ЗАТОВА, КОЕТО

4.

Отвореният проход застина в неподвижна плоскост с тихо съскане веднага след стъпването му на хълма Талга. Салгарн спря, замаян от изостреното усещане за пълнота, което пространството около Ескода Рила създаваше. Наситеност, обвила цялата столица и земите наоколо, сякаш не една, а десет реалности се напластяваха една върху друга. В сравнение с нея всичко друго бе с ефирност на мираж.

Пред хълма Талга се простираше стъписващата необхватност на целия комплекс. Салгарн бе магическо чедо, пропито с лъченията на Великия извор през дългите години на обучение и знаеше, че не може дълго да живее без да се връща. Завинаги оставаше настроен към енергиите на магичните потоци, бликащи от Извора и изтъкали материята на цяла Лирика.

Лъчистият медальон на Лечителите тежеше на гърдите му, но през полу-разтворената риза улови светлината и стана по-лек. Блясъкът на накита украсяваше и без това хубавото му тяло и насочваше вниманието към показващите се по ръба на ризата Громойд-Символи. Той се спусна по хълма, с пътеки обрамчени от плаващи със слънчевото греене скулптури. Изпитваше непреодолим глад да преживее всичко отново.

Заедно със страстта си към познатите аромати и любовта към магичността на ветровете, Салгарн бе съхранил в себе си емоции и форми, белязали го за цял живот. Прозрачните улици бяха фина дантела от улеи и канали, виещи се по цялата им дължина под гладката горна повърхност и по тях течаха магически потоци и утаечни пясъци във всевъзможни цветове. Те грееха и по околните постройки. Главната улица водеше към градините и вихрените порти на религиозните хълмове, но артерията й се вливаше в Легендната обител, с островърхите й, вплетени една в друга кули и плаващите пилони, носещи цялата конструкция.

Хората течаха покрай него в реки от пищен и невъздържан живот. Някога той бе част от него, с пътища, които почти не се пресичаха в разнопосочието си, и с бъдеще, завинаги обвързано с неговата дарба и любов към онези, които също го обичаха. И сега, той все още се нуждаеше от тях, те все още го обичаха, но пътят му завиваше другаде. Над главата му потрепваха миражите на сребърните дъги, опънати между две срещулежащи фасади, шумоляха кристалните ленти на статичните дворци, по маяците на неподвижните пръстени мигаше светлината на твърди пламъци, упътващи за настоящата посока на движещата се по Извора Обител. По спираловидните квартали етажите продължаваха да видоизменят нивата си, гъвкавите връзки на храмовите комплекси улесняваха вървежа на поклонници и жреци, цветовете на запечатаните магически кладенци заслепяваха силно дори през деня. Порталите на елиптичността опасваха цяла Ескода Рила в многоподвижна мрежа. Трансформациите на Легендната Обител не позволяваха Порталите да прехвърлят направо в Крепостта поради непрестанното местене на целия комплекс по течението на Извора.

Чести приливи на изкривяване на околното пространство премигваха на тласъци и нагъваха всички подлежащи на деформация материи за части от секундата. Салгарн следваше течението на невъобразимите видения, който се разлистваха пред него по-ясно от всякога. Никога преди той не бе виждал измеренията, обгръщащи Ескода. Малцина магове ги виждаха. За жителите на столицата всички те бяха просто вълни на проблясък и меки пулсации.

Следваха седем моста с устойчивост следяща вибрациите на изворния център. Камъкът се променяше, структурата му се усложняваше и заздравяваше в нечупима твърдост, но ефирността на изработката му надминаваше прозрачността на мъгла. Салгарн бързаше. Погледът му беше жаден за всеки обичан и незабравен детайл, сърцето му биеше лудо, Кмор-Га мълчеше, завладяна от спомени. Вече усещаше липсата на Рсе с нарасналото разстояние, но продължаваше да вижда през очите й все така ярко. Пресече реката и се устреми право към излъчващата сребърно сияние крепостна стена на Легендната Обител. Всевъзможните й по форма блокове бяха започнали поредното си разместване, при което описваха нетипични траектории – като кубчета, подреждани от невидими ръце. Отгоре се извисяваше спираловидната седмоъгълна пирамида на Обителта. Нейните живи камъни Дорели следваха извивките на новооформената структура на стената.

Когато той преминаваше, Дорелите забавиха хода си и приветстваха завръщащия се Лечител с признание за носталгия и страхопочитание към силата му.

Продължи хода си по стъклените пътеки и макар умът му да беше тревожен, очите му се вглеждаха в метаморфозите на градината. В клоните на многопластови дървета премигваха проекциите на кули и овални зали, намиращи се в съседно пространство. Различни негови части се простираха в няколко измерения напред. Растителността, пътуваща по времевия поток се видоизменяше в цъфтеж, листопад, достигаше до различна възраст за часове. Животът бе магически моделиран и следваше линията на непредсказуемостта.

Легендната Обител имаше много лица. Вплитането на безбройните етажи, междинни и плаващи нива оформяха силует на островърха кула, чиято височина се губеше. Единствено седмоъгълната й основа оставаше постоянна, както и носещия стълб изворна магия, крепящ я отвътре.

Салгарн прекоси воалите на разпознавателното поле и влезе. Във вътрешността нямаше мрак и светлината беше различна всеки ден. Из въздуха се носеше успокоителния шепот на изричани магии, чисти лъчи от музика и лунни възли се стелеха на талази.

Салгамо беше човека, белязал цялото му съществуване. И така щеше да бъде докрай. Най-безусловното качество на отношенията им винаги изумяваше Салгарн. За всички тези години не бе имало нищо, за което трябваше да му прости.

Етажите се сменяха, отминаваха познати и непознати коридори. Премина край три врати и спря пред четвъртата. Почука и зачака.

Вратата се отвори и уморените очи на Салгамо се спряха върху лицето му.

Салгамо го гледа няколко секунди и се отдръпна с особено изражение, смесица от облекчение и... промяна. Сякаш вековна мъдрост и три пъти по-голяма възраст бяха белязали цялото му излъчване. Салгамо винаги бе имал друга осанка – безразсъдна и буйна, често нетърпелива и свръх жизнена, но спокойствието сега бе изместило всичко онова, което Салгамо бе някога. Кмор-Га го позна и въздъхна облекчено.

Той стоеше до вратата и чакаше Салгарн да влезе. Докато приятелят му се бореше с потреса, Салгамо на свой ред се вгледа в него. Страданието беше оставило следите си, още по-забележими и дълбоки отпреди, но сега у него имаше страст, каквато не беше притежавал до сега. Тя бе толкова необуздана, че изгаряше с огъня си инстинктите на Салгамо.

Най-после Салгамо продума:

-Ето те и теб.

1.

Авра спираше при всеки прозорец и надникваше. Оглеждаше, проследяваше светлината, отсенките, ъглите и пролуките към вечерното небе. Засичащите се параметри, деформациите на звездните лъчи и видимостта на определени съзвездия привличаха погледа й и тя съсредоточено пресмяташе координати.

-Някои от нас са Селениди – вметна тя на придружаващата я. – Природата им изисква светлина от лунните светила.

Рсе вървеше на почтително разстояние от светлооката Лечителка и кипеше в хладен укор. Придружаваше Първолечаващата при огледа й на предоставените за Ордена покои от няколко часа. Многобройните недостатъци тя запаметяваше без усилие, но всичко в нея излъчваше несъгласие.

“Ще настане такъв прекрасен хаос”, помисли си Рсе, Майордомът на Нертазда. Следваше мълчаливо Авра и потъваше в личните си вълнения всеки път щом Първолечителката се задържеше пред поредния детайл. През последната седмица потоците от хора, опасност, цвят и каруци се беше утроил. Владенията пламнаха от трескавост и тълпи. Многото организационни решения повдигаха духа на Рсе като Върховна Лема на Дома и й предоставяха куп полезни и изискващи правомощия.

Авра Алтрин се обърна и се усмихна на младата Лема.

-Е, Дубрейа? – попита Рсе.

Авра малко се забави с отговора и замълча, присвила поглед в Лемата.  Както при всеки подобен Епидемичен поход хаосът съпътстваше нея и групата й от подчинени.

-Рсе. – Опита името й и прецени доколко може да е откровена с по-младата жена. Или по-точно рязка. – Искам завесите да се свалят.

Рсе присви устни недоволно.

-Навсякъде. Огледала с прозоречен размер да покрият стените на всяка спалня. Искам много светлина и визуален простор. И… още нещо. – Вече се беше отдалечила по гледжосаната мозайка. – Левите покои до моите да бъдат пригодени за мъж.

-Между двете стаи има преходна врата – добави след нея Лемата. – Да се погрижа ли да бъде заключена?

-Не се тревожи, мила. Аз ще поема тази отговорност.

След два дни пристигнаха шестимата Лечители от групата на Авра. Дойдоха през Огледалните Порти, свързващи във всеобхватна мрежа храмовите комплекси на целия Втори Континент.

Авра ги представи на Лемата. Жените носеха виолетови одежди, а мъжете тъмнозелени панталони, бели ризи и виолетова лента, кръстосана в изкусна плетка на лявата ръка. Младоликата красавица Крия й кимна, пълничката Мерола приветливо се усмихна, Свера и Брас имаха някаква неуловима прилика, и двамата бяха хубави мъже с тъмни коси и пъстри очи, накрая, шепнещи си нещо бяха тези, които Авра нарече Салгарн и Ямон. Те бяха различни, с атрактивно излъчване, Салгарн бе малко по-нисък от усмихнатия Ямон. Бяха по-млади от другите мъже. И двамата целунаха ръката й, но силата на Салгарн беше като че ли по-осезаема.

Освен тях имаше и неколцина, които следяха здравето на самите Лечители. Сред тях най-силно се открояваше Вяна, висока и строга жена, на която годините не личаха.

Лечителите пожелаха да погледнат Лечебницата и да обиколят градините и откритите пространства около замъка. Пръснаха се за по-малко от минута. Поставиха под открито слънце съобщителните си кристали, измериха с лунните си часовници движението на лунната светлина през самия град, проучиха за отрицателно време билките в околността и след това се разделиха към отредените им покои.

“Дните започнаха с методична работа, нижат се трудно и уморително. Епидемичните походи от войски и болестни групи толкова ме изтощават. Не е както преди, лесно губя силата си. Защо изоставих Салгамо?

Вчера ми прилоша. Когато се съблякох видях, че са избили нови нишки. Проследих ги с последните остатъци от самообладанието си, но видях само живите плетки, усукани със собствената ми плът. Богове Темпорални, колко жива е отровата! И как я мразя само!!!”

Рано сутрин младата Лема обикаляше по поверените й покои. Беше помолена лично да се грижи за нуждите на Лечителите и сега носеше някои от изисканите дребни предмети. Рсе почука два пъти на вратата на Салгарн и когато не чу отговор се поколеба. Почуди се дали да влезе или да изчака някой от Лечителите да намине. Реши да рискува.

Вратата се открехна напълно безшумно. Не беше заключено, значи все пак имаше някой.

-Майстор Лиридън?

Тя пристъпи уверено вътре и затвори след себе си. Прозорците бяха отворени, нахлуваше топъл, слънчев въздух. Леглото й се стори непокътнато, но в долната част бяха метнати някои дрехи. Рсе заобиколи и застана пред голямото кресло, обърнато към прозореца. На него спеше Салгарн, а слънчевите лъчи пълзяха по голата му кожа под разтворената риза.

Рсе ахна. Очите й не можеха да се откъснат от голотата му, обагрена в плътна плетка от… цветя! На слънцето те трепкаха, разбърквани от несъществуващ полъх, меняха цветовете си от зелено през синьо и оранжево. Тя се наведе още по-близо, ала беше сигурна в едно – те бяха нарисувани по тялото му, напълно неотделими, неописуемо красиви... и съвсем живи. Съвършено плоски разтворените пъпки от цветове и меките изящни листа виеха стъбла по релефа на тялото му; тънки посребрени конци овързваха и сплитаха нежните клонки, плъзнали по кожата му. Тогава тя разбра, че той не спи.

Внезапно Салгарн сграбчи ръката й и я притисна към тялото си, точно върху нишките от цветя и листи. Тя изпищя и се дръпна, но не можа да се измъкне от хватката му. Без да я пуска, той погали с ръката й гладката си кожа и докосна с пръстите й цветовете. Там спря и притисна дланта й силно, топлината я опари и тя усети как тази плетка се раздвижи. Последва остро убождане.

 Тя едва успя да извика и панически се отскубна от него, но той вече я беше пуснал. Рсе вдигна разтреперана дланта си и разпери пръсти. От върха на средния й пръст сълзеше капка кръв. Преряза я болка и мускулите й се стегнаха в спазъм. Рсе падна на колене в краката му.

-Какво направи? – едва отрони тя и от очите й потекоха сълзи. – Ужасно боли…!

Пред смаяния й поглед от върха на пръста й протече син пламък… не, плъзна се, започна да се увива по фалангите и се спусна към дланта, усука се в съвършено правилна спирала точно по средата и спря.

Спря. След това кожата й пламна в топлина и спиралата се разлисти, цъфнаха миниатюрни цветя, блеснаха в живи гами и нюанси от перлени зрънца. Смеещ се шепот докосна слуха й, шепот на току-що събуден дишащ разум. Болката остана, но някак парлива, разлята. Течаща към него, към Салгарн.

-Сега вече можеш да ме докоснеш – каза едва доловимо Салгарн и сякаш беше учуден.

Тя невярващо наблюдаваше себе си как с треперещ жест прокарва пръсти по мускулите на корема му. При движението й люлеенето на венчелистчета и листа се превърна в бурно, възторжено пърхане. Цветовете плавно преляха в топло червено и оранжево.

Салгарн отново хвана ръката й. Смръщи се и доближи лицето й до своето.

-Странно. Харесала те е.

Не само ме е харесала, харесала ме е за теб, помисли си Рсе. Неочаквано проблесналите мисли я сепнаха, но макар и чужди, прозря смисъла им.

Тя нашепваше на жената у Рсе неувладяно желание, мислите й се разбъркаха от видения за сливането й със Салгарн и бурните й ласки… Рсе се обърка, тръсна глава, изкрещя на новото съзнание в ума си да замлъкне. Само минута на взаимност и то бе започнало да разкрива природата си пред нея; в близостта си до Салгарн се опитваше да й вмени непосилен копнеж, разстилаше в тялото й познанието за неговото; тя гледаше тъмните кръгове под очите му, но виждаше само стаената му страст…

-Не разбирам… Не разбирам тази реакция – промълви той, наравно познал объркването.

Изведнъж Рсе се уплаши. Откъсна се от ръката му, от досега с топлата му плът. Внезапното удоволствие, потекло по цялата плетеница докато го докосваше, се смени с дива болка. Малка част от това мъчение достигна до Рсе, тя вече пристъпваше към вратата. Салгарн простена:

-Знаеш ли какво ще стане, когато си отидеш?

Тя заекна уплашена като търкаше нервно ръката си в мекия плат на роклята:

-Не знам какво става… Не знам какво е това на ръката ми, в главата ми… Трябва да се махна, трябва да си отида или ще полудея…! Остави ме намира! Остави ме!!!

-Остани! Нека ти обясня, моля те, Рсе. Само остани… - Цветовете започнаха да се променят, свежото им греене се преобрази в тъмни матови нюанси, напълно идентични с тежката болка, която го обхвана.

-Не искам да ми обясняваш нищо… Трябваше да я спреш, преди да ме ухапе! Не трябваше изобщо да ме докосваш!!!

Лемата се обърна и избяга от стаята. В мига, в който затръшна вратата дланта й пламна и спиралата се загърчи в ужас. Паника от раздялата я жегна и за момент я парализира.

Ослепяла от парещите сълзи затича, прескачайки стъпала и се срина на втората площадка, когато от покоите прокънтя пълния с агония крясък на Салгарн.

Само миг по-късно по стълбището се втурнаха Лечителите. Подгонена от уплашените им гласове Рсе избяга.

Слънцето залезе. Искрящата линия на хоризонта носеше последните отблясъци на деня, звездите посипваха с точковата си светлина небосвода на изток. Ямон отвори прозореца и погледна оформените лица на луните. Пет пълнолуния, чудесна сила за билките и свежите лекарства.

Върна се при отпуснатия пред камината Салгарн и приседна до краката му. Хвана ръката му и силно я стисна. Салгарн бе губил съзнание три пъти, и трите пъти едва го върнаха от ръба. Крия предложи да му дадат капка от настойката на цвета Кмор-Га. Авра не искаше и да чуе, но накрая бе принудена да се примири. Крачка към облекчаването на страданието му, две към гибелта му.

Мислеше и за Салгамо. Какво ли преживяваше? Колко мъчително беше?

Ямон се вгледа в цветовете по кожата му. Въздъхна тихо и стисна зъби. Две нови разклонения бяха избуяли от спокойния сега връх на стеблото и прокрадваха младите си клонки все по-близо до сърцето му. Луннообразният сърп от златотъкани спирали, следващ извивката на мускулите на гърдите му, преграждаше пътя на преливащите цветя. За щастие, Громойд-символите, поставени от Авра все още го пазеха.

-Да, те са цяло щастие.

Ямон поклати безсилно глава и стисна ръката му още по-силно.

-Ти си нелечимо болен, Салгарн.

-Хей! Та ти си бил цял Прорицател! – тихо се засмя Салгарн, вперил ясен и спокоен поглед в приятеля си.

-Престани. Не разбираш ли, днес отнехме два месеца от оставащия ти живот. Авра по-скоро искаше да те остави да умреш, отколкото да подхрани Кмор-Га да избуи още повече.

-Не си прави илюзии, Ямон. В моето състояние няма такова нещо като ускорена смърт. Всичко е точно изчислено. Хайде, помогни ми да стана.

Салгарн се измъкна от меките завивки и направи няколко колебливи крачки. След две успя да възстанови равновесието си. Беше съвсем гол, но не се смущаваше от присъствието на Ямон. Сега обаче Ямон стоеше замръзнал на мястото си. Очите му немигащи гледаха голотата на Салгарн и от устните му се изтръгна дрезгаво възклицание:

-Хиляди демони гранични! Красиво е!

Белегът от ухапването беше на лявото му бедро, а оттам ивицата на отровната плетеница пълзеше по цялото бедро, три пъти усукана, продължаваща по гърба, за да излезе отново отпред на корема към гърдите. Отровата на Кмор-Га беше изрисувала жива следа около цялото му тяло.

През кратките часове след облекчението, Салгарн за пореден път преподреди защитата си с останалата му сила и непоклатимо самообладание. Сега се чувстваше отпочинал. Преди половин година сигурно би изпаднал в крайно отчаяние ако откриеше колко леко се стапя оставащото му време, но бавното разрастване на отровата му даде много безсънни нощи и неизбежно примирение с преодоляното и предстоящо страдание.

Салгарн облече ризата си и върза косата си. Погледна в огледалото и наклони глава на една страна. В светлокестенявата му коса проблясваха нови бели кичури.

Гледайки се в огледалото, погледът му разми и за миг той зърна хаотично премигващи моменти от едно и също място, което се удължи и се разви напред като… пластове от пространство или… Потоците се завихриха и преминаха един през друг шеметно, оставяйки го без дъх от безкрайното разнообразие на реалности.

Салгарн затвори очи за миг. Виденията преминаха и той се върна при Ямон до камината. Озадачен от случилото се, премълча.

-Тя ще се върне. Бъди сигурен.

Ямон кимна неуверено:

-Щом казваш. Но не мога да проумея с какво ще промени състоянието ти.

-Когато тя избяга от мен, почти ме погуби с отказа си. Не знам как да ти обясня. Но тя пак ще се върне, Кмор-Га няма да я остави намира. И когато дойде отново, Авра не бива да я вижда.

-Ако се върне. И ако случайно Авра я види. Ще бъде тежко и трудно за обяснение. Ще иска да знае защо не си избрал нея.

-Никого не съм избирал. Кмор-Га привлече Рсе, чудя се защо. Нито аз, нито тя имаше възможност да решава. Ако питаш мен, аз бих поискал Крия…

Ямон се усмихна разбиращо на нескривния копнеж прозвучал в думите му.

-Не съм я докосвал отдавна. Но едно знам – че ако трябва да избирам, няма да мога да отделя едната от другата.

Ямон се колебаеше за кого говори, по изражението му гадаеше, че сигурно си спомня ласките на Първолечаващата, вплетени в допира на Крия. Двете жени се бореха за любовта му, но в чувствата на Салгарн и двете му бяха скъпи.

-Кълна се, не знаех че Кмор-Га може да ухапе с Писателните си Сълзлици.

-И аз. Не и жена…

Настъпваше нощ. Скоро рисуващата отрова на дървото Кмор-Га щеше за заплаче с искрящи светлосини перли; нощем спотаеното съзнание на Писателната Сълзлица се будеше и страдаше за раздялата си с дървото-майка. Проклинаше Салгарн и ронеше перли…

Върховната Лема лежеше отпусната във ваната с вече хладка вода. Приятно охлаждаше треската й и галеше сънливо чувствителната й кожа. Не можеше да откъсне поглед от спиралата, очакваше я да се раздвижи, да се разпространи по цялата й ръка, но тя не се промени повече. Стъмни се преди часове, и сякаш цветовете и листата бяха замръзнали. Не помръдваха, само ронеха капки, сини, бледо светещи, които следваха извивките и гънките на дланта й, но нито капеха, нито се изпаряваха, а попиваха в кожата й. Тя обръщаше дланта си във всички посоки, завърташе я в профил, но илюзията за несъществуващ полъх виждаше само когато ги гледаше фронтално. Чувството за триизмерност идваше от напълно реалистичното изграждане на плетката в цвят и обем.

“Кхалихола? Къде си? Това съм аз, аз!”

Тези думи стреснаха Рсе и тя се поизправи във водата. Очите я щипеха от плач, но сега тя не плачеше и погледна спокойно разбуждащия се живот на рисуващата плетеница, която переше стръкчета и нежни пъпки, душеше въздуха и търсеше Салгарн.

“Кхалихола?”, озадачи се Рсе. Това явно бе името й. Рсе се вслуша и лесно откри мислите на самоосъзнаващата се отрова, залутани в малкото царство, посадило градина на дланта на едно непознато момиче.

“Кого търсиш, Кхалихола?”

Рсе се протягаше с ума си към терзанията на проговорилата Кхалихола, към всеки нейн смислен спомен и към просветващите картини за течен живот, продължителна нежност, пиеща пеперудо-птица… Гори от пеещи корони, увенчани с рубини, на осем клона по четири цвята; всички са като едно, огледално повторени по цялото дърво, поемащи еднакво затоплена влага от почвата, еднакво отразяващи слънчеви, и лунни, и звездни лъчи. Те са ТЯ, единна същност. Но ТЯ не обича женското докосване… В шестнадесетата си година дървото Кмор-Га разтваря очи, говори с вродената мъдрост, учи се да плете и ражда плод от оплождането на Бдящата Пазителница…

“Покажи ми Кмор-Га. Моля.”

“Не! ТЯ мрази такива като теб, би те убила…”

Рсе я увещаваше, искаше да я склони да умилостиви Кмор-Га. Цялото й съществуване бе белязано от мъжкото внимание – мъж садеше семената й, и само мъж допускаше до себе си зрялото дърво с вродено женско съзнание; той единствен можеше да откъсне цветовете й…

“Кхалихола съжалява че го е наранила, плаче за Него… ТЯ иска да го прегърне отново… Той е сгрешил, като пил от кръвта Й.”

“Спомни ми го…Моля те!”

Неподправено чиста радост се разля по кръвта й, Кхалихола откликна.

“Толкова дълго не съм Я спомняла някому... Той така Я мрази, не ми позволява да си Я спомням. Моя Кхалихола!”

Това, което гледаше Рсе през всеразперените сетива на съзнателната спирала бе визуално наситена картина, сбор от вековно прерождество, земя, растителна плът, небе; земя – най-върховна съкровищница на кръговратното съществуване; дърво – материя от нематериални соли, течност и прах от скала; небе – простор на нереална светлина, лъчаща от неугасими кълба енергичност… Сладък живот, солени сокове, въздух от кристал и звук… Песни… Другата Кхалихола запя за отделянето си от съдбата на плод-отрова, когато Салгарн беше откъснал цвета й.

…Те всички са Кмор-Га, и ТЯ самата е Кмор-Га, съзнателен вид, черпещ вдъхновението си от разсейващите ефекти на материята. ТЯ е със самоосъзнаването на жена и в същото време е неидентична на нито едно от другите дървета, които я заобикалят и с които в синхрон делят простор в гората от Кмор-Га. ТЯ общува с присъстващите в обхвата на сетивата й посестрими, но дели себе си единствено с цветовете, по четири на осемте клона. Докато шестнадесет лета те растат и наблюдават ненаблюдаваемото, докато пият влага и се простират с усукани гранки чак в околните измерения, очите им гледат света, в който необяснимо за безкрайната им кръгова природа съществуващото се дели на две по светлина, по плът и разум…

Най-сетне погледът на Рсе привикна и разпозна сред пурпурните багри нашепващия език на дърветата с отрова, наречени Кмор-Га. Отрова тук, безсмъртна амброзия в следващото измерение…

… Пред очите й проблясваха безумни мигове от различни реалности… Много варианти на едно и също сега, но повдигнато на толкова степени, колкото погледът й можеше да прочете. Тя гледаше, стъпила на един от клоните как Кмор-Га се протяга през времевите и пространствени константи на различни измерения. Беше прекрасна и недосегаема.

… И после споменът на Кхалихола за собственото й преобразуване, за любовта й към Перхола, личната й Пазителница, бранеща съкровената й душа, досега с перления сок, намокрил пръстите на Салгарн и неуловима част от запаметяващата му дарба, отнета от родовата памет на Кмор-Га при допира.

… Бдящата Пазителница бе надала писък. Пищна окраска уравнява птицата с поверения й цвят. Птици-дърво, птици от растителна материя, неотделими от повърхността на клона и пиещи нектар от цветовете. Не летят, а се плъзгат по вълнообразната прозрачна кора на цялото дърво. Те живеят само за да пазят и оплождат това, от което зависи живота им. Но как го пазят…!

… Той беше запретнал ръкави и съсредоточено оглеждаше тънките клони, върху които се полюшваха червенорозовите цветове, наблюдавани от Пазителниците. Всички птици и цветя сега гледаха в него с хипнотична неподвижност. Бяха запленени от нежния му, галещ мъжки глас, нашепващ любимите им стихове на старо наречие. Посегна към най-близкия клон и самото цвете като че ли се дръпна, но той го хвана и го стисна нежно и грижливо преди да го отдели под обгръщащото го листо. Удивляваше се на преливащите цветове, червен на цвета и синьозелен на стеблото. Той почти бе отрязал тънкото стебло, когато най-крайното венче сякаш подскочи и мигом събуди Бдящата Пазителница, застинала от излъчващата се от Салгарн хармония. Събуди я топлото сълзящо мляко, потекло от прерязаните й вени и случайно докоснало голата му кожа.

… Болката бе наслада за Кмор-Га отровата… Болка за неговата плът, живот за нейните плетеници. Тя си спомни как Пазителницата забива острия си клюн в тялото на Салгарн, зашеметен от стремителното и давещо повличане на сграбчения му ум из кръвоносната система на четиристъбленото дърво… Меките растителни пера на Пазителницата се вкаменяват и застиват в заплашителна поза. Ухапването на птицата влива цялата отрова от стъблото и листата на вече отрязания цвят, те изсивяват и потъмняват. Тази талантлива рисуваща отрова, наричаща се Писателна Сълзлица. Татуиращата й кръв увива нишки, разливайки живота си от топлата рана на Салгарн…

“Сега виждаш, как аз съм в него, и той е Кхалихола! Вълшебно, непоносимо щастие! Той умира, докато аз рисувам право към любовното му сърце…! Наказание за смелия, страдание за обичащия друга… Намери го, Кхалихола! Обладай го!”

Рсе дишаше на пресекулки. Душата на Кхалихола имаше обсебваща власт… Сякаш за момент Рсе бе забравила разумното у себе си, завладяна от простотата и другосъщностния разум… Беше започнала да иска също така несвързано.

С внезапен импулс тя изскочи от ваната. Струйки хладна вода опръскаха покрития с килими под. Едва успя да облече каквото напипа и през студените коридори забърза към Салгарн.

Денонощието навлизаше в ранните часове на нощта. Луните грееха по-ярко и от запалените фенери и осветяваха смълчаното стълбище.

Преди да натисне бравата и след като се помоли да е сам, Рсе погледна предпазливо към вратата на Авра. Беше досатъчно безшумна.

Размяната на радост и предчувстие за близкия екстаз, когато се озова в едно помещение със Салгарн я накара да спре за момент. Той беше сам. Лемата се качи на леглото и попипа завивките, покрили спящия Лечител.

Удивените възклицания… Тя не знаеше дали са нейни, негови или на двете разклонения на Кхалихола… Салгарн се събуди, и той като нея гореше в треска, но него го болеше, а нея не. Тя впи ръце в парещото му тяло; той едва намери сили да се приповдигне, едва успяваше да си поеме дъх.

-Рсе, Рсе…! Не ме пускай!!!

-Мога ли да ти помогна?

Той я притисна и погали бялото й прозрачно лице. Целуна я, дълбоко и бездиханно.

-Не можеш, не. Ти можеш само да задоволиш алчното й желание към другата в мен.

Писателната Сълзлица въздишаше от удоволствие. С всяка клетка на болното си тяло Салгарн можеше да разпознае треперливия копнеж, обхванал отровната й кръв.

Сливането… То бе подобно на връзката между Бдящата Пазителница и поверения й цвят. Бе съвсем същото, но многократно по-силно. Кмор-Га бе най-чистата емоция.

-Спомням си моменти на слънце, валежи, огньове от звезди, ореол на дъга над короната, сняг по свитите клони… както и ароматът на близостта ти… Салгарн!

Той я затисна с тялото си, гладката му плът влудяваше възприятията й. Салгарн беше потресен от дълбочината, която кипеше във вените на Кмор-Га, тя позволяваше, тласкаше го в обятията на Рсе, а всъщност търсеше сливане с липсващото си разклонение.

“Що за душа носиш ти?” – питаше безпомощния му ум и с последни сили се съпротивляваше, но всъщност вече се бе предал.

“Аз съм тази, която цели сърцето ти и ще продължавам да рисувам към него… Не можеш да ме спреш, