Роден съм през годината на Дракона в едно малко село в Тян Шан. Родителите ми бяха обикновени земеделци. Майка ми ми разказваше, че в лятната нощ, когато съм се родил, са виели вълци, което било необичайно за този сезон. Всички старци в селото казваха, че съм бил обречен на вълците и техния живот, и майка ми трябвало да ме остави в гората, за да мога да бъда сред събратята си. Не знам. Може би са били прави, защото, аз не бях като другите момчета. Докато те тичаха по цял ден из поляните, аз предпочитах да бродя сам и необезпокояван из гората.
Един ден, както се разхождах умислен из гората, честно казано, вече не помня за какво съм мислел тогава, но сигурно е било важно, щом не забелязах непознатия, който седеше на един пън, докато почти не се блъснах в него. Едва сега го видях и успях да го огледам. Беше с бръсната глава и носеше типичното облекло на странстващите монаси.
- Привет вам – поздравих аз.
- Привет и на теб, дълбокомислени младежо, - усмихна се той.
При тези думи а се почувствах леко неловко и сигурно бих се изчервил, ако не знаех, че намам тази способност (поредната причина да ме смятат за дете на вълците).
- За къде си се запътил, ако мога да попитам,? - побързах да сменя темата.
- Трябва ли да имам някаква определена цел? – бе отговорът.
- Амии… принципно не, но всеки пътува нанякъде, било то и просто посока, например север, или пък следващото село или място за  бивак, все някъде.
- Тогава нека да кажем просто, че моят път води към следващото село, засега. Как те наричат, млади момко?
- Ри-ан
- Вълчето? Има ли някаква особена причина или е просто пожелание за вълча сила, ловкост и смелост?
- Има, но е дълга история и нямам време, защотото трябва да се прибирам за вечеря. Ще дойдеш ли? Родителите ми сигурно ще ти се зарадват. Не сме богати, но у нас винаги ще се намери нещичко и за някои бродещ монах, потърсил гостоприемството ни.
- За мен ще бъде чест. Води ме. А по пътя можеш да ми разкажеш историята си, освен ако не искаш да остане в тайна. – при тези думи той пусна още една от своите леки усмивки, които изразяваха толкова много и същевременно обвиваха в пълна мистерия истинските му чувства.
Отвърнах, че не ми е и го поведох към селото, разказвайки му за раждането ми и за приказките на старейшините. Той слушаше мълчаливо и само от време на време кимаше с глава. Тъкмо бях приключил разказа си, когато пред нас се откри ужасяваща гледка – цялото ми село бе в руини и пепелища. Наоколо се валяха труповете на хората от селото – окървавени и обезобразени. Нямаше нито един останал жив. Всички бяха мъртви – мъже, жени, деца и старци, всички, дори и кучетата бяха избити. Когато наближихме ято гарвани излетя с ядосани грачения, явно недоволни, че прекъсваме пиршеството им.
Видях трупа на баща си, редом до този на майка ми. Едно копие бе преминало и през двамата, приковавайки ги към земята. Коленичих до тях и по бузите ми покапаха сълзи. Не знам колко време съм седял така. Чувствах се като в сън – исках да заспя и вече нивга да се не събудя. Усетих една ръка на рамото си и видях монаха да стои до мен. Лицето му бе безизразно, но все пак се виждаше неодобрението му от тази гледка.
Тогава чух цвилене на коне и иззад завоя пристигна група конници, облечени в доспехи, с изобразен лък с две кръстосани стрели на тях. Войните спряха, веднага щом ни видяха, но като се убедиха, че сме само двамата, се устремиха към нас.
- Я, то имало останали и живи! – възкликна яздещият най-отпред, явно предводител, когато приближиха. – Нищо тъкмо ще се повеселим малко. Муахахахаха.
- Остави ги, мъжът е монах! – каза някои от задните редици.
