайте.
Приближавахме се бавно, но все още бяхмедоста далеч. Нямаше нещо, което да представлява заплаха, но все пак адреналинами се покачи. Това, че въобще не съм очаквал или представял подобно нещо мекараше да не знам какво да очаквам.
-Не, не, не може да се повтаря. Трябва дасънувам. Тона не е истина... – започна съвсем да излиза от контрол Майк.
-По-спокойно, Майк. Какво ти става? –попита го Смит.
Изведнъж, както се опитвах да разбера каквостава и погледът ми се пренасяше от провесения човек към Майк и пак обратно.Усетих, че вятърът изчезна. Върна се предишния застоял, студен въздух. Отновони обгърна и мъглата. Оставих останалите, които се опитваха да успокоят Майк есе затичах към човека, защото мъглата го закри. Бързо достигнах мястото, но отнего нямаше и следа. Оглеждах се наоколо – никого. Чуваха се само гласовете на Предатор и Смит.
-Момчета, елате тук! – извиках им.
Те се приближиха бързо до мен.
-Къде е той? – попита Предатор, като се оглеждаше наоколо. – Това беше мястото.
Всички млъкнаха за момент. Опитвах се дакажа нещо, с което да дам някакво обяснение на останалите или да ги попитамнещо, но по лицата им се четеше объркване. Сякаш някой ни използваше заиграчки, а ние дори не подозирахме какво става около нас.
-Какво стана току що? – обърна се към менСмит. – Тук беше човека!
-Нямам представа Смит! Никаква. Стойтенащрек. Може да става нещо.
Майк беше до нас. По лицето му се четешестрах, който не знаех от какво беше породен, но все едно излизаше от дъното насъзнанието му. Обзе цялото му същество. Той само си стоеше настрани, като непоказваше никаква емоция, освен страх.
-Сигурно е била мъглата. – каза след дългомълчание Смит. – Не мога да дам никакво друго обяснение.
-Не беше мъглата. – категоричен бе Предатор.
-Това е единственото логично обяснение. –опита се да предаде сила на тезата си Смит. – Не може да е нищо друго.
-Призрак. – казах аз без да се замисля,какво точно изрекох, но наистина в този момент вярвах, че това е истината и е най-вероятното обяснение.
-Стига глупости! Да продължаваме по пътя. –каза той.
-Прав си. Нямаме време да се занимаваме стова. Хора, тръгваме. Сър, тук е Страйкър,има ли някаква информация от другите екипи?
-Страйкър,...Сержант, ня... но...а информа...я. Продъ...айте по п…ия м...рут.– обади се капитана по радиото, но то често даваше смущения.
-Какво ти стана, Майк? – попитах го аз,като бях леко разтревожен, защото неговата реакция показваше ужас и дори паникаот видяното.
-Няма ми нищо. Просто наистина се изплаших,това е.
-Беше просто мъглата и дърветата. Често сеполучават такива неща. – започнах да се опитвам да разсъждавам по-трезво.
-Не мога да повярвам, че това нещо е простоилюзия. Беше прекалено истинско! – каза Предатор.– Не можем просто да го подминем.
-Че какво друго можем да направим? –отговорих. – Нямаме нищо! Няма дори отпечатъци от обувки в калта.
-Защо каза, че не искаш това да се повтаря?– попита Смит, като се обърна към Майк. – Какво не искаш да се повтаря?
-Не съм го казал. Просто се паникьосах.Сега съм по-добре. Ще се оправя.
-Криеш нещо, Майк! – съвсем спокойно казаСмит. – Дано не е нещо, което да коства живота ни.
-Наистина, няма проблем. – отговори му той.
-Трябва бързо да продължаваме. – спряхразговора. – Започна дасе стъмва, а ние имаме работа. За момента това не ме интересува. Други животивисят на косъм.
Вървяхме бавно и се оглеждахме – както и задецата, така и за нещо друго. Не знам какво беше това, но не беше простомъглата. По-скоро беше родено от нея. Успя да уплаши толкова Майк, че напълнода загуби контрол.
От време на време някой от нас сепровикваше, за да повика децата. Ехото се разнасяше из цялата безкрайна сивотаи гонеше птиците накацали по черните дървета. Всичко беше застинало, сковано отстуд, който постепенно обхващаше и душите ни. Само ние процепвахме тази пълнатишина със стъпките по калта и виковете.
Мисълта за „призрака” ме следваше неотлъчнозад гърба ми, когато продължихме пътя. Дали беше просто мъглата? Дали бешестигнала до съзнанието на всички ни? Може би просто въображението ни е видялонещо общо в далечината, породено от лошата видимост. А дали наистина не бешепризрак? Исках да имам в предвид и други факти преди да правя заключения, но нямахвреме да го обмисля трезво. Обстановката ми влияеше и размътваше логиката ми. Втози момент и най-глупавото нещо ми изглеждаше вероятно и ме плашеше. Ако бяхна разходка в хубав ден това най-вероятно нямаше да ми направи впечатление, носега обзе цялото ми внимание.
Малко след като отминахме мястото стигнахмедо по-разнообразен – хълмист релеф. Дърветата също станаха по-високи ипо-големи. Бяха столетни дъбове, които пазеха това място. Скриваха го от очитена хората от столетия и пазеха тайна помежду си в непроходимите места, незнайноколко навътре. Колкото повече напредвахме, ставаше все по-стръмно. Пътятминаваше покрай хълмовете и остри, грамадни скали висяха над главите ни.
Но все още нямаше и следа от двете деца.Как биха могли те да стигнат толкова навътре. Как са оцелели на място катотова. Може би Гората ги беше погълнала, както всяка светлина, опитваща се дастигне до нас.
Изведнъж покрай нас мина далечен вик.
-Чухте ли? – каза Смит, като сякаш сестресна. – Дойде отпред!
-Май е гласът на момиченцето! – каза Предатор и забърза крачка напред.
-Бързо да отидем да видим. – казах аз иизвиках името на момиченцето.
С приближаването ни виковете звучаха всепо-близо, но и по-слабо. Продължихме по пътя. И от двете страни имаше високи,стръмни склонове, които бяха обрасли с дървета и сплетени храсти. Тогава отлявосклона отстъпи място на равна поляна, която беше пресечена от тънка река,обрасла от папури и продължаваше успоредно на пътя. Не можех да видя добре краяна ливадата. Виждах само сиви клони, които се бяха сплели един в друг. Пътятбеше покрит от изпопадали, мокри листа, които оформяха килим над зелената свежатрева. Виковете се смесиха с шумоленето на течащата вода и след минутазатихнаха.
-Сър, мисля, че открихме децата! – съобщихпо радиото.
-Бравона вас! Къде сте?
-Почти до вас. Където пътя среща реката. Щесе разделим е ще претърсим покрай реката и по пътя.
Изчаках Хъмвито под едно от големитедървета, докато останалите претърсваха околността.
-Някакъв напредък? – попита капитана,когато дойдоха.
-Предатор,Смит и Майк вече започнаха да претърсват, но засега няма резултат. Чухмегласовете надолу по течението, но може да е просто ехо, затова им казах дапретърсват навсякъде.
-Добре, Страйкър. Тръгвай с другите, а ние с Тод ще ви направляваме от тук.
Разгърнахме се и претърсвахме на километър- километър и половина от колата. Видях, че цялата ливада беше продълговата иследваше реката. От двете й страни имаше стръмни склонове, които не можеше дасе преминат. По-нататък реката се отдалечи от пътя. Цялата земя беше завита сниска зелена тревичка. Тук голите дървета започнаха да се смесват и със зелени,ниски борчета. Заради влагата скалите и камъните около реката бяха обрасли смъх.
Изведнъж видях нещо на около 30 метра предмен. Малко червено петно се появяваше и изчезваше в горичката. Беше катоблузата на момичето. Бързо се приближих и я видях легнала до стеблото на едноот дърветата. Отидох до нея и я вдигнах от земята. Тя обърна главата си и тихопрошепна:
-Помогни ми! Не ме оставяй повече! – бешеслаба. Прекалено дълго беше навън.
-Капитане, открих момичето! Пратете помощ.– съобщих по радиото.
-Отлично!Момчето там ли е?
-Не, но предполагам е наблизо. Изпратете идругите екипи да претърсват този район.
-Еднаот колите ще дойде при теб всеки момент.
-Разбрано. Да побързат. Състоянието й не едобро.
Извадих одеяло от раницата си и я завих. Небеше много студено, но влагата се пропиваше през дрехите. Тя трепереше. Почтибеше загубила съзнание, но шепнеше нещо, което не можех да разбера. Не знам, далиосъзнаваше, какво става. Опитах да я успокоя, но не даваше признак да меразбира.
Тогава дойде и Предатор.
-Капитана каза, че са изпратили кола. –каза той приближавайки се. – Ето, нося още едно одеяло.
-Някаква следа от момчето? – попитах го,защото не бях чул нищо по радиото.
-Не. Ще продължим през нощта. Още един екипще претърсва източната част, докато ние търсим в западната.
-Не сме достатъчно. – казах му аз.
-Камион ще докара цивилни от селото, за дасе включат. Сега, когато знаем къде да търсим ще е по-лесно.
-Намираме се в дива част на страната.Най-близкия град е на 30-40 километра. Освен, че теренът е трудно проходим,наоколо бродят и диви животни.
-Чудя се защо са се разделили децата.
-Все още не знаем нищо. Дано поне тя сеоправи.
След малко капитана се обади:
-Страйкър, налага се да пренесетемомичето към нас пеша. Медицинската кола затъна в калта по пътя – няма да можеда ви достигне. Ще я издърпаме докато дойдете.
-Да му се не види! Вече трябваше да е вболницата! – ядосано и отчаяно казах.
-Простого направи! И ние правим всичко възможно. Пътят до вас е непроходим.
-Разбрано, тръгваме.
Сглобихме носилката, която Предатор беше взел и вдигнахмемомиченцето. Ситни капки капеха по лицето й, а то беше окаляно. Тичахме посъщия път, по който дойдохме. Точно, когато стигнахме до Хъмвито заваля дъжд.
-Бързо! Да я сложим отзад. – каза един отвойниците.
-Трябва да се върнем за момчето. Предатор, ще отидем до мястото, къдетооткрихме момичето. Ти потърси този район, а аз ще ида по-навътре в гората.
-Добре. Да тръгваме тогава.
Върнахме се на мястото с още няколкочовека. Те претърсваха околността, а аз навлязох по-навътре в горичката.Оглеждах се наоколо, но нямаше нищо. Навлязох в местност с почти изцялоиглолистни дървета. Те ставаха много близки едно до друго. Почти нямаше трева,защото нямаше и светлина. Земята беше покрита с плътен пласт от кафяви иглички.Клоните стигаха до земята и сякаш минавах от стая в стая през гората. Приличашеми на място, излязло от приказка.
Започна и да се стъмнява. Залезът бешенаистина необикновен. Мъглата стана кърваво червена, което се отразяваше отдърветата. Всяка една капчица я пречупваше и този червен цвят беше навсякъдеоколо мен. Когато слънцето най-накрая се скри бързо се стъмни. Беше трудно дорида ходя.
Обикалях наоколо, но нямаше и следа отмомчето.
-Страйкър, връщай екипа си при Хъмвито.Не можахме да намерим момчето и ще изтеглим повечето части. Остават 2-ри и 3-тиекип. – съобщи капитана.
-Ясно, сър. До половин час ще сме домястото.
Не исках да оставям търсенето, но капитанабеше прав. Това издирване погълна прекалено голяма част от човешките ресурси ипочти цялото внимание. Тъй като разбрахме района, в който бяха изчезнали децатадвата екипа и доброволците бяха достатъчни. Още повече, че ние търсехме почтицял ден и дрехите ни бяха прогизнали.
Връщането до колата беше още по-мъчително.Мъглата беше започнала да се вдига, но се засили дъждът. Валяха ситни, номножество капки, които се отичаха по габаркатами. Бях на малко поле, обградено от млади, ниски борчета и някои храсти.
Изведнъж, видях нещо, което бързо преминапред мен. Затичах се натам, но когато го видях се спрях на място. Беше мътна безформенафигура на фона на клоните – цялата в парцаливи дрехи и кал. Не можех да я видядобре, защото беше доста далече. Тя просто стоеше между храстите и бешевтренчена към мен. Не знам защо се спрях, но тя просто ме вледени. Стояхнеподвижно и чаках да стане нещо. Започнах да дишам дълбоко и наблюдавахоколността. Нещо ми подсказваше, че това не е момченцето, а нещо зловещо,носещо със себе си злини, болка, отчаяние.
Тогава и странни звуци се появиха околомен. Сякаш някой трошеше клони, но веднъж на няколко секунди. Звукът бешенавсякъде и чист, все едно нямаше нищо наоколо. Появиха се и странни гласове, коитотихо шепнеха нещо, което не можех да разбера. В този момент не се замисляхкакво точно беше, а по-скоро какво ще направи и как трябва да реагирам аз.
Оглеждах се наоколо, но когато връщахпогледа си на него то не изчезваше както ми се искаше. Стоеше там и непомръдваше. Нямах представа за времето – изглеждаше ми че тече бързо, ноедновременно с това не пропусках нищо, което ставаше.
-Тук е Страйкър.Някой чува ли ме? – попитах по радиото с дрезгав глас. Но то беше изгубиловсякаква връзка и само издаваше шум.
Вдигнах оръжието си и го насочих къмсилуета. Бях готов да стрелям.
-Стой! – извиках му, но гласът ми бешестанал тих и едва се извиках. – Приближи се бавно! Ела насам или ще стрелям!
Погледнах настрани, защото един от звуцитеми беше отклонил вниманието. Когато отново го погледнах то беше почти до мен.Беше се отдалечило от дърветата и бавно се приближаваше.
-Спри на място! – извиках, защото не знаехкакво прави.
Не издържах повече и се опитах да стрелям,но пръста ми не дърпаше спусъка. Бях се вцепенил, но не от страх, простоизгубих усещане за тялото си. А фигурата се приближаваше все повече и повече.Приближи се достатъчно, за да я видя в детайли – на пет – шест метра, когатопак се спря. Приличаше на хуманоид, но в същото време нямаше нищо общо. Бешедеформирано. От разкъсаните парцали стърчаха клоно – подобни неща, които явному служеха за опора – крайници.
Не знам как, но усещах, че ме гледа...точно в очите и достигаше до всяка моя мисъл, до всичките ми спомени. Намеривсички мои страхове, които чакаха скрити в подсъзнанието ми. Имаше пъленконтрол над мен. Почувствах се замаян и усетих как паднах на земята. Когатоуспях отново да се изправя всичко беше нормално. Случилото се ми изглеждаше,като сън, който трудно можех да забравя, дори да искам. Все още бях вцепенен.
Изправих се и отново почувствах някаквоприсъствие. Заредих оръжието си. Беше зад мен, но мисълта да се обърна меплашеше повече, отколкото да продължа пътя и то да е зад мен. Все пак сеобърнах... Беше момченцето, което изтича и влезе в гората. Тръгнах след него,но повече не го видях. Не го намерихме дори когато дойдоха и останалите.
Когато се прибрахме в къщата въздухът себеше изчистил. Само разкъсани облаци ту закриваха луната, ту тя осветявашевсичко наоколо, така добре, че се различаваха повечето от цветовете. Въздухътбеше леден, свеж. Стрехите капеха – последните капки дъжд се отичаха от тях.Облаците се гонеха върху звездното поле, осветени от луната – бяха бели и секонтрастираха с черното небе. Лек вятър повяваше от север и тихо свиреше вголите клони на дърветата и се провираше между сградите. Цялата земя бешечерна, а съвсем в далечината светеха две – три искрици.
За първи път от много време успях да усетя,колко просторно е това място. Но то ме караше и да се чувствам безкрайносамотно. Често се чудех, защо точно съм там. Как точно се промени животът ми?
Отидохме до летището, за да оставимдокладите си за издирването. Не знаех, какво да пиша за фигурата, която видяхмена отиване – как да обясня нещо, което нямах и понятие какво е? Не знаех каквоса написали другите, затова просто написах, каквото видях. За втория случай неспоменах нищо.
Но този образ остана в съзнанието ми. Каквобеше? Искаше ли нещо от мен? Защо точно аз? Може би виновно беше това място,което влезна в съзнанието ни, в психиката ни. Тихо и бавно ни побъркваше –злокобна прелест, която живееше във всичко. Зъл дух, пазещ това прокълнатокъсче от света.
Чаках останалите отвън. Гледах звездите исе опитвах да прочета по тях някакъв отговор, но те просто си светеха – неуспявах да разгадая тази тяхна загадъчна мистика. Дали наистина те държахаотговор или той беше в мен. Спасяваха ли те хората, като им предлагаха временнопребиваване? След малко дойде Предатор.
-Ще тръгваме ли? – попита ме той.
-След малко. Трябва да изчакам за някоинеща. – отговорих му.
-Какво мислиш беше това днес? – попита метой след кратко мълчание.
-Кое? – попитах го, като се направих, че неми пука.
-Знаеш кое.
-Не знам какво толкова стана. Объркахмеклоните на дървото с нещо и толкова.
-Знаеш, че не беше просто това. Имаше нещотам. Знам, че не знаеш какво е, но просто исках да видя дали имаш някаквипредположения.
-Какво искаш да ти кажа? Че бяха призраци?Не знам какво беше това. Нямам си и идея, разбираш ли? И мен ме плаши толкова,колкото и теб.
-Приличаше на обесен човек. Стоеше си тамнад пътя. Ако призраците бяха нещо обичайно нямаше въобще да се съмняваме каквое. – говореше той, като шепнеше.
Помълчахме малко. Какво искаше да му кажа?Че това ме ужасяваше? Нима можех да знам нещо повече! А облаците продължиха дасе надпреварват над нас. Какво бяха те? Един друг, чист свят, който все още неможехме да разберем.
-Предатор,мислиш ли, че Алис може...
-Съжалявам, Страйкър. Не мисля, че има нещообщо. Трябва да го приемеш. Минаха вече ****. Опитай се да продължиш напред.
-Не мога. Не искам. Не мога да престана дая търся във всичко, което виждам. Страшно е без нея. Имам странното чувствона...
-...тъга, че си изгубил жена си?
-...присъствие!
-Помисли си какво ти казах. Съжалявам, ноне можеш да я върнеш. Виж, другите идват.
12Ноември 2010
2300.Бях объркан. Нещата, които видяхме ме накараха да се замисля какво точно става.Странното беше, че не бях уплашен. У мен се появи надежда, че нещо може да севърне.
