Здравейте. От известно време пиша един разказ и сега видях, че този блог е възможност да го споделя с някого. Не съм писал нищо преди това и не знам, дали ще ви хареса - надявам се. Който има мерак - приятно четене. Все още не е завършен.                                                                                                                                        

Част първа:

Селото

          11 Ноември 2010

След като в страната избухна гражданска война, като част от войските й бяхме ипратени в едно от крайните села да контролираме бунтовниците в околността. Селото лежеже на плоско поле, леко наклонено към южния му край, където пресичаше река и когато повървиш по посока на течението й на изток пред теб се изправят, като оазис насред златното поле високи хълмове. Бяха толкова високи, че почти цяла сутрин лишаваха селото от слънце, което и без друго рядко се показваше особено през есента и зимата. Върховете им почти винаги бяха забулени в мъгла, която вечер се спускаше и над селото като призрак на отминалите поколения, обитавали селището.  А когато отново настъпеше денят тя се връщаше примамена от първите лъчи на слънцето. Но в повечето случаи то не светеше с дни и тя само се качваше на малка височина, сякаш крепена от схлупените покриви на къщите.

Регионът просперирал до към осемдесетте години на миналия век, но тогава внезапно близките селища започнали да замират и се изпразнили, така че останали само двеста-триста човека, заточени в тази забравена част на страната.

Често  двата месеца, през които ние остарявахме там, ми се струваха като безкрайност, която беше носена от мъглата всяка вечер и подчиняваше хората всеки ден. Повечето  бяха над петдесет – шейсет години. Единствените забавления, които тъмнината беше пощадила бяха събитията по време на празниците, на които все по-малко хора се отдаваха. И така, като един паметник оставен во веки да се руши, обвит във бръшлян беше и това кътче от някогашен рай.

Целта с която бяхме тук, в това на пръв поглед застинало място, беше да спираме бунтовници, които преминаваха през него по пътя, който го пресичаше. Те използваха обширната гора по хълмовете, които все по-на изток ставаха по-високи и по-високи. Главната ни база беше летище, на километър северно от селото, служило преди на немските самолети по времето на втората световна война, а след това и на земеделските самолети.

Но като част от няколко екипа аз рядко оставах в базата. Командването беше решило, че ще е по-добре да бъдем пръснати из селото, като окупираме четири къщи във всяка една от частите му. С джип, какъвто имаше всеки екип, патрулирахме из селото. Изпълнявахме по-скоро функцията на полиция, тъй като често освен да спираме бунтовниците се разправяхме и с проблемите на местните.

Екипът ми беше от петима войници. Аз, Смит Грецки, Майк Симпсън, Предатор, който беше снайперист, и Тод Хамилтън – радио връзка. С Тод се познавахме доста преди да започне войната. Той имаше семейство в спокойната част на страната. Често виждах, че те му липсват все повече и повече, макар той да се опитваше да не го показва. С останалите се срещнах за пръв път тук. За много от тях знам доста и за времето, през което прекарахме тук успяхме да се сработим. Капитанът на всички патрули беше *име*. Виждах го като авторитетен и справедлив човек. Въпреки тежкото си минало беше успял да продължи напред. Освен тях имаше и други, които охраняваха къщата.

Нашата къща беше в западната страна на селото. Тя беше накрая и наоколо имаше само изоставени съвсем наскоро къщи. Харесвах това място. Имаше един момент през тези мъгливи дни, когато една тънка процепнатина се отваряше между спускащата се мъгла и мократа земя. Момент през който ставаха повече неща, отколкото през целия ден. Всичко се преобразяваше и приемаше цветове, на които обичах да се топля. Момент през който слънцето успяваше да пробие и излезе от дълбините на мрачното небе. Мъглата вместо да попива светлината започваше да осветява всичко в най-различни отенъци на червеното. Всяка една капка от мократа повърхност блещукаше със свой спектър, сякаш беше дошло времето й да излетии да се върне в ширта на небето. Но този момент не продължаваше дълго и скоро тази, същата мъгла отново я задържаше на земята, като я обгръщаше в прегръдката си.

 

Този ден имахме задача да претърсим околността за две изчезнали деца. Помагали на баща си да пребере стадото на около четири километра от селото, когато той загубил следите им.

-Готови ли сте? – попита лейтенантът преди да тръгнем.

-Мразя ги тези сутрини, сър! - отговори Джеймс – Умирам от студ.

-Ще ви изчакам до колата. – казах им.

-Добре. Отивай. Тук и без това е достатъчно тясно.