- Е, и!? Да не хване да призове бога си на помощ!? Или ще ни разсече на две с тояжката, на която се подпира – отвърна водачът, при което всички се разтресоха от смях. – Сега ще видим дали проклетият му бог може да го защити от стоманата.
При тези си думи мъжът слезе от коня си и се приближи към монаха, вадейки сабята си. Едва що бе наближил до монаха, когато той пусна рамото ми и с едно мълниеносно завъртане пръсна черепа на войника, и само след миг бе в същата невъзмутима стойка, както преди малко. Останалите от бандата гледаха смутено няколко мига, след което явно осъзнали се от шока нададоха диви викове и препуснаха извадили кривите си саби и ятагани.
Не помня подробности от битката – всичко стана прекалено бързо и аз го виждах като в сън, монаха се движеше като сянка между бойците раздавайки удари наляво и надясно със своята тояга, като едновременно с това правеше салта за да избегне свистящите удари, отправени към него. Мнозина паднаха от конете си с разцепени глави или прекършени вратове, преди останалите да се усетят, че не могат дори да одраскат непознатият мъж. Когато всички бяха мъртви, видях, че един от тях е застанал отстрани и просто гледа безучастно съдбата на другарите си. Чух го да промърморва нещо от рода на това, че е трябвало да го послушат, след което обърна коня си и веч се канеше да препусне назад, когато чух повелителният глас на монаха:
- Стой! Кой си ти и защо убихте тези хора?
Мъжът сякаш се закова на място, след което много бавно обърна коня си.
- Аз съм Тай Джин от войската на Тарок-кан и нито съм убивал някой от тези хора, нито одобрявам подобен род действия, а най-малкото смятам, че трябва да се нападат монаси или деца. Ние бяхме в ариегарда и тъкмо сега пристигаме.
- Защо грабите земята и убивате жителите й? – продължаваше да пита монахът. – Кой ви дава правото да вършите подобно нещо и защо и ти си с тези хора?
- Не исках да оставам прост селянин като баща си. Искам да бъда воин и да се сражавам с враговете.
- Чий врагове? Твоите? Човек няма други врагове, освен тези, които сам си създава. Ти можеш да убиеш някого, но не можеш да върнеш обратно нечии загубен живот. Животът им не е твой за да правиш с него каквото си поискаш. Недей убива някого, който не ти е сторил нищо и когото ти изобщо не познаваш. А сега върви и по-добре стани като баща си или ако искаш стани ловец, така пак ще убиваш, но само за да се нахраниш.
При тези думи войникът обърна коня си и пое натам, откъдето бе дошъл, като пътьом захвърли ятагана и щита си. Когато се загуби от погледите ни, монахът се обърна към мен, сочейки труповете на родителите ми:
- Това баща ти и майка ти ли са?
- Да. – процедих през зъби.
- Имаш ли някакви други роднини?
Поклатих глава отрицателно. Той ме хвана за ръката, за да го последвам.
Добре, ела с мен. Все някой в съседното село ще се съгласи да те приюти.
Внезапно почувствал някакъв вътрешен порив, аз измъкнах ръката си от неговата и казах решително:
- НЕ!!!
- Не? – учудено вдигна вежди той.
- Не. Искам да остана с теб и да бъда твой ученик. Искам да ме научиш да се бия за да мога да отмъстя за родителите си.
В миг през лицето му премина сянка и то стана сурово.
- Ще те взема с мен и ще те науча не да се биеш, а да помагаш на другите. Ела, дълъг път ни чака до манастира.
Той ми обърна гръб и тръгна, а аз нямах друг избор освен да го следвам, но се заклех, че един ден, когато порасна и стана силен ще се върна и ще отмъстя за родителите си. Заклех се, че ще убия Тарок-кан.