Алис беше моя съпруга. Тя ми показащастието, целта в живота ми. Даде ми смисъл да се събудя, да заспя. Допълнимечтите ми. Никога не съм вярвал, че някога ще срещна жена като нея. Бешенай-красивото нещо на света. Очите й бяха пъстри, като камъчетата по дъното на планинскоезеро в слънчев ден, а аз потъвах в тях, като удавник... все по-дълбоко ипо-дълбоко към звездите в отражението. Косата й беше златна, като житните поля презгорещото лято, като пустиня с дюни, виещи се до края на хоризонта. Кожата й –равно снежно поле под зимното слънце.
Оженихмесе две години преди тя да почине. Беше една от жертвите на атентат срещуболницата, където работеше. След това животът ми свърши. Вървях по калния отвечерния дъжд път, стъпвайки в бистрите локви, към старото, голо дърво насредголямото поле, подпалено от последните лъчи на слънцето, прокълнат да живеявечно в тъмнината, а то бавно се приближаваше със всеки изминал ден.
Неможех да повярвам, че я няма... Нямаше я сладката й усмивка, нежният й глас,упойващата й прегръдка. Вече не забелязвах красивите, бели звезди, появяващи семежду горящите облаци, само черната празнина, оставена да ги дели вечно. Нямашея свежата пролетна сутрин, която се виждаше от прозореца. Само незабравениспомени, спомени колкото красиви, толкова и отминали безвъзвратно.
0600. Днесполучихме сериозна задача. Може би за първи път щяхме да влезем в истински бой.Получихме информация, че част от сепаратистите и един от офицерите им се криятв стара, изоставена хижа нагоре в планината, но не далеч от селото. Не сеочакваше сериозна съпротива, затова отивахме само ние и още един екип.
Бяхмного нервен преди мисията. Знаех какво ни очаква там. Притеснявах се, не самозаради моя живот, но и за живота на хората си. Все пак дали ще свършим добраработа зависеше от капитана и мен. Опитах се да съм готов за всичко.
Събрахме се на летището – оттам щяхме датръгнем. Капитана дойде с цялата информация, която беше получил отразузнаването. Всички екипи седнахме по столовете на една от стаите и чакахме,за да разберем какъв е планът.
-Слушайте сега. – започна той. – Ще трябвада заловим един от офицерите на сепаратисткото движение. Очакваме сериознасъпротива, но не много хора. Ще разчитаме изцяло на себе си. Добавихме и третиекип към конвоя.
-Как ще процедираме? – попита Предатор, като вдигна ръката синебрежно и я свали.
-Хижата е заобиколена от борова гора – наместа доста гъста. Има само малък паркинг пред нея и стар асфалтиран път.Снайперистите ще заемат позиции не далеч и ще осигурят прикриващ огън. Има самоедин човек, който трябва да бъде заловен жив – *Име*. Имате право да откриете огън по всички останали. Тръгвамеслед три часа – 1200. Сержантите на всяка група ще разяснят плана по-подробно.Това е, зареждайте и ще ви чакам при Хъмвитата.
Приготвихме се бързо – основно взехмегранати и амуниции. Сложих си бронираната жилетка, която не бях носил почти оттренировъчният лагер. Стисках автомата си и изкарвах нервите си на дъвката. Запърви път щях да участвам в сериозна мисия. Опитвах се да се настроя, но не знаехкакво да очаквам. Трябваше да убивам и колкото повече мислех за това, толковапо-трудно ми изглеждаше. Как щях да реагирам, когато куршумите започнат да свистятпокрай главата ми?
Излязохме навън. Ниски сиви облаци севлачеха тежко над главите ни. Бяха пълни с дъжд, не знам какво задържаше пороя- усещах, че може всеки момент да ни връхлети. Но беше нужно нещо, което даосвободи цялата тази енергия, напрежение. Една далечна гръмотевица, която дапропълзи по цялото небе и да ни залее, лавина, която да ни застигне.
-Тръгваме! – изрече най-накрая капитана исе качи в първото Хъмви. – Бог да е с вас.
Аз бях седнал отпред, отдясно, а Майк бешена картечницата. Колоната се зави по централния път на селото и хората нигледаха и вероятно знаеха къде отиваме. Бяхме три Хъмвита, един камион след тяхи още едно Хъмви отзад. Бяхме нещо нестандартно, което не се връзваше сделничния петък. Жените бяха тръгнали на пазар, а пред тях се изправиха тричудовища, които в техните очи возеха живи мъртъвци и не знаеха какво данаправят. Не ми хареса съжалението, което се четеше в очите им.
Погледнах назад, за да видя хората си.Видях изражението на един от тях. Видях ужасът, който той изпитваше. „Спри!Къде ме водиш? Какво искаш да направя” ме питаха те. Беше тежест, която усещахна плещите си. Аз ги водех, бях най-близо до тях. Повечето очакваха от мен даги спася, когато дойде моментът. Бях отговорен за тези животи.
Излязохме от селото. Видях, че върховете натополите бяха потънали в облаците. Беше тъмно, като отдавнашен спомен, катодушата ми. Виждах едно поле, което се губеше във влажния въздух. Ден, койтобеше взел нещо от нощта – хладният вятър, тъжният вой на куче в далечината, изгнилотодърво, което се опитваше да разкаже старите истории, заключени в клоните, коитосамо вятърът можеше да освободи, но никой не слушаше.
Започнахме да се изкачваме по пътя имъглата бавно попи и нас, както правеше и с всички тук, на това забравеномясто, което светът се опитваше да отдалечи, забрави. Имаше нещо в това място.Създание на мъглата, което го обитаваше. Спеше в тъмните гори, покривашеполята. Провираше се в къщите на хората, по таваните и четеше миналото им, следтова свиваше гнездо и в душите им.
Движехме се бавно – този път имашегоре-долу добра видимост. Отбихме от главният път и се насочихме на изток, къмпланината. Карахме по черен път. Той беше по средата на голямо наклонено насевер поле. Продължаваше стотина метра нагоре, а след ръба му имаше само сиво небе.Тревата беше жълта, листата й бяха натежали и се беше сплескала към земята.Движехме се успоредно на края. Наоколо имаше изсъхнали малки бодливи дръвчета ихрасти. Виждаше се и планината – облаците се плъзгаха по боровете й и сеизкачваха нагоре. Насочвахме се точно към нея.
Загледах се в една изоставена къща. Беше надвеста метра напред, отдясно и почти на върха на хълма, по който се движехме.Беше двуетажна, кубовидна и вместо прозорци имаше черни квадрати, породени оттъмнината вътре. Стените бяха оранжеви, но това трудно се разбираше, защотохоросанът беше изкъртен и изпопадал и на места се виждаха тухлите. Керемидипокриваха половин покрив. Останалите бяха изпопадали и стояха само част отдървените греди, които стърчаха нагоре.
Дворът, доста голям, беше ограден отдъсчена ограда, която беше изгнила и отделните дъски сочеха в различни посокикъм небето. Дворната врата беше от метал, покафявял от натрупаната ръжда и едвасе държеше. Но в двора нямаше нищо по-различно от вън освен големите беликамъни пръснати безразборно навсякъде. Не бях виждал друга къща, която давдъхва толкова самота и страх.
Тогава Хъмвито пред нас спря и изведнъж сечу силен гръм. Земята пред нас изригна в голяма черна вълна и заля първотоХъмви. Същото се случи и с нашата кола. Избухна и картечна стрелба. Чуваха сеударите на куршумите по метала.
-Засада! Стойте ниско! – извиках се аз, зада предупредя другите.
Чух картечницата на нашето Хъмви, но следмалко тя спря и Майк се сгромоляса на пода.
-Майк! – извика Тод, който караше.
-Как е той? – попитах аз.
-Мисля, че е мъртъв! – отговори мипаникьосано един от войниците отзад.
-Излизайте от колата! Бързо! Хайде,прикрийте се зад нея. – виках аз.
Стъклата се чупеха над главата ми. Добре,че вратите бяха бронирани, иначе да бяхме станали на кайма. Всички излязоха иСмит издърпа тялото на Майк навън. Допълзях до шофьорското място и аз същоизлязох. Видях, че и войниците от останалите коли са направили същото. Бяхмеподредени в редица.
Надигнах се, за да видя каква е ситуацията.Къщата вече беше на петдесетина метра. Струваше ми се, че беше до нас и че нямашанс да се измъкнем от този капан. Тогава един от сепаратистите изстреля РПГ.То излетя и удари предницата на първото Хъмви, оставяйки бяла следа. Тогававидях и защо е спряла колоната – на пътя бяха поставени два от тези беликамъни.
-Какво ще правим, сър? – попита ме един отвойниците.
Погледнах към капитана.
-Капитане, имаме мъртъв! Майк е мъртъв! –извиках, за да ме чуе – макар разстоянието да беше малко, стрелбата иексплозиите заглушаваха всичко.
-Осигурете прикриващ огън! Стойте поместата си! – каза той и продължи да говори по радиостанцията си.
Нито една от петдесет калибровитекартечници не стреляше – нямаше възможност някой да оцелее на нея повече от пет– шест секунди.
-Смит, чухте капитана. Стреляме внимателно.Търсете хора с РПГ – та.
-Ясно, сержант.
Всички се показахме над колата. Видях, чецялата къща пушеше от куршумите, които къртеха мазилката. Имаше хора, които секриеха зад камъните на двора. Прицелих се в един от тях и стрелях веднъж. Тойпърво подскочи малко и падна на земята, като се прививаше и се държеше закорема. Стрелях втори път и този път го уцелих в главата – падна и застина намясто.
Стрелях два пъти по един, който беше напрозореца на втория етаж, но не го уцелих. Тогава една линия от куршуми преминапрез колата, зад която ние се прикривахме. Скрих се по интуиция, макар данямаше смисъл. Тогава видях, че един от войниците лежеше на земята.
-Смит! Какво стана?
-Ранен е.
Видях, че се държи за врата, а от дланта муструеше кръв.
-Лекар! – извиках към третото Хъмви. –Лекар! Тук имаме ранен.
-Идвам, но ми трябва прикритие! – отговорими той.
Погледнах отново над капака. Двама сеопитаха да се изтеглят към къщата. С три последователни изстрела свалих един итой падна сякаш се беше превърнал в кукла. Тогава една от нашите ракети се забивъв рамката на входната врата и го отнесе назад. Вдигна се голям облак прах инаправи дупка в стената до нея.
-Момчета, прикриващ огън на три! – казахаз. – Едно, две, три – давайте, давайте.
Тримата се изправиха и започнаха да стреляткъм врага. Тогава медикът ни дотича до нас.
-Сериозно е. Ще ми е нужно време.
-Продължавайте, хора. Трябва да гипритиснем.
Аз се затичах към първата кола, за даразбера какво смята да правим капитана. До този момент действах механично. Несе замислях много, по скоро се осланях на рефлексите си. Всичко минавашестрашно бързо, но същевременно успявах да проследя всеки един детайл. Няколкокуршума прелетяха до мен, докато тичах към първата кола.
-Страйкър. – започна да ми говори още катостигнах. – Трябва да действаме бързо. Съобщиха, че се приготвят да преместятофицерите от хижата.
-Потвърдено ли е, че те са там?
-Да. Разузнаването е сигурно. Трябва да сепридвижим бързо дотам. Още две Хъмвита идват насам. Ще продължим с тях. Сегатрябва бързо да неутрализираме тези тук.
-Какъв е планът?
-Ще направим димна завеса и ще ги обходимотдясно. Вземи шестима и когато ти дам сигнал тръгвайте. Получих плановете накъщата. Отзад има врата – влизате през нея и ги прочиствате. Ние ще виприкриваме.
-Как тази къща не е проверена отразузнаването? – попитах го аз, защото не ми се струваше редно.
-Проверяваха я преди два дни, но явно сарешили, че няма смисъл...
-ФУБАР!
-ФУБАР! Ще искам обяснения.
-Вече ще е късно.
Върнах се при второто Хъмви. Събрах Смит иоще четирима от третата кола за атаката.
-Трябва да влезем в къщата. – започнах даобяснявам.
-Да излезем там!? – извика паникьосано единот войниците. – Няма да стане, нямаме никакво прикритие.
-Ще има димна завеса. Докато ни прикриватще минем отзад и ще влезем през задна врата.
-Значи не се шегуваш? – каза притесненоСмит.
-Не.
-Не знаем колко са вътре.
-Убихме голяма част от тях. Не би трябвалода са много. Просто бъдете внимателни и свършете работата, както сте тренирани.
Дадох знак на капитана с ръка, че смеготови. Всеки провери мунициите си и въздъхна тежко. Чувството беше неописуемо.Знаех, че дали ще оживея е само въпрос на късмет. Бях ужасен, но знаех, че енещо, което трябва да направя и се стремях да съм концентриран. Сега ударите накуршумите ми се струваха много по-далечни и неистински. Сякаш не тепредставляваха рискът, а само този момент, през който ще трябва да действам.
-Тръгвайте! – извика капитана.
Погледнах над колата. Кълбата дим се извиханад земята. Станах и започнах да тичам. Сепаратистите стреляха напосоки и околомен бучаха куршумите или се забиваха в земята.
-Давайте! Давайте! – извиках се къмвойниците и продължих напред.
Тогава видях и масираната стрелба от нашастрана. Изстрелите идваха зад гърба ми като вълна. Тичах напред и тогава видях,че съм стигнал до вратата на двора. Спрях и се прикрих зад една от колонките.Няколко куршума рикошираха в тухлите и ме посипаха с прахта. Дойдоха иостаналите и се прикриха. Нямаше почти място, където да сме защитени –ламаринената врата беше пробита като цедка и все още се чуваха стоманенитеудари.
-Така – ще ви прикривам от тук. Тръгвайте вколона – Смит води. Щом тръгне последният, идвам и аз. Ще се съберем до врататаотзад. Внимавайте за стрелба от прозорците и гранати.
-Ясно, сър.
-Тръгвайте!
Смит тръгна и след малко останалите. Видяхкак се изгубиха в мъглата от плътния дим. Станах и аз също продължих. Изведнъжнещо ме блъсна със страшна сила надолу. Паднах на земята по гръб и се опитвахда разбера, какво става, но всичко ми беше объркано. Гледах нагоре. Пръст сесипеше навсякъде. Ушите ми бяха заглъхнали и ми беше трудно да си поема въздух.Вдигнах главата си и видях дупка от взрив на около три метра от мен и следа отдима на РПГ.
С усилия се изправих и продължих напред.Прикрих се зад един от белите камъни. Целият треперих и усещах умора,изтощение. Знаех, че ще трябва да продължа. Взех си дълбоко въздух и отновозапочнах да тичам по десния фланг на къщата. Тогава от ляво се изправизападната стена на къщата. На нея нямаше прозорци. Продължих и видях Смит дачака отстрани на вратата. Останалите бяха около нея.
-Какво Ви се е случило? – попита ме един отвойниците.
-Какво?
-Тече Ви кръв от носа.
Забърсах си носа и видях че наистина имашекръв.
-Нищо не е. Продължаваме. Смит, разбивашвратата и мятаме фосфорни гранати. След това влизаме. Не взимайте заложници. Небързайте!
Един от войниците ритна вратата, която бешедървена и почти изгнила, ниска – почти закопана в земята.
-Граната! – извика Смит и заедно с още единхвърлиха заслепителните гранати вътре. Те гръмнаха и двамата влязоха вътре.След тях бях и аз. Вътре беше тъмно. Двама от сепаратистите се въргаляха поземята и ги застреляхме с по десетина изстрела. Продължихме нататък и съсследващите стаи. Един от тях се криеше в края на коридора, но щом се показа, зада стреля го уцелих в главата. Бях в последната стая, заедно със Смит. Тръгнахда се връщам към коридора. Тогава, точно преди да изляза от стаята, постълбите паднаха две гранати и се спряха на земята.
-Граната! Скрийте се! – извиках се къмдвамата от войниците, които бяха до тях.
Единият скочи, но беше късно. Взривиха сепочти едновременно и ги погълнаха. Веднага взривът стигна и до нас. Бях седопрял до стената, зад която се прикривах. Тя се разтресе. Имах чувството, чецялата къща всеки момент ще се срути, но не стана така. Погледнах отново.Повечето от стените, както и почти цялото стълбище ги нямаше. Беше задимено.Стрелбата беше спряла. Чувах приглушено как падат отчупени парчета от стените итавана.
-Ранени? – попитах останалите.
-Добре съм. – каза един от войниците.
-Аз съм наред. – каза другия.
-Добре съм.
-Трябва да прочистим втория етаж! Акоостанем тук сме мъртви.
-Няма да успеем! Да се оттеглим! – казаединия от войниците.
Виждах страха, изписан на лицата на всички.Аз самия едва се държах. Нещо в мен се бореше, не ми позволяваше да изгубяконтрол. Дългът и волята ми успяваха да ме карат да продължа.
-Не! Ще превземем втория етаж и щепродължим мисията! Хвърляме гранати и се качваме ние. Задръжте ги, за да няматвреме да ги върнат. На три!
Всички извадихме по една граната и сеприготвихме да ги метнем вътре. През това време стрелбата не спираше.Вражеските войници бяха притиснати и сега беше моментът да ги неутрализираме.Всяко друго забавяне би значело още загуби от наша страна.
-Три, две, едно, давайте! – извадих щифтана гранатата и излязох в коридора. Хвърлих гранатата, тя се удари в севернатастена и рикошира в стаята. Последва оглушителен взрив. Всичко се тресеше привсяка една от експлозиите. Стената, зад която се бях прикрил се изкърти надглавата ми и затрупа всичко наоколо. Не виждах нищо – прахът беше толкова гъст,че едва дишах. Все пак се радвах, че бях жив – имах чувството, че каквото и дапоследва след това, аз ще се справя, но вече ми се искаше всичко да приключи.
-Добре ли са всички? – извиках, но едвачувах думите си. Надявах се, че и останалите са наред. Бях паднал и с гръб сеподпирах на остатъка от срутената стена. Нямах сили да се изправя – цялото митяло трепереше. Погледнах нагоре – отнякъде влизаше светлина, която серазмиваше в праха.
-Мисля, че всички сме добре. – каза Смит.Струваше ми се, че гласът му идваше от някоя дълбока пещера. Видях, че помагана един от войниците да се изправи. Станах бавно. Чувах виковете от втория етаж.Знаех, че повечето от вражеските войници са тежко ранени, а нямаше кой да импомогне.
-Да свършваме с това! – казах си тихо.–Знам, че никак не ви е лесно, но нямаме друг избор. Аз ще вляза първи и щепрочистя наляво. Следващия да ме прикрие отдясно и след това ще се разгърнем.Тръгнах нагоре, като прескочих част от разрушените стълби. На земята бяхападнали няколко човека, а под телата им имаше алени локви кръв. Един от тях всеоще не беше мъртъв. Огледах наоколо и като видях, че наоколо няма никой живпродължих наляво. В тази част нямаше никого и продължих в другата стая. Движехсе бавно – знаех, че живота ми зависи от всяка крачка. Чух изстрели зад гърбаси.
-Елиминирах един! – обади се някой отнашите.
Влязох в стаята. Дръпнах спусъка и с триизстрела убих един от сепаратистите, който беше легнал на земята, но бешевдигнал оръжието си. Нямаше други заплахи и продължих по-спокойно. Нямаше другиврати. Нямаше нищо друго, освен счупени, прашасали дъски и стар сандък, изподчийто капак се подаваха книги и листове. Видях, че беше паднал от тавана принякоя от експлозиите. Погледнах назад – Смит ми направи знак, че всичко енаред.
Стана ми интересно какво имаше в тозисандък. Какви бяха всичките тези книги, скрити на това място? Една от тях миприличаше на. Нямаше нищо странно по него. Целия беше черен, а отстранистърчаха стари снимки и други пожълтели листчета. Прибрах го в един отджобовете на елека си и бързо излязох навън.
Хората вече вървяха свободно, изправенинаоколо, а на мен все още нещо ми казваше да залегна и да се прикрия някъде.Бяха пристигнали още два камиона и с тях две Хъмвита. Качваха леко ранените вкамиона. Няколко медика прилагаха спешна помощ на по-тежко пострадалите. Минахпокрай тях и продължих към лейтенанта. Свалих каската си и я държах в еднатаръка, а с другата автомата ми.
-Страйкър! – извика ми той. – Идвайте секипа! Трябва да тръгваме. Събрахме се отново по джиповете и тръгнахме с новияконвой към първоначалната цел.
Мъглата се беше вдигнала малко и откривашевисоките планини, към които се движехме. Виждах бледите тополи, долу в полето –оставаха все по-ниско и по-ниско.
Да седя в колата беше странно чувство, следслучилото се. Не можех да осъзная, че бях оцелял. Как можех още веднъж даразчитам на съдбата, при положение, че вече й дължах толкова много? Често сепитах постъпвам ли правилно, има ли поне малко смисъл в нещата които вършехметук. Заслужаваше ли си цялото човешко нещастие и болка?
Но когато се изправех пред врага икуршумите зафучаха, това вече губеше значението си. Какво беше живота? Каквобеше смъртта пред вечността? Просто удължавах страданието, агонията, която меразкъсваше отвътре. Какво се очаква от човек, който е загубил всичко – да сестрахува?
Виждах тъмната гора в подножието напланината. Бавно се приближавахме. Черните клони на дърветата се сплитаха единв друг над нас. Колкото по-навътре навлизахме, толкова по-тъмно ставаше. Попрозореца капеха като сълзи, капките от мократа кора.
След малко започнахме да се изкачваме.Стари липи протягаха тънките си клони към нас. Гарги прелитаха и кацаха отновов очакване на Смъртта. Единствено бученето на двигателите разбиваше застиналиявъздух. Нямаше трева, нямаше храсти. Всичко, замръзнало, очакваше падането натихия сняг.
Спирачките на колата изсвириха и тя спря вдясната част на пътя. Щом слязох студът веднага докосна кожата ми. Отпуснахдланта си, а тя трепереше.
-Оттук ще трябва да продължите пеша. –започна да ни разяснява лейтенанта. – Екипът тръгва. Останалите ще изчакаме туки щом разберем, че е готово ще дойдем с конвоя. Не очакваме голяма съпротива.Войските им са притиснати тук от доста дълго и почти нямат сили. Страйкърще води групата. Предатор, ти ще ги прикриваш. Ясно?
-Разбрано, сър. – казахме заедно.
Тръгнахме нагоре. Склонът беше доста стръмен,но хижата не беше далече. Вървяхме из борова гора. За разлика от останалитедървета в планината, тези бяха високи, голи стебла, от които тук-таме стърчахаклони. Бяха изсъхнали и кората им се лющеше. Някои бяха пречупени на две отвятъра. Всички иглички бяха изпопадали по земята и се бяха превърнали в меккилим, по който ние ходехме. Скриваше калната земя.
Земята беше равна, но често от нея сепоказваха сиви скали, на които беше израснал мъх. Някои бяха високи ипродължаваха наклона на съвсем друга страна. Бяхме задъхани, но продължавахмебързо да се катерим. Никой не казваше нищо. От устите ни излизаше пара и серазсейваше наоколо.
Тогава изведнъж стръмното свърши и теренапред нас стана абсолютно водоравен. Прикрихме се зад няколко скали. Знаех, че хижатае километър напред в една долчинка. Най-вероятно наоколо обикаляха патрули,затова бях внимателен.
-Предатор, ти ще трябва да минеш насевер, за да ти се открие чист хоризонт пред сградата. Намери позиция и мисъобщи по радиото.
-Разбрано. – той се затича приведен с тихакрачка по левия фланг.
-Останалите ще атакуваме фронтално, веднагащом Предатор разчисти от патрули. Ще сме на голямо разстояние между нас.Действайте бързо, но не прибързвайте! Изчакайте сигнала ми.
Погледнах напред като подадох главата синад камъка. Беше пусто. Погледнах нагоре. Един гарван разтягаше тежко крилетеси със специфичен съскащ звук. Обърнах се и се плъзнах по гръб по скалата.Облегнах се като останалите. Цялата тишина ме изнервяше. Мразех товаспокойствие, защото винаги бе разбивано.
-На позиция съм, Страйкър. Имамясна видимост към сградата, но ако не ме прикривате бързо ще разберат позициятами. – обади се Предатор по радиото.
-Ясно. Какви са целите, които виждаш?
-Не виждам много хора. Предполагам, ченямат силна защита. Повечето са в къщата. Но не виждам никого от офицерите.
-Защо по дяволите оставят офицерите си беззащита? – питах се постоянно.
-Лейтенант, тук е Страйкър. Чуватели ме?
-Чувам те ясно. Какво става?Край. – отговори ми той след кратко шумолене на говорителя.
-На мястото сме. Заехме позиция. Има слабовражеско присъствие. Не виждам първостепенната цел. Край.
-Разбрах. Продължавайтемисията. Край.
Погледнах войниците, които чакаха сигнала.Освен Смит, бяха още петима.
-Пригответе се. – видях, че за тях товабеше и някакво облекчение, че е дошъл краят – сега ще се реши всичко. –Давайте!
Излязох зад прикритието зад скалата изапочнах бавно и ниско да притичвам напред. Останалите се разгърнаха отляво иотдясно на мен. Чувах приглушените стъпки – сякаш гората искаше да потули това.Оглеждах се навсякъде. Тогава цялата тишина бе разцепена от изстрела на Предатор.Вълната от гърмежа се разнесе из цялата планина. потръпнаха дърветата и всичкоживо. Гарваните отлетяха надалече, прогонени от страшния звук. Последва ощеедин изстрел. Долчинката пред нас се изпълни с викове.
-Внимавайте! Враг на един часа ниско.Край. – съобщи Предатор по радиото.
-Един часа, ниско! – прошепнах го и заостаналите. Вече се бяхме разделили на по двадесетина метра.
Обърнах се надясно. Видях движение вдалечината. Беше войник, който търсеше прикритие. Прицелих се и стрелях двапъти. Единия куршум удари един от боровете до него и той успя да избяга вниското.
-По бързо! Разкрити сме!
Започнах да тичам напред, като се прикривахзад стеблата на боровете, за да огледам напред. Не виждах врагове, но чух ощедва изстрела от снайпера на Предатор. Нещо забуча отдолу.
-Изнасят се! Тръгват с двапикапа. Явно са били скрити. Мисля, че виждам един от офицерите. Повтарям –двама с офицерски униформи. Познах един от тях. Измъкват се на 12 часа с малъкотряд.
-Ясно, Предатор! Хора, тръгваме следтях. Пътят нагоре е кален – няма да стигнат далече.
Всички се затичахме на север по равнината.
-Страйкър, прекратетемисията и се върнете в точка Алфа! Край.
-Сър, ще успеем да ги заловим. Нагорепътищата са още по-зле, а не са и много хора. Край.
-Добре, продължете. Край.– каза лейтенанта след кратко мълчание.
-Хайде, трябва да ги настигнем! – казах наостаналите.
Отново тръгнахме след тях. Този път почтине се оглеждах, а просто тичах. Чуваше се дъхът на всеки. Макар да ми бешетопло, студения, мокър въздух дразнеше гърлото ми.
Стигнахме ръба на равнината и започнахме дасе спускаме надолу. Досега пейзажът не се беше променил. Отново по земята лежахамилиардите кафяви иглички, паднали от умрелите дървета. Личеше, че не сатазгодишни, защото бяха започнали да стават на кал. Започна да вали. Тежкитеизстрели на Предатор бяха отприщили небето.
След време терена отново стана равен.Тогава пред мен, не много далече видях двама сепаратисти. Казах на останалите изаедно изстреляхме по тях по около десет изстрела. Те паднаха. Презаредих.Забавихме малко крачката, за да не попаднем в засада – навсякъде имаше малки,стръмни хълмчета от масивни скали, които ми изглеждаха като статуи на древноплеме. Обстановката ми напомняше по-скоро на чужда планета. Всяко нещо бешепоставено стабилно на неговото място и само вятъра имаше право да поклащависоките върхове на боровете.
Чух двигател на кола, която запали точно преднас. Последва изфорсиране – явно колите им наистина бяха закъсали. Повървяхмеоще малко и ги видях. След секунда от двете страни на врага избухнахазаслепителни гранати. Надигнах се и видях, че те пуснаха оръжията си. Излязохмена открито, близо до тях и викахме „На земята!”. Всички го сториха. Бяхаединадесет войника и двамата офицери. Повечето бяха легнали направо в калта.Смит изключи двигателя, а войниците слагаха белезници на пленените.
-Лейтенант, тук имаме нещо, което искахте.Край.
-Хванали сте ги! – каза тойвъодушевено. –Идваме, задръжте ги още малко. Имаме проблеми с придвижването.Край.
-Време до пристигането? Край.
-Ефрейтор Хамилтън търсимаршрут за конвоя. Може да се забавим малко, но не мога да кажа. Край. –прекъсна връзката.
-Ясно. Край.
Чакахме, а дъждът валеше по нас. Едритекапки, които се отичаха от клоните падаха в калта. Вече усещах спокойствието намястото. Знаех, че всичко е свършило. Не виждах нито откъде идваше, нито къдеотиваше този път. Губеше се във фината мъгла.
Тогава тази мъртва атмосфера бешераздвижена от слаб, но ясен писък. Макар да беше тих, успя да разтупти сърцетоми. Не можех да преценя откъде точно дойде. Почти веднага след него прозвучаоще един, по-силен.
-Какво става да му се не види? – казах ситихо.
-Какво е това? Някой вика. – каза един отвойниците.
-Сър, какво да правим?
-Пазете затворниците.
Предатордойде от гората, като едва си поемаше дъх.
-Кажете ми, че и вие чухте това!
-И още как! Тука стават някакви вудопростотии. Не му е чиста работата на това място, казвам ви. – прошепна един отвойниците и оглеждайки се наоколо зареди оръжието си.
Писъците продължаваха. Ставаха все по-силнии по-чести. Чух, че единия от пленниците започна да мърда и като че ли плачешетихо.
-Трябва да се махаме оттук! – каза тойпаникьосано.
-Какво става? – попитах го като стоях наднего.
Внезапно от обратната страна се чу силенрев. Беше от нещо голямо, чудовищно, което май приближаваше към нас. Всичкиведнага обърнахме главите си натам. Десетки гарги отлетяха в далечината сплясък и започнаха да грачат. Сега гората показваше своята сила. Чух тъпотупкане зад мен. Когато се обърнах, видях, че войникът, който плачеше бягашезад мен. Веднага тръгнах след него. Знаех, че не трябва да оставям екипа, нотой знаеше нещо за това място, а сега това беше единственото в съзнанието ми.
Тичах с всички сили, но той се измъкваше.Не знаех, защо няма белезници. Тичах, сякаш ме преследваше отчаянието, сякашживота ми зависеше от това. А нима не беше така? Ремъкът на автомата ми се удряшеу мен. Амунициите в джобовете на елека ми подскачаха. Тогава осъзнах, че нямада успея. Той се отдалечи прекалено много – загуби се в мъглата. Какво го беподплашило толкова? Спрях бавно и клекнах на земята. Чак сега усетих умората.Сигурно бях на около километър от заложниците. Изправих се бавно. Мъглата,която погълна беглеца, обгърна и мен. И от двете ми страни имаше високи скалнихълмове. Страшно ми се искаше да продължа след него, но не можех.
Подпрях се с ръце на коленете си. Внезапнооколо мен отново се появиха гласове. Изправих се бързо. Чувах как хора шепнеханещо, което не можех да разбера, а деца плачеха. Всичко стана черно. Усетих какпадам на този мек килим от иглички. Бях изгубил усещане за равновесие и контролнад тялото си. Чувах само едрите капки, които падаха по каската ми и по земята.Губех и концентрацията и съзнанието си...
С времето звукът се промени. Бързо отворихочи. Капките удряха със сила прозорците на апартамента ми. Лежах в леглото си.Уличната лампа отпечатваше сянката на капките по стената. Всичко изглеждашемокро, но беше топло. Сенките ми приличаха на тези от гъстата гора. Обърнах сеи... Тя беше там! Спеше спокойно, точно до мен. Пулсът ми се ускори. Исках да ядокосна, но не можех. Не можех да прекъсна съня й. Имах работа.
Станах бавно. Започнах да обличамуниформата си, която беше на стол до леглото. Докато закопчавах ризата сипогледнах през прозореца. Беше тъмна нощ. Валеше порой. Навън нямаше никого –никой не искаше да излезе под студения октомврийски дъжд.
Взех раницата си и се подпрях на вратата,за да я погледам още малко преди да тръгна. Какво правех? Къде отивах? Защооставях леглото наполовина празно?
Завързах обувките си и облякох куртката.Отварях вратата, когато тя дойде и ме прегърна, а след това ме целуна. „Не сепритеснявай.” – отговорих й, целунах я по челото и излязох.
Когато излязох, фаровете на военния автобусме заслепиха. Избуча двигателя му...
-Добре ли си, Страйкър? –попита някой.
-Чакайте, идва на себе си.
Видях, че Тод и Предатор са над мен.
-Някой те е ударил доста силно.
Лежах неподвижно на пода в някое отХъмвитата. Усещах как подскачаше от неравностите по пътя. Усещах болка вдясната си ръка. Извъртях бавно главата си и видях, че ръкава на якето и ризатами са изподрани. Имаше и петна от кръв. Усещах болка във врата си. Но това мибеше безразлично. В този момент просто чаках...
Част втора:
Алис
...Усетихсветлина. Усещах всяко нейно топло докосване до тялото си. Обгърна ме катоодеяло, което ме стопли от хладната сянка. Отворих очи – слънцето светеше правов тях. Щом свикнах със силната светлина видях равното поле пред мен. Бях седнална удобен стол, под покрива на верандата. Умората си беше отишла, самотата,тъгата. Усещах лекия аромат на отминалия пролетен дъжд, паднал върху свежата,млада трева. Пред мен се простираше безкрайно поле, обагрено в оранжево отсветлината на залязващото слънце. А след него се изправяха високи, стръмнипланини, чиито върхове почти минаваха зад покрива на верандата.
Въздухът беше почистен от всякакъв прах иискреше с ледени кристали, които отразяваха светлината. Погледнах надясно –слънцето се беше открило от дървения покрив и бавно потъваше зад хълмовете,следвано от последните дъждовни облаци и светеше с всичката си сила междупролука в облаците. Осветено от лъчите му, всичко придобиваше златен оттенък.Но знаех, че това няма да трае дълго.
Станах. Бях бодър след кратката дрямка.Дъските по пода потрепераха под стъпките ми. Престъпих и след като слязох подвете стъпала, излязох на двора. Голям, стар орех стоеше пред къщата с черни,като катран клони, които обаче бяха като обсипани със звезди заради малкитекапчици. На един от по-големите клони беше завързана люлка.
Тогава зад мен чух глас, сакаш на ангел,дошъл до мен. Не знаех, дали някога щях да спра да потрепвам, когато го чуя.Обърнах се като опарен, но от ледината на зимния сняг. Тя беше там. Светешекато самото слънце. Стоеше на вратата на хижата и тя беше по-светла от всякога.
-Ще дойдеш ли? - попита ме, но нямах силада отговоря. Нямах сила и прав да стоя. Не забелязах, че слънцето се беше веческрило и тъмнината бавно полазваше небето, правейки път на първите звезди.
-Е? – повтори търпеливо.
-Да. – казах твърде тихо. –Идвам. –повторих отново по-силно.
Като една звездичка стоеше и тя на фона натъмната дървена стена. Русата й коса стигаше до раменете и продължаваше бялатай копринена рокля. Кожата й беше нежна, като листенцата на тревата след дъжда.
Вътре светлината от лампите приглушеноосветяваше старите стени. Бяха покрити с плътен абажур. В каменната каминадогаряха последните дърва. Бяха окачени пожълтели снимки на хора, сигурноживели век по-рано.
-Вечерята е почти готова. – каза тя.
-Добре. От този въздух огладнявам бързо.
-Иска ми се да живеем тук. Обещай ми, че щесе върнем пак. Тук цари само мир. – тя погледна надолу към печката притеснена.– Работата в болницата вече ме изтощава. Миналия ден докараха още жертви наатентат. Не мога повече да ги гледам и да не мога да им помогна.
-Предполагам, че никога няма да усетяболката ти.
-Защо във войната, невинните плащат загрешките на шепа хора? – сълза се отрони от лицето й и падна, докато слагашесалфетки на масата. –Всеки път, когато погледна окървавеното лице на някой отпациентите се сещам, че и ти участваш в тази война.
-Алис... – опитах се да я успокоя понякакъв начин, но не знаех какво да кажа.
Тя се приближи и ме прегърна. Плачеше тихо.
-Да идем да се поразходим навън. – казах й.
-Яденето... Ще изстине. – отвърна тя изабърса сълзите от бузата си.
-Ще го стоплим. Хайде – нощта е прекрасна.
Навън сякаш виждах целия свят около мен.Свежия пролетен вятър ме понасяше към милиардите блестящи звезди на черниянебосвод. Първите щурчета засвириха своята песен, която би омаяла всекислушател. Люлката бавно се поклащаше и клонът, на който беше завързана скърцашемонотонно, сливайки се с тихия вой на вятъра. От време на време се чувахакрилата на прелитаща птица. Тънкия сърп на луната се плъзгаше по вълнистия отвисоката трева, вяна от вятъра, склон на хълма на запад от хижата. Спокойно залязвашедо следващата нощ, когато отново щеше да чертае път по мократа трева.
Качвахме се нагоре по хълма, а земятаоставаше все по-далеч и по-далеч. Слабата бяла светлина осветяваше далечните,все още заснежени върхове.
Част трета:
Реквием
Къде бях? Когато успях да се концентрирамразбрах, че се намирам в малка, тъмна стая. Единствената светлина идваше отлампата на високия таван, която не светеше по-силно от свещ. Нещо я бешеразклатило. Всичко беше старо. Мазилката от сивите стени се беше откъртила.Усещах миризмата на застоял въздух и мухъл. Нямаше течение.
Единствения изход, който виждах беше еднасолина, метална врата, която имаше само малко, затворено с решетки прозорче.Вътре нямаше нищо друго, освен болнично легло, на което лежах. Бях облечен вболнична пижама. Отпуснах се за малко. Следях клатещата се лампа. Видях, че натавана се бяха образували тъмни петна от пропилата се вода. Протегнах ръката синадолу – усетих упадалия хурусан по земята.
През времето, което чаках, чувах как някойпериодично, сподавено кашляше. Понякога беше придружено с изкривено стенание,идващо отдалече в сградата. В този момент просто ми се искаше да полежа. Нямахсили да помръдна, нямах сили да мисля за нищо. Просто следях всяко едно маханена слабата лампа, спуснала се от тавана по два кабела. Беше прекалено. Отчаяниеи болка се носеха из цялата сграда. Болести витаеха из въздуха.
Тогава всичко утихна. Престанаха стенаниятаи тежкото кашляне – само тих страх, който вледени въздуха. Чух бавно, тежкодишане, което се усилваше. Чувах го, като че ли идваше от края на дългиякоридор отвън. Мъртвешкият дъх бавно се разстилаше по пода и влезе в стаята.Чух влачещи се стъпки. Приближаваше се...
Последва тиха въздишка. Стъпките не спряха. Продължавашеда крачи към стаята ми. Тогава видях черната сянка през малкото прозорче.Премина пред вратата, но се спря. От леденото му дихание тялото ми се вкочани.Не можех да помръдна. Тръпки преминаваха през тялото ми. Исках да стана и да сеопитам да побягна, да се спася от това безсилие, но то ме беше обхванало.
Чух как вратата щракна и се отвори бавно. След товадишането спря. Бях сам. Събрах сили и станах. Погледнах надолу – оръжието мибеше захвърлено в единия ъгъл на стаята, но не можеше вече да се използва –цялото беше ръждясало и дори се разпадаше. Стаята беше два на три метра. Видях,че имаше цокъл, боядисан в кърваво червено, който вече почти не си личеше.
Когато погледнах отново навън се виждаше силнасветлина. Погледнах през прозорчето преди да отворя. В коридора беше светло. Стенитему бяха същите, като в стаята. Таванът само беше малко по-нисък. Беше осветенот силна, бяла светлина, но това не го правеше по-уютен или приветлив –по-скоро мъртвешки. Беше сравнително тесен.
„Страйкър!” – чухдалечен писък отдясно на стаята. Бързо излязох навън. Дебелата врата се отворитрудно – беше ръждясала. Отляво голям прозорец в края на коридора пускашеослепителните лъчи, които се губеха обаче в безкрайния тунел.
Веднага се затичах надясно. Покрай мен и от двете мистрани минаваха десетки стаи. От някои се усещаше отчаяно дишане. Когатопогледнах назад, силната светлина се беше превърнала в малка, студена точка.Стана тъмно – по тавана бяха наредени от тези слаби абажури, от които падашепрах, когато се разклатеха. Усетих паника, сякаш нещо бе по следите ми. Затичахсе още по-бързо.
„Страйкър!”
-Алис?! – извиках, а звукът се загуби в тъмнината.
Срещу мен имаше стълбище – коридора завършваше съсстена, а от двете му страни тръгваха стълбите. предпочетох да сляза надолу, зада потърся някакъв изход. Точно преди да тръгна надолу, се обърнах, сякаш запоследно сбогом към светлината, но тя беше закрита от черния силует на голямосъщество я закриваше, като се приближаваше бавно. Заприлича ми на безформенатафигура, която бях видял в гората, но сега беше още по-зловеща. Черната сянкакато коприна се виеше около нея, а отстрани стърчаха крайници, които по-скоронаподобяваха изсъхнали, груби клони.
Забързах се, а когато слязох на долния етаж, видях, чеимаше абсолютно същия коридор, а на петдесетина метра стоеше черния силует.Спрях се за малко. Не исках повече да слизам надолу. Обзе ме паника –изглеждаше ми, че няма да мога да се измъкна оттук. Гледах, как протягаспокойно черните си пипала към мен. „Алис!” – извиках я на ум – „Къде си? Даможех да дойда сега до теб!”
Тръгнах обратно нагоре. Изкачих пет-шест етажа, а тойси стоеше, където беше и на предишния етаж, закриваше светлината. Всички етажибяха еднакви. Десетки врати продължаваха докрая. Качвах се все по-нагоре ипо-нагоре, но винаги следваше нов етаж. Бяха безкрайни. Борех се с умората, съсстъпалата. Силите ми, да достигна покрива, бавно си отиваха със всеки етаж.
Изглеждаше ми, че щеше да е най-добре да бях излязъл отголемия прозорец, към светлината. Но... Алис ме чакаше тук? Трябваше да стигнадо нея.
Веме си мислех да се откажа, когато отново чух гласа й.
-Страйкър,тук съм! – беше тих, но знаех, че ме викаше от по-горния етаж. Отново се появинадежда, че ще успея, ако не да се измъкна, то поне да я видя още веднъж.
Прескочих последното стъпало, но щом надзърнах отвъдъгъла, мъглата отново обви сърцето ми. Останах безсилен и за малко щях дападна, ако не се бях подпрял на стената зад мен. Товачудовище стоеше на петметра пред мен, но този път клоните, които стърчаха от него, се бяха закрепилипо стената и я полазваха бавно. Впиваха се в мазилката и я събаряха на земята.Самите стени се размиваха като дим, като сянка.
Силуетът стоеше неподвижен и не знаех, какво щенаправи. Вече нямах нито сили, нито желание да бягам – исках да видя то каквоще стори. Облегнах се назад, но стоях прав. Знаеше, какво има в главата ми,знаеше всяка моя мисъл. Знаеше, че ме ужасяваше, че го мразех. Тогава отновозапочнаха странните викове и гласове. Идваха от стаите в коридора. Бяха катограмадна вълна, която изпълни цялата сграда. Подскочих, когато ги чух. Знаех,че всеки момент ще се случи нещо. Изведнъж те спряха, като оставиха сградатамъртво тиха.
-Страйкър! –отново чух гласа на жена си.
Веднага след това фигурата подскочи и се втурна къммен. Забиваше черните си клони в тялото ми. Болката беше невероятна. Опитах седа избягам, но не усещах нищо друга, освен раздиращата болка от забиващите сепипала. Тогава, както се приближаваше тялото му, то избухна в кълба огън иобхвана всичко наоколо. Стените се бяха запалили и горяха с плътен пламък,който полазваше и тавана, но вече трудно виждах. Фигурата я нямаше и видях, чете горяха чак до края, до светлината.
Погледнах тялото си. Дрехите ми също горяха на места.Бях паднал до стената и не можех да се изправя. Изгарящата болка беше по цялотоми тяло. Отпуснах главата си на прашния под. Виждах накриво, как горят стените,но вече беше различно. Отстрани бяха оставени стари носилки, а имаше и пейки. Вболница ли бях? Мислех, че е лудница. Множество черни сенки като демониизпълниха стаята. Бяха грозни, страшни, адски. Видях, че автомата ми беше домен, но вече не ми бяха останали сили да се бия, дори да се изправя. Затвориочи и зачаках всичко да свърши. „Съжалявам, Алис... Не мога! Не мога.”
Беше тъмно. Нещо периодично пиукаше. Бях в болничнастая, но този път беше нормална. Отляво на мен имаше три празни легла, чиитозавивки бяха изпънати. Усетих леко опъване и болка в дясната си ръка, чак дорамото. Когато дръпнах част от ръкава, видях, че е бинтована. Чувствах сеизтощен, болен, сякаш съм сънувал кошмар, но невероятно истински. Все пакотново усетих, колко прекрасно беше Алис отново да е до мен. Беше повече отсън, спомнях си всяка една подробност, спомнях си болката от огъня.
Останах да лежа така поне половин час, когато в стаятавлезе Алекс. Беше лекарка в болницата, в базата. Бяхме се срещали при един отатентатите за малко.
-Виждам, че си по-добре. – каза тя мило.
-Какво е станало?
-Приятелите ти те докараха с една от колите. Имашестранна рана по външната част на дясната ръка, нещо като охлузване.
-От какво? Не помня нищо да ме е нападало или да съм сенаранявал по-тежко.
-Всъщност е доста необичайна и не мога да съм сигурна.Има и по-дълбоки части – като от нокти.
-Животно?
-Ами това ми се струва най-логичното обяснение. Не знамкакво друго може да е.
-Колко е зле?
-Не много. Щом ти сменя бинта ще можеш да се върнеш наработа. Само още малко си почини, защото не знам от какво е причинена загубатана съзнание. Може би е имало удар по главата, но не виждам рани.
-Трябва да изляза възможно най-скоро.
-Щом ти направим някои изследвания ще те пусна. Искамда съм сигурна, че не е нещо по-сериозно.
-Добре. Благодаря ти.
Тя тръгна да излиза, когато на вратата се обърна:
-Щях да забравя да ти кажа – намериха момченцето. Вмомента е в болницата и го преглеждат.
-Как е той? – попитах развълнувано.
-Изненадващо добре, като се има впредвид, колко време еизкарал навън.
-Искам да говоря с него!
-Все още му правят изследвания и си почива.
-Алекс, много е важно!
-Виж, ще ви оставя да си поговорите, но след като сеубедя, че е наред. Става ли?
-Да. Много съм ти признателен.
-Не разбирам какво става тук, но щом е толкова важно щесе съглася без да задавам въпроси.
Тя излезе и отново останах сам в стаята. Тогава, кактоси мислех за случилото се, се сетих за дневника, който бях намерил. Видях, чеелека ми беше на един от столовете до леглото. Протегнах се и го дръпнах. Всеоще беше в джоба ми. Зарадвах се, защото можеше да ми каже нещо за това място.
Първи ден:
Това епървият ден, в който започвам да водя този дневник. Искам да запазя това, коетоми се случва, защото няма на кого другиго да споделя.
Трудно мие да опиша злото, което обитава тази местност. Не знам, дали е живо, но томисли, храни се. Не съм го виждал, но знам, че го има, че е там отвън......Хората вече не са същите. През последните години започна да ги променя.Затвориха се, уплашени са.
Оттеглихсе в тази къща, защото ми беше трудно да живея в селото. Опитах се да имобясня, че стявя нещо лошо, но те не слушаха. Тук се чувствам най-добре, макарда съм самотен...
...Щеживея на втория етаж...
...Петиден:
Снощистана нещо наистина странно. Беше късно и тъкмо си лягах, когато свещта мизапочна да мъждука от течението, което влезе в стаята. Усещах присъствието му.Погледнах през прозореца – усещах, че е отвън. Дръпнах окъсаното перде и видяхотвън, в черната нощ да стои човек. Стоеше до дворната врата – прав,неподвижен. Фигурата му беше черна, но различима. Знаех, че това беше смъртта,която стоше навън между белите камъни. Добре, че бях заключил вратите – надявахсе те да го спрат...
...Дванадесетиден:
До селотослизам само на няколко дни, за да си взема някаква храна, но напоследък не съми гладен. Единствено пия от кладенеца от задния край на къщата. Страх ме е даизлизам навън. Погледът на хората се промени, променяше се и лицето им, когатоме видеха. Знам, че и Онзи е там и ме чака...
...Шестнадесетиден:...
...Вечезапочнах да отслабвам. Не съм ял от два дни. Опитах се, но не можах. Тозисилует застава на двора всяка вечер. Не си тръгва. Снощи исках да видя каво щенаправи, но след като го погледах малко, ужас застиска сърцето ми и неиздържах. Не мога и да спя вече. Лежа в леглото и когато усетя, че го нямазадремвам за няколко часа. Силите ме напускат малко по малко...
...Осемнадесетиден:
Вечетрудно издържам самотата, но не мога да се върна при хората. Тази сутрин единмъж ми донесе малко храна, която изядох насила...
...Снощитова същество влезе в къщата. Първо стоеше навън, както винаги, но тогава чухдолната входна врата да се отваря. Веднага проверих и тази на стаята, но тябеше заключена. Отдалечих се и седнах на леглото. С тежки стъпки то се качи изастана на вратата. Чувах как стенеше бавно, а дъхът му влизаше изпод вратата,като студено течение, което ме скова. Вече не можех да заспя...
...Деветнадесетиден:
Тазисутрин, още щом станах, слязох, за да заключа катинара и ключалката долу, но тебяха счупени. Отказах се да я залоствам. Знам, че довечера пак ще е пред стаятами...
...*****
Вече неспя изобщо. Никой не е идвал. Вече трудно смятам, колко дни съм тук. Имам силисамо да напиша това за последно. Вече не виждам смисъл да стоя тук, но не могада се върна и в селото. Не мога повече да се боря с това. Тази вечер ще оставявратата отключена...
Кой беше този човек? Изглежда и той беше преживялсъщото като мен. Дали това място го беше убило? Нима всичко, което се случвашебеше истина? Случвало се е и преди на друг. Но, ако наистина беше истинско, тотогава и Алис... Смъртта ли беше това, което бавно ни убиваше?
Освен писаното в дневника, на задната си корица тойимаше стара снимка – измачкана и пожълтяла като спомен, от който изплувахаобразите на семейство. Предположих, че 40-50 годишния мъж беше и отшелника, адо него стоеше жена му и двете му деца. На гърба пишеше 1926. Четиримата стояхана сив фотографски тапет и като цяло снимката нямаше никаква стойност за мен.Реших, че ако се върна, може би ще открия още нещо в сандъка с листовете. Трябвашеда открия прозореца по един или друг начин.
Но сега се чувствах напълно безпомощен, докато лежах налеглото, а ръката ми беше превързана. Усещах, че трябва да направя нещо,каквото и да е. Беше мъчение да слушам невъзвратимото тиктакане на стенниячасовник. Всяка секунда ми се струваше час, всеки час – цял живот. Нямахнамерение да чакам като човекът, иззидал собствения си гроб. Имах право навтори шанс. Не знам кой ми го даваше или как съм го заслужил, но нямаше да гопропусна.
След като почаках в стаята влезе по-възрастна сестра.
-Вече можете да го видите. Елате с мен.
Станах веднага. Излязохме от стаята и сестрата меводеше по коридора. Вървеше бавно, а аз изнервено я следвах. Беше към полунощ инавън ярко светеха звездите – небето беше чисто и черно без луната. След малкотя се спря, показа ми вратата и я отвори.
-Тук е. Аз ще ви изчакам отвън, ако има шещо. Бъдетекратък, защото е слаб.
Аз кимнах и влязох. Стаята се осветяваше само отслабата светлина, която влизаше през щорите на прозореца. Видях, че то лежешена леглото, а главата му бе изправена. Завъртя се и погледна към мен.
-Тя те чака, Страйкър!
Внезапно системата започна да пиука. Нещо не бешенаред. Светнаха лампите и в стаята. Видях, че започна да се привива, сякашсънуваше кошмар. В този момент влезе сестрата и отиде при него, за да проверикакво става.
Приближих се малко, а то започна да вика.
-Отиди при нея! Отиди при нея!
-Къде? Къде е тя?
-Чака те, Страйкър!
-Моля, напуснете стаятя! – каза ми друга сестра.
-Изчакайте, моля ви! Къде е тя?
-Напуснете веднага!
-Болницата! Светлината! – каза за последно той, а следтова излязох.
Обикалях пред стаята. Не можех да повярвам. Истинабеше! Трябваше пак да се върна в онази болница. Трябваше да стигна досветлината.
След около половин час излезе възрастната сестра иказа, че всичко е наред с него, но че не могат да му позволят да се напряга ище трябва да изчакам, ако искам да го питам нещо. Тръгнах обратно към стаята.Не можех да измисля начин, по който да стигна до Алис. Но как всичко това сепревръщаше в реалност? Вече реалността не ми беше нужна. Исках само да върнасмисъла в живота си и да изляза от тази сива стая, в която бях попаднал.
Момчето нямаше да ми помогне повече. В дневника непишеше нищо конкретно. А може би сред останалите книги щеше да има нещо? Решихда се върна в къщата веднага щом изляза от болницата. Тогава се сетих за Майк.Трудно ми беше да повярвам, че загина. „Чакай малко!” – казах си тогава. Той себеше ужасил, когато за първи път срещнахме това нещо. Той също имаше част висторията. Да можех да говоря с него, защо това го паникьоса така...
Връщах се към стаята си, когато видях Алекс покоридора.
-Здравей, идвах да ти кажа, че можеш да си вървиш. –каза ми тя като изглежда бързаше занякъде.
-Свободен ли съм? Значи всичко е наред?
-Да. Не е толкова сериозно. Само внимавай и си почивайповече засега.
-Радвам се. Виждам, че имаш работа...
-Да, ще отивам.
Тръгнах в обратната посока, когато се сетих.
-Алекс, можеш ли да ми дадеш досието на Майк?
-Майк? Да, но сега ще имам работа. Ще го приготвя иутре можеш да миниш.
-Добре, чао!
Върнах се в стаята и взех якето, елека и оръжието си.Проверих, дали не се е развалило, но беше наред. Сложих дневника в раницата иизлязох.
Имах намерение да се върна в къщата на хълма още същатавечер. Сигурно нямаше да намеря нищо повече, а и всичко е било иззето, но товабеше единственото, което можех да направя. Досега всичко около мен се задвижвашеот нещо друго. Не можех да остана в моя затвор, чакайки това чудовище.
Нощта беше черна, студена и само няколко лампи отбазата и две-три улични светеха. Осветяваха ниските облаци плаващи по звезднияпът – безкраен, безнадежден и самотен, но толкова красив! Къде да търся? Неможех да го достигна – прекалено високо беше. Стъпвах по мокроия асфалт на пътза селото. Минаваше от западния му край – близо до къщата, където беше екипа нии продължавайки по течението на реката стигаше до този, по който тръгнахме замисията.
Когато видях, колко красиво беше всичко около мен,почувствах сила, сила идваща от това, че само аз я виждах, само аз я разбирах.Вярвах, че мога да сторя всичко необходимо и че не съм сам. Вече цялото мястопридоби един прелестен, сложен образ – в печалността му намирах вяра, че можеда ми върне всичко. Къде беше сега злото? Нима на такова място имаше чудовище?
Далече на запад, чак накрая на полето, се появи еднасамотна светлина.