Излязох от къщата. Гъстата мъгла ми попречи да виждам след седмия метър. Щеше да бъде доста трудно да помогнем на децата, тъй като тя не ни оставяше никакъв шанс. Затвори ме от всички страни, като не знаех, какво да очаквам зад тази завеса.

Не беше студено. Просто влажния въздух се просмукваше през дрехите ми. Въздухът беше натежал и овлажняваше всичко, оставено навън – не пропускаше и най-тесния процеп.

Останалите излязоха скоро. Капитанът изкара карта на мястото и я постави на капака на джипа. По наелоновата обвивка бързо се кондензираха капки и се стичаха надолу. Въздухът беше толкова влажен, че беше трудно да се диша.

-Така... Това е районът, който ще претърсваме. Изчезнали са близо до южните хълмове. Има черен път, който води до подножието на хълма. Малко преди края му ще слезете пеша.

-Каква е площта, сър?

-Около *число* квадратни километра, но има места, където е по-вероятно да се намират. Когато слезете следвайте маршрута и поддържайте постоянна радио връзка. С редник Хамилтън ще координираме действията ви на радара.

-Да тръгваме щом това е всичко! – казах аз накрая.

 

Седях отдясно, а редник Грецки караше. Колата често затъваше в калните ями, оставени от други преди нас. Движехме се бавно по поле, което изглеждаше, като безкрайна равнина. Поле – без начало и край, които да ни послужат за ориентир, една вселена, разделена на две от криволичещия път, по който Грецки караше.

Минаха около десет минути, а на мен ми бяха достатъчни.

-Сър, мисля, че ще е по-добре да продължим пеша. – предложих на капитана.

-Все още сме доста далече, сержант.

-Ако вървим пеша няма да трябва да заобикаляме реката и ще стигнем по-бързо..., сър.

-Мисля, че той е прав, сър. – подкрепи ме Предатор.

-Добре, започвайте издирването. Ние ще сме в точка Майк, както е по план.

 

Излязохме от колата и видяхме как джипа се отдалечи по пътя. Заради реката от юг колите трябваше да минават по мост, който не беше далече, но в калта шофирането беше трудно.

Тръгнахме пеша и този път нямаше нито път, нито пътека. Крачехме из земя, по която имаше ниски тръни и трябваше постояно да ги заобикаляме. Ситни капки започнаха да падат върху дрехите ни. Извадихме дъждобраните си, за да се предпазим от влагата, тъй като не знаехме колко време ще останем отвън.

Вървяхме бързо и изведнъж пред нас се изправи редицата от тополи, които следваха реката, като стени от двете й страни. Беше странно защото между тези две стени съществуваше разнообразие насред цялата безкрайност. С течение на времето реката беше прокопала пътя си в меката пръст. До няколко години тук течала бистра и буйна вода, но за няколко години поникнала тръстика, която обвила цялото корито, попивайки я. Но тя също така беше и дом на много животни, които я използваха за укритие.

Прегазихме реката в най-плитката й част. Чистото каменисто корито сега беше покрито със пласт от тиня и лепкава пръст, която беше спирана от тръстиката.

-Гадост! – казах си тихо аз.

-Обувките ми прогизнаха. – ядосано прошепна Смит, сякаш за да не наруши тишината на тази околност.

Преминахме и втората редица тополи и пред нас отново се откри познатата гледка. От време на време някой викаше децата, но нямаше отговор. Земята – равна, обрасла с изсъхнала и мокра трева, която бавно преминаваше в сива, копринена мъгла към хоризонта. Чувах ситните капчици, които тропаха спокойно по качулката ми. Те бяха единствените, които нарушаваха гробната тишина.

 

Разпръснахме се в колона, за да покриваме по-голям район. Понякога беше трудно да разбереш къде са другите но се оправяхме. 

-Хора, мисля, че виждам гора на 12! – каза по радиото Майк, който вървеше малко по-напред. – Елате при мен.

-Според картата сме доста далече от гората. Сигурен ли си, че не са просто няколко дървета?

-Изглежда доста голяма.

-Добре, всички да се съберат при Майк.

Заедно тръгнахме напред и след секунди, като вълна пред нас се изправи ограда от храсти, сплетени един в друг, а зад тях имаше доста високи букове, чиито клони се подаваха иззад тази ограда и се сливаха постепенно със сивото. Стояхме пред единствения вход, към този двор, създаден от природата като граница с другия свят.

-Не разбирам – не съм виждал подобно нещо наоколо. – учудено казах аз. – Може би не сме на правилното място.

-Районът не е чак толкова голям. Не ми се вярва да сме се объркали чак толкова.

-На правилното място сме, аз също проверявах по картата. – каза Предатор.

-Защо и ти следиш къде вървим? Не ми ли вярваш, че мога да преценя точно. – попитах го аз леко обидено.

-А ти сам вярваш ли си? – сякаш искаше да ми намекне нещо той.

- Не ни остава избор, освен да продължим по пътеката през гората. – казах аз след кратко мълчание. -Нямаме време да заобикаляме. Да вървим.

Бавно навлязохме в този естествен тунел. И от двете ни страни се редяха буковете, чиито черни като катран клони се преплитаха над главите ни и скриваха голяма част от небето. По тях беше кондензирала вода и едрите капки се отронваха на дрехите ни. Пътят беше кален и вървенето беше почти невъзможно.

 

Изведнъж почувствах вятър – не много силен, а от онези влажни, топли пролетни ветрове. Почувствах го с цялото си тяло. Той обхвана мъглата и я отнесе със себе си, а ние стояхме и гледахме наоколо. Оглеждах се наоколо, като не проумявах какво точно стана. Никога дотогава не бях виждал такова нещо. Беше ясно на разстояние от 40-45 метра. Тръпки преминаваха по мен.

-По дяволите! – прошепна Предатор.

Когато го видях той гледаше нещо напред по пътя.

-Човек пред нас? – каза той.

Тогава видяхме, че нещо не е наред. Пред нас в далечината имаше ясно очертан силует на човек, който просто стоеше прав на около метър над земята. Заредих оръжието си, защото не знаех какво да очаквам.

-Какво става по дяволите? – паникьосано прошепна Майк.

-Не знам, но мисля, че той... лети над земята! – казах. – Елате.

С приближаването ни образът започна да се изяснява. Дрехите му бяха доста стари – цялото му тяло имаше син нюанс. Вървяхме бавно към него, леко приклекнали. Оглеждахме се наоколо, все едно нещо може да изскочи отстрани и да ни нападне. Това, че стоеше там, с неземно спокойствие ме напрегна още повече.

-Какво, по дяволите, става? – попитах аз Предатор.

-Не знам, Страйкър. Мисля, че този лети във въздуха.

-Мисля че е обесен на един от клоните.

-Да... На това ми изглежда. – някак си се успокоих, когато Смит ми каза какво е. Все пак внимавайте.

Приближавахме се бавно, но все още бяхме доста далеч. Нямаше нещо, което да представлява заплаха, но все пак адреналина ми се покачи. Това, че въобще не съм очаквал или представял подобно нещо ме караше да не знам какво да очаквам.

-Не, не, не може да се повтаря. Трябва да сънувам. Тона не е истина... – започна съвсем да излиза от контрол Майк.

-По-спокойно, Майк. Какво ти става? – попита го Смит.

Изведнъж, както се опитвах да разбера какво става и погледът ми се пренасяше от провесения човек към Майк и пак обратно. Усетих, че вятърът изчезна. Върна се предишния застоял, студен въздух. Отново ни обгърна и мъглата. Оставих останалите, които се опитваха да успокоят Майк е се затичах към човека, защото мъглата го закри. Бързо достигнах мястото, но от него нямаше и следа. Оглеждах се наоколо – никого. Чуваха се само гласовете на Предатор и Смит.

-Момчета, елате тук! – извиках им.

Те се приближиха бързо до мен.

-Къде е той? – попита Предатор, като се оглеждаше наоколо. – Това беше мястото.

Всички млъкнаха за момент. Опитвах се да кажа нещо, с което да дам някакво обяснение на останалите или да ги попитам нещо, но по лицата им се четеше объркване. Сякаш някой ни използваше за играчки, а ние дори не подозирахме какво става около нас.

-Какво стана току що? – обърна се към мен Смит. – Тук беше човека!

-Нямам представа Смит! Никаква. Стойте нащрек. Може да става нещо.

Майк беше до нас. По лицето му се четеше страх, който не знаех от какво беше породен, но все едно излизаше от дъното на съзнанието му. Обзе цялото му същество. Той само си стоеше настрани, като не показваше никаква емоция, освен страх.

-Сигурно е била мъглата. – каза след дълго мълчание Смит. – Не мога да дам никакво друго обяснение.

-Не беше мъглата. – категоричен бе Предатор.

-Това е единственото логично обяснение. – опита се да предаде сила на тезата си Смит. – Не може да е нищо друго.

-Призрак. – казах аз без да се замисля, какво точно изрекох, но наистина в този момент вярвах, че това е истината и е най-вероятното обяснение.

-Стига глупости! Да продължаваме по пътя. – каза той.

-Прав си. Нямаме време да се занимаваме с това. Хора, тръгваме. Сър, тук е Страйкър, има ли някаква информация от другите екипи?

-Страйкър,... Сержант, ня... но...а информа...я. Продъ...айте по п…ия м...рут. – обади се капитана по радиото, но то често даваше смущения.

-Какво ти стана, Майк? – попитах го аз, като бях леко разтревожен, защото неговата реакция показваше ужас и дори паника от видяното.

-Няма ми нищо. Просто наистина се изплаших, това е.

-Беше просто мъглата и дърветата. Често се получават такива неща. – започнах да се опитвам да разсъждавам по-трезво.

-Не мога да повярвам, че това нещо е просто илюзия. Беше прекалено истинско! – каза Предатор. – Не можем просто да го подминем.

-Че какво друго можем да направим? – отговорих. – Нямаме нищо! Няма дори отпечатъци от обувки в калта.

-Защо каза, че не искаш това да се повтаря? – попита Смит, като се обърна към Майк. – Какво не искаш да се повтаря?

-Не съм го казал. Просто се паникьосах. Сега съм по-добре. Ще се оправя.

-Криеш нещо, Майк! – съвсем спокойно каза Смит. – Дано не е нещо, което да коства живота ни.

-Наистина, няма проблем. – отговори му той.

-Трябва бързо да продължаваме. – спрях разговора. – Започна да се стъмва, а ние имаме работа. За момента това не ме интересува. Други животи висят на косъм.

 

Вървяхме бавно и се оглеждахме – както и за децата, така и за нещо друго. Не знам какво беше това, но не беше просто мъглата. По-скоро беше родено от нея. Успя да уплаши толкова Майк, че напълно да загуби контрол.

От време на време някой от нас се провикваше, за да повика децата. Ехото се разнасяше из цялата безкрайна сивота и гонеше птиците накацали по черните дървета. Всичко беше застинало, сковано от студ, който постепенно обхващаше и душите ни. Само ние процепвахме тази пълна тишина със стъпките по калта и виковете.

Мисълта за „призрака” ме следваше неотлъчно зад гърба ми, когато продължихме пътя. Дали беше просто мъглата? Дали беше стигнала до съзнанието на всички ни? Може би просто въображението ни е видяло нещо общо в далечината, породено от лошата видимост. А дали наистина не беше призрак? Исках да имам в предвид и други факти преди да правя заключения, но нямах време да го обмисля трезво. Обстановката ми влияеше и размътваше логиката ми. В този момент и най-глупавото нещо ми изглеждаше вероятно и ме плашеше. Ако бях на разходка в хубав ден това най-вероятно нямаше да ми направи впечатление, но сега обзе цялото ми внимание.

 

Малко след като отминахме мястото стигнахме до по-разнообразен – хълмист релеф. Дърветата също станаха по-високи и по-големи. Бяха столетни дъбове, които пазеха това място. Скриваха го от очите на хората от столетия и пазеха тайна помежду си в непроходимите места, незнайно колко навътре. Колкото повече напредвахме, ставаше все по-стръмно. Пътят минаваше покрай хълмовете и остри, грамадни скали висяха над главите ни.

Но все още нямаше и следа от двете деца. Как биха могли те да стигнат толкова навътре. Как са оцелели на място като това. Може би Гората ги беше погълнала, както всяка светлина, опитваща се да стигне до нас.

Изведнъж покрай нас мина далечен вик.

-Чухте ли? – каза Смит, като сякаш се стресна. – Дойде отпред!

-Май е гласът на момиченцето! – каза Предатор и забърза крачка напред.

-Бързо да отидем да видим. – казах аз и извиках името на момиченцето.

С приближаването ни виковете звучаха все по-близо, но и по-слабо. Продължихме по пътя. И от двете страни имаше високи, стръмни склонове, които бяха обрасли с дървета и сплетени храсти. Тогава отляво склона отстъпи място на равна поляна, която беше пресечена от тънка река, обрасла от папури и продължаваше успоредно на пътя. Не можех да видя добре края на ливадата. Виждах само сиви клони, които се бяха сплели един в друг. Пътят беше покрит от изпопадали, мокри листа, които оформяха килим над зелената свежа трева. Виковете се смесиха с шумоленето на течащата вода и след минута затихнаха.

-Сър, мисля, че открихме децата! – съобщих по радиото.

-Браво на вас! Къде сте?

-Почти до вас. Където пътя среща реката. Ще се разделим е ще претърсим покрай реката и по пътя.

Изчаках Хъмвито под едно от големите дървета, докато останалите претърсваха околността.

-Някакъв напредък? – попита капитана, когато дойдоха.

-Предатор, Смит и Майк вече започнаха да претърсват, но засега няма резултат. Чухме гласовете надолу по течението, но може да е просто ехо, затова им казах да претърсват навсякъде.

-Добре, Страйкър. Тръгвай с другите, а ние с Тод ще ви направляваме от тук.

Разгърнахме се и претърсвахме на километър - километър и половина от колата. Видях, че цялата ливада беше продълговата и следваше реката. От двете й страни имаше стръмни склонове, които не можеше да се преминат. По-нататък реката се отдалечи от пътя. Цялата земя беше завита с ниска зелена тревичка. Тук голите дървета започнаха да се смесват и със зелени, ниски борчета. Заради влагата скалите и камъните около реката бяха обрасли с мъх.

Изведнъж видях нещо на около 30 метра пред мен. Малко червено петно се появяваше и изчезваше в горичката. Беше като блузата на момичето. Бързо се приближих и я видях легнала до стеблото на едно от дърветата. Отидох до нея и я вдигнах от земята. Тя обърна главата си и тихо прошепна:

-Помогни ми! Не ме оставяй повече! – беше слаба. Прекалено дълго беше навън.

-Капитане, открих момичето! Пратете помощ. – съобщих по радиото.

-Отлично! Момчето там ли е?

-Не, но предполагам е наблизо. Изпратете и другите екипи да претърсват този район.

-Една от колите ще дойде при теб всеки момент.

-Разбрано. Да побързат. Състоянието й не е добро.

Извадих одеяло от раницата си и я завих. Не беше много студено, но влагата се пропиваше през дрехите. Тя трепереше. Почти беше загубила съзнание, но шепнеше нещо, което не можех да разбера. Не знам, дали осъзнаваше, какво става. Опитах да я успокоя, но не даваше признак да ме разбира.

Тогава дойде и Предатор.

-Капитана каза, че са изпратили кола. – каза той приближавайки се. – Ето, нося още едно одеяло.

-Някаква следа от момчето? – попитах го, защото не бях чул нищо по радиото.

-Не. Ще продължим през нощта. Още един екип ще претърсва източната част, докато ние търсим в западната.

-Не сме достатъчно. – казах му аз.

-Камион ще докара цивилни от селото, за да се включат. Сега, когато знаем къде да търсим ще е по-лесно.

-Намираме се в дива част на страната. Най-близкия град е на 30-40 километра. Освен, че теренът е трудно проходим, наоколо бродят и диви животни.

-Чудя се защо са се разделили децата.

-Все още не знаем нищо. Дано поне тя се оправи.

След малко капитана се обади:

-Страйкър, налага се да пренесете момичето към нас пеша. Медицинската кола затъна в калта по пътя – няма да може да ви достигне. Ще я издърпаме докато дойдете.

-Да му се не види! Вече трябваше да е в болницата! – ядосано и отчаяно казах.

-Просто го направи! И ние правим всичко възможно. Пътят до вас е непроходим.

-Разбрано, тръгваме.

Сглобихме носилката, която Предатор беше взел и вдигнахме момиченцето. Ситни капки капеха по лицето й, а то беше окаляно. Тичахме по същия път, по който дойдохме. Точно, когато стигнахме до Хъмвито заваля дъжд.

-Бързо! Да я сложим отзад. – каза един от войниците.

-Трябва да се върнем за момчето. Предатор, ще отидем до мястото, където открихме момичето. Ти потърси този район, а аз ще ида по-навътре в гората.

-Добре. Да тръгваме тогава.

 

Върнахме се на мястото с още няколко човека. Те претърсваха околността, а аз навлязох по-навътре в горичката. Оглеждах се наоколо, но нямаше нищо. Навлязох в местност с почти изцяло иглолистни дървета. Те ставаха много близки едно до друго. Почти нямаше трева, защото нямаше и светлина. Земята беше покрита с плътен пласт от кафяви иглички. Клоните стигаха до земята и сякаш минавах от стая в стая през гората. Приличаше ми на място, излязло от приказка.

Започна и да се стъмнява. Залезът беше наистина необикновен. Мъглата стана кърваво червена, което се отразяваше от дърветата. Всяка една капчица я пречупваше и този червен цвят беше навсякъде около мен. Когато слънцето най-накрая се скри бързо се стъмни. Беше трудно дори да ходя.

Обикалях наоколо, но нямаше и следа от момчето.

-Страйкър, връщай екипа си при Хъмвито. Не можахме да намерим момчето и ще изтеглим повечето части. Остават 2-ри и 3-ти екип. – съобщи капитана.

-Ясно, сър. До половин час ще сме до мястото.

Не исках да оставям търсенето, но капитана беше прав. Това издирване погълна прекалено голяма част от човешките ресурси и почти цялото внимание. Тъй като разбрахме района, в който бяха изчезнали децата двата екипа и доброволците бяха достатъчни. Още повече, че ние търсехме почти цял ден и дрехите ни бяха прогизнали.

Връщането до колата беше още по-мъчително. Мъглата беше започнала да се вдига, но се засили дъждът. Валяха ситни, но множество капки, които се отичаха по габарката ми. Бях на малко поле, обградено от млади, ниски борчета и някои храсти.

Изведнъж, видях нещо, което бързо премина пред мен. Затичах се натам, но когато го видях се спрях на място. Беше мътна безформена фигура на фона на клоните – цялата в парцаливи дрехи и кал. Не можех да я видя добре, защото беше доста далече. Тя просто стоеше между храстите и беше втренчена към мен. Не знам защо се спрях, но тя просто ме вледени. Стоях неподвижно и чаках да стане нещо. Започнах да дишам дълбоко и наблюдавах околността. Нещо ми подсказваше, че това не е момченцето, а нещо зловещо, носещо със себе си злини, болка, отчаяние.

Тогава и странни звуци се появиха около мен. Сякаш някой трошеше клони, но веднъж на няколко секунди. Звукът беше навсякъде и чист, все едно нямаше нищо наоколо. Появиха се и странни гласове, които тихо шепнеха нещо, което не можех да разбера. В този момент не се замислях какво точно беше, а по-скоро какво ще направи и как трябва да реагирам аз.

Оглеждах се наоколо, но когато връщах погледа си на него то не изчезваше както ми се искаше. Стоеше там и не помръдваше. Нямах представа за времето – изглеждаше ми че тече бързо, но едновременно с това не пропусках нищо, което ставаше.

-Тук е Страйкър. Някой чува ли ме? – попитах по радиото с дрезгав глас. Но то беше изгубило всякаква връзка и само издаваше шум.

Вдигнах оръжието си и го насочих към силуета. Бях готов да стрелям.

-Стой! – извиках му, но гласът ми беше станал тих и едва се извиках. – Приближи се бавно! Ела насам или ще стрелям!

Погледнах настрани, защото един от звуците ми беше отклонил вниманието. Когато отново го погледнах то беше почти до мен. Беше се отдалечило от дърветата и бавно се приближаваше.

-Спри на място! – извиках, защото не знаех какво прави.

Не издържах повече и се опитах да стрелям, но пръста ми не дърпаше спусъка. Бях се вцепенил, но не от страх, просто изгубих усещане за тялото си. А фигурата се приближаваше все повече и повече. Приближи се достатъчно, за да я видя в детайли – на пет – шест метра, когато пак се спря. Приличаше на хуманоид, но в същото време нямаше нищо общо. Беше деформирано. От разкъсаните парцали стърчаха клоно – подобни неща, които явно му служеха за опора – крайници.

Не знам как, но усещах, че ме гледа... точно в очите и достигаше до всяка моя мисъл, до всичките ми спомени. Намери всички мои страхове, които чакаха скрити в подсъзнанието ми. Имаше пълен контрол над мен. Почувствах се замаян и усетих как паднах на земята. Когато успях отново да се изправя всичко беше нормално. Случилото се ми изглеждаше, като сън, който трудно можех да забравя, дори да искам. Все още бях вцепенен.

Изправих се и отново почувствах някакво присъствие. Заредих оръжието си. Беше зад мен, но мисълта да се обърна ме плашеше повече, отколкото да продължа пътя и то да е зад мен. Все пак се обърнах... Беше момченцето, което изтича и влезе в гората. Тръгнах след него, но повече не го видях. Не го намерихме дори когато дойдоха и останалите.

 

Когато се прибрахме в къщата въздухът се беше изчистил. Само разкъсани облаци ту закриваха луната, ту тя осветяваше всичко наоколо, така добре, че се различаваха повечето от цветовете. Въздухът беше леден, свеж. Стрехите капеха – последните капки дъжд се отичаха от тях. Облаците се гонеха върху звездното поле, осветени от луната – бяха бели и се контрастираха с черното небе. Лек вятър повяваше от север и тихо свиреше в голите клони на дърветата и се провираше между сградите. Цялата земя беше черна, а съвсем в далечината светеха две – три искрици.

За първи път от много време успях да усетя, колко просторно е това място. Но то ме караше и да се чувствам безкрайно самотно. Често се чудех, защо точно съм там. Как точно се промени животът ми?

Отидохме до летището, за да оставим докладите си за издирването. Не знаех, какво да пиша за фигурата, която видяхме на отиване – как да обясня нещо, което нямах и понятие какво е? Не знаех какво са написали другите, затова просто написах, каквото видях. За втория случай не споменах нищо.

Но този образ остана в съзнанието ми. Какво беше? Искаше ли нещо от мен? Защо точно аз? Може би виновно беше това място, което влезна в съзнанието ни, в психиката ни. Тихо и бавно ни побъркваше – злокобна прелест, която живееше във всичко. Зъл дух, пазещ това прокълнато късче от света.

 

Чаках останалите отвън. Гледах звездите и се опитвах да прочета по тях някакъв отговор, но те просто си светеха – не успявах да разгадая тази тяхна загадъчна мистика. Дали наистина те държаха отговор или той беше в мен. Спасяваха ли те хората, като им предлагаха временно пребиваване? След малко дойде Предатор.

-Ще тръгваме ли? – попита ме той.

-След малко. Трябва да изчакам за някои неща. – отговорих му.

-Какво мислиш беше това днес? – попита ме той след кратко мълчание.

-Кое? – попитах го, като се направих, че не ми пука.

-Знаеш кое.

-Не знам какво толкова стана. Объркахме клоните на дървото с нещо и толкова.

-Знаеш, че не беше просто това. Имаше нещо там. Знам, че не знаеш какво е, но просто исках да видя дали имаш някакви предположения.

-Какво искаш да ти кажа? Че бяха призраци? Не знам какво беше това. Нямам си и идея, разбираш ли? И мен ме плаши толкова, колкото и теб.

-Приличаше на обесен човек. Стоеше си там над пътя. Ако призраците бяха нещо обичайно нямаше въобще да се съмняваме какво е. – говореше той, като шепнеше.

Помълчахме малко. Какво искаше да му кажа? Че това ме ужасяваше? Нима можех да знам нещо повече! А облаците продължиха да се надпреварват над нас. Какво бяха те? Един друг, чист свят, който все още не можехме да разберем.

-Предатор, мислиш ли, че Алис може...

-Съжалявам, Страйкър. Не мисля, че има нещо общо. Трябва да го приемеш. Минаха вече **** . Опитай се да продължиш напред.

-Не мога. Не искам. Не мога да престана да я търся във всичко, което виждам. Страшно е без нея. Имам странното чувство на...

-...тъга, че си изгубил жена си?

-...присъствие!

-Помисли си какво ти казах. Съжалявам, но не можеш да я върнеш. Виж, другите идват.

 

12 Ноември 2010

2300. Бях объркан. Нещата, които видяхме ме накараха да се замисля какво точно става. Странното беше, че не бях уплашен. У мен се появи надежда, че нещо може да се върне.

Алис беше моя съпруга. Тя ми показа щастието, целта в живота ми. Даде ми смисъл да се събудя, да заспя. Допълни мечтите ми. Никога не съм вярвал, че някога ще срещна жена като нея. Беше най-красивото нещо на света. Очите й бяха пъстри, като камъчетата по дъното на планинско езеро в слънчев ден, а аз потъвах в тях, като удавник... все по-дълбоко и по-дълбоко към звездите в отражението. Косата й беше златна, като житните поля през горещото лято, като пустиня с дюни, виещи се до края на хоризонта. Кожата й – равно снежно поле под зимното слънце.

Оженихме се две години преди тя да почине. Беше една от жертвите на атентат срещу болницата, където работеше. След това животът ми свърши. Вървях по калния от вечерния дъжд път, стъпвайки в бистрите локви, към старото, голо дърво насред голямото поле, подпалено от последните лъчи на слънцето, прокълнат да живея вечно в тъмнината, а то бавно се приближаваше със всеки изминал ден.

Не можех да повярвам, че я няма... Нямаше я сладката й усмивка, нежният й глас, упойващата й прегръдка. Вече не забелязвах красивите, бели звезди, появяващи се между горящите облаци, само черната празнина, оставена да ги дели вечно. Нямаше я свежата пролетна сутрин, която се виждаше от прозореца. Само незабравени спомени, спомени колкото красиви, толкова и отминали безвъзвратно.

0600. Днес получихме сериозна задача. Може би за първи път щяхме да влезем в истински бой. Получихме информация, че част от сепаратистите и един от офицерите им се крият в стара, изоставена хижа нагоре в планината, но не далеч от селото. Не се очакваше сериозна съпротива, затова отивахме само ние и още един екип.

Бях много нервен преди мисията. Знаех какво ни очаква там. Притеснявах се, не само заради моя живот, но и за живота на хората си. Все пак дали ще свършим добра работа зависеше от капитана и мен. Опитах се да съм готов за всичко.

 

Събрахме се на летището – оттам щяхме да тръгнем. Капитана дойде с цялата информация, която беше получил от разузнаването. Всички екипи седнахме по столовете на една от стаите и чакахме, за да разберем какъв е планът.

-Слушайте сега. – започна той. – Ще трябва да заловим един от офицерите на сепаратисткото движение. Очакваме сериозна съпротива, но не много хора. Ще разчитаме изцяло на себе си. Добавихме и трети екип към конвоя.

-Как ще процедираме? – попита Предатор, като вдигна ръката си небрежно и я свали.

-Хижата е заобиколена от борова гора – на места доста гъста. Има само малък паркинг пред нея и стар асфалтиран път. Снайперистите ще заемат позиции не далеч и ще осигурят прикриващ огън. Има само един човек, който трябва да бъде заловен жив – *Име*. Имате право да откриете огън по всички останали. Тръгваме след три часа – 1200. Сержантите на всяка група ще разяснят плана по-подробно. Това е, зареждайте и ще ви чакам при Хъмвитата.

Приготвихме се бързо – основно взехме гранати и амуниции. Сложих си бронираната жилетка, която не бях носил почти от тренировъчният лагер. Стисках автомата си и изкарвах нервите си на дъвката. За първи път щях да участвам в сериозна мисия. Опитвах се да се настроя, но не знаех какво да очаквам. Трябваше да убивам и колкото повече мислех за това, толкова по-трудно ми изглеждаше. Как щях да реагирам, когато куршумите започнат да свистят покрай главата ми?

 

Излязохме навън. Ниски сиви облаци се влачеха тежко над главите ни. Бяха пълни с дъжд, не знам какво задържаше пороя - усещах, че може всеки момент да ни връхлети. Но беше нужно нещо, което да освободи цялата тази енергия, напрежение. Една далечна гръмотевица, която да пропълзи по цялото небе и да ни залее, лавина, която да ни застигне.

-Тръгваме! – изрече най-накрая капитана и се качи в първото Хъмви. – Бог да е с вас.

Аз бях седнал отпред, отдясно, а Майк беше на картечницата. Колоната се зави по централния път на селото и хората ни гледаха и вероятно знаеха къде отиваме. Бяхме три Хъмвита, един камион след тях и още едно Хъмви отзад. Бяхме нещо нестандартно, което не се връзваше с делничния петък. Жените бяха тръгнали на пазар, а пред тях се изправиха три чудовища, които в техните очи возеха живи мъртъвци и не знаеха какво да направят. Не ми хареса съжалението, което се четеше в очите им.

Погледнах назад, за да видя хората си. Видях изражението на един от тях. Видях ужасът, който той изпитваше. „Спри! Къде ме водиш? Какво искаш да направя” ме питаха те. Беше тежест, която усещах на плещите си. Аз ги водех, бях най-близо до тях. Повечето очакваха от мен да ги спася, когато дойде моментът. Бях отговорен за тези животи.

Излязохме от селото. Видях, че върховете на тополите бяха потънали в облаците. Беше тъмно, като отдавнашен спомен, като душата ми. Виждах едно поле, което се губеше във влажния въздух. Ден, който беше взел нещо от нощта – хладният вятър, тъжният вой на куче в далечината, изгнилото дърво, което се опитваше да разкаже старите истории, заключени в клоните, които само вятърът можеше да освободи, но никой не слушаше.

 

Започнахме да се изкачваме по пътя и мъглата бавно попи и нас, както правеше и с всички тук, на това забравено място, което светът се опитваше да отдалечи, забрави. Имаше нещо в това място. Създание на мъглата, което го обитаваше. Спеше в тъмните гори, покриваше полята. Провираше се в къщите на хората, по таваните и четеше миналото им, след това свиваше гнездо и в душите им.

Движехме се бавно – този път имаше горе-долу добра видимост. Отбихме от главният път и се насочихме на изток, към планината. Карахме по черен път. Той беше по средата на голямо наклонено на север поле. Продължаваше стотина метра нагоре, а след ръба му имаше само сиво небе. Тревата беше жълта, листата й бяха натежали и се беше сплескала към земята. Движехме се успоредно на края. Наоколо имаше изсъхнали малки бодливи дръвчета и храсти. Виждаше се и планината – облаците се плъзг