Пътят ни към манастира, където щах да уча бе дълъг и изпълнен с премеждия. На няколко пъти ни нападаха разбойници, но те бяха страхливи и побягваха след първите няколко счупени кости. Докато пътувахме, учителят ми ме учеше да познавам растенията, животните и самата природа. Учеше ме кои билки за какво се използват, кои растения са отровни и кои не, и едновременно с това ме учеше на самозащита. През няколкото месеца, които прекарахме заедно, докато пътувахме той не ми показа нито една техника за нападение. По-късно разбрах, че той е обучаван в традициите на вътрешната (южна) школа, която залага повече на защитата.
Най-сетне един ден, след дълго и изнурително пътуване пред нас се откри заветната ни цел – високо из върховете на Тях Шан бе последният останал манастир на Ша Нанг.
Следващите десет гидини преминаха в тренировки и обучение за да мога да стана странстващ монах като досегашния си учител. За целта изучавах бойните техники на Нан Цюан, Тай Дзи, Чи Гун и множество други. Тренирах денонощно без да позная умора или слабост. Другите учители хвалеха напредъка ми, но и леко се притесняваха, че това не ще доведе до нещо добро. Само първият ми учител, Ли, знаеше на какво се дължи моята упоритост и бързо усъвършенстване, но не казваше нищо – смяташе, че с времето гневът ще отслабне и угасне. Но не би. С времето жаждата ми за отмъщение не само, че не намаля, но напротив усилваше се все повече и повече. Затова едва дочаках да бъда посветен в монашество и да тръгна с Ли и няколко други монаха на път. Смятах, че така ще имам шанс в странстванията си да открия Тарок-кан и да го убия.
Две години скитахме надлъж и нашир като само от време на време се връщахме в манастира за да оставим даренията, които получавахме за него. През тези две години не получихме никаква вест за Тарок-кан и аз започнах да се чудя дали вече не е мъртъв. В крайна сметка бяха минали дванадесет години, откакто той и хората му бяха убили родителите ми.
Един ден, вървейки през гората, тъкмо наближавахме поредното село, когато усетихме миризма на дим въе въздуха и чухме смесица от звуци на звънтяща стомана, цвилене на коне и човешки крясъци – явно там се водеше битка. Аз, Ли и петимата други монаси, които ни придружаваха се завтекохме веднага по посока на шума, в случай, че можем с нещо да помогнем. Когато излязохме на открито видяхме полуразрушените колиби на селото обвити в пламъци, а около тях дузина конници да преследват няколкото останали жители. Конете газеха полуизгорелите и обезобразени трупове, представляващи единствените останки от доскоро мирните жители на селото. Като по команда седмината се спуснахме да помогнем на селяните и първото нещо, което забелязах, докато изминавахме стотината крачки делящи ни от селото, бе, че конниците имат извезани лък с две кръстосани стрели на своите брони. Страшен гняв ме обзе тогава и се нахвърлих като обезумял срещу тях, размахвайки наляво и надясно тоягата си. Не се огледах да видя къде са Ли и останалите, бях ги изпреварил докато тичах към конниците.
Опомних се когато и последният войник рихна от седлото с премазан череп. Имаше още един останал, но той вече бе далеч и препускаше със всичката бързина, на която бе способен конят му. Обърнах се и с очи потърсих Ли и другите. Всеки се бе навел над някой ранен и превързваше раните му с каквото му бе подръка. Имаше само осмина оцелели и всичките бяха поне леко ранени. Наведох се над един младеж, горе-долу на моите години, и започнах да го разпитвам за конниците – откъде са дошли, колко още има, дали знае в каква посока е поел онзи, който избяга и т.н. Той бе прекалено объркан за да ми отговори каквото и да е, освен, че дошли от запад и нападнали селото, за да им вземат храната и се опитали да отвлекат и няколко от по-младите жени. Оставих намира обърканият младеж и отидох при Ли. Той само ме погледна и разбра какво съм намислил. Изпитателният му взор се взря в мен и той каза:
- Не мога да те спра да осъществиш това, което си намислил. Мога да кажа само, че не го одобрявам и че е по-добре, ако премахнеш гнева от сърцето си, и се откажеш от жаждата за мъст.
- Не мога да се преструвам, че нищо не е станало. Той разруши селото ми и уби близките ми. Още виждам телата на родителите си прободени с онова копие, така ясно сякаш беше вчера. Не! Трябва да отмъстя за тях. Тарок-кан трябва да умре.
При тези думи Ли поклати глава и каза:
- Мрачен е пътят, по който си поел. Не ще доведе до нищо добро. Жаждата за мъст никога не е била добродетел и никому не е донесла нищо хубаво. Гледай само твоята жажда за кръв да не те заслепи така, че да не можеш да различиш приятеля от врага, блакосклонния от злонамерения.
Нищо не казах, дълбоко в себе си знаех, че е прав, но от това болката ми само се усилваше. Мълчаливо поех в посоката, в която се бе отдалечил бягащият конник. Нейде зад гърба ми проехтяха думите на учителя ми.
- И помни, ако някога решиш да се освободиш от отмъстителността си и да потърсиш уединение и избавление от гнева, ний сме на твое разположение и ще те приветстваме като добре дошъл.
Не се обърнах, продължавах да вървя, сякаш нищо се не бе случило, сякаш не бях чул последните думи на бившия ми учител, сякаш него го нямаше – отново бях сам на този свят, без близки… единственият ми спътник бе гневът, който ме съпровождаше и не ме напускаше през последните 12 години. Гняв искащ и крещящ за кръв, не чия да е кръв, а тази на Тарок-кан. И щеше да я получи. Със всяка изминала крачка се приближавах към заветната цел – Отмъщението…
Денят превали и започна да се здрачава, а никъде не се виждаше и най-лек признак за намираща се в близост армия. Да не би конникът да бе поел в друга посока, а не към вражия стан. Съмнението ме глождеше все повече и повече със всяка изминала крачка. Тъкмо се бях отчаял вече и се канех да се връщам назад, когато чух цвилене на коне зад близкия хълм и едновременно с това помирисах дим. Нейде напред имаше хора. Единственото, което ми оставаше бе да проверя дали са търсените от мен.
Приближих се използвайки редките дървета и ниските храсти като прикритие. Когато наближих лагера видях няколко десетки войници с отличителните знаци на Тарок-кан. Те разпъваха палатки, палеха огньове и разседлаваха конете, с явното намерение да се установят на бивак за тази вечер. Насред гъмжилото бе застанал някакъв мъж с пера на шлема и крещащ наляво и надясно заповеди. По държанието му разбрах, че това бе не друг а Тарок-кан. Без да мисля за нищо друго аз изкочих от храстите понесъл напред бо-то и тръгнах с уверена крачка към него.
- Тарок-кан! – извиках. – ела и посрещни съдбата си, убиецо!
Всички погледи се насочиха към мен. Тарок-кан свали шлема си и ме погледна с насмешка.
- И каква е съдбата ми, монахче?
- Смърт! – отвърнах хладно. – Преди дванадесет години ти и твоите хора убихте родителите ми, време е да си платиш за стореното. Приготви се да умреш.
- Малкият има чувство за хумор, ще си направя удоволствието лично да го убия.
При тези си думи той извади меча си от ножницата и тръгна към мен, а войниците припряно се отдръпнаха да му направят път, след което се скупчиха наоколо за да гледат.
Изкрещях диво и се нахвърлих към противника си. Силата, която вложих в първия си удар бе достатъчна да счупи дори и череп на мечка, но Тарок-кан само се отмести леко и подложи меча си така, че тоягата ми се счупи при удара. Без да губи време той завъртя меча си с намерение да ме пресече и сигурно би успял, ако не бях отскочил навреме. Все пак острието успя да остави кървава следа по гърдите ми. Погледнах учудено кръвта стичаща се от мен и чух подигравателния, пълен с презрение смях на Тарок-кан. Погледнах го. На лицето му бе цъфнала доволна физиономия, сякаш се веселеше неимоверно много.
- Време е да се срещнеш с предците си, малкия. Сбогом.
- Не и преди теб! – извиках и сякаш кървава завеса ми падна пред очите.
Чувствах се много странно. Видях как усмивката на Тарок-кан замръзна и в очите му прочетох смъртен страх. Огледах се. Другите войници също ме глеаха с ням ужас в очите. Погледнах ръцете си и видях две космати лапи с дълги като на мечка нокти. Бях се превърнал в див звяр. Без да му мисля се нахвърлих върху стоящите наблизо мъже и ги размятах наляво и надясно сякаш бяха парцалени кукли. Силата ми бе колосална. Помня, че вдигнах някакъв спънал се мъж за крака само с една ръка а след това с другата му хванах и другия крак и го разкъсах на две без никакво усилие, сякаш бе от хартия. Войниците бягаха от мен с писъци, а аз си проправях път през тях размятайки ги на всички посоки, без това да ми забави вървежа. Настигнах опитващия се да се добере до някой кон Тарок-кан и с един удар на лапата си му откъснах главата от раменете. След това се обърнах и започнах да убивам оцелелите войници, които не бяха успели да избягат. Всичко бе като в мъгла, движех се по инерция, без мисъл, без нищо – отвътре чувствах просто една пустота.
Когато разпорих корема и на последният спрях и огледах празното бойно поле силите ми сякаш ме напуснаха. Изпитах огромна жажда и се насочих към един лежащ на близо мях с вода. Опитах се да го вдигна, но ноктите ми бяха твърде големи и го разпраха, а водата се изля по земята. Наведох се да пия и тогав видях образа си – от водата ме гледаше лице на вълк – с оголени зъби и кървясал поглед. Ядно цапнах с лапа водата и тя се разплиска заедно с калта, която ноктите ми бяха задълбали.
Тогава чух шум зад мен и видях от храстите да изскачат някакви хора. Преди да се усетя вече тичах към тях със злобно ръмжене. Като в сън видях, че това са Ли и останалите. Изведнъж съзнанието ми се проясни, разбрах какво бях направил и по-важното какво се канех да направя. Досегашните ми другари леко се стъписаха, когато ме видяха, но Ли явно разбра, че аз съм звяра, когато погледите ни се срещнаха. Бавно и спокойно той започна да се приближава към мен, наблюдаван от уплашените погледи на другите монаси. Когато ни деляха няколко крачки, той спря и ме загледа в очите.
- Ти знаеше от самото начало, нали? – продумах аз. Думите с мъка излизаха от устата ми и приличаха повече на ръмжене, отколкото на човешка реч. Той не отвърна нищо, но по погледа му се четеше, че е знаел. – Затова ли ме предуреждаваше да не се гневя, за да не се превърна във вълк? – кимна леко в знак на съгласие. – Защо не ме уби още тогава? Защо ме взе със себе си?
- Ти имаше шанс да не се превърнеш във вълк. Бях длъжен да ти го дам.
- И аз го пропилях. - казах, оглеждайки труповете валящи се наоколо. - Поне изпълних това, за което жадувам от години. – замълчах за миг, преди да продължа. - Мисля, че най-сетне намерих покой. Сега ми остава само едно. – говоренето ми ставаше все по-трудно и по-трудно.
Гласът ми ставаше  все по-дрезгав и ръмжащ. Наведох се и хванах за острието лежащ наблизо меч, насочих дръжката му към бившия си учител и му подадох меча. Той го пое все така безмълвно. Тогава паднах или по-скоро се свлякох на колене и го погледнах очаквателно.
- Сбогом…учителю… - промълвих с последни сили и го погледнах в очите. Погледите ни се срещнаха. Неговият бе събрал на едно място скръб, болка и жалост.
- Сбогом, Дете на Вълците… – тихо изрече той... и замахна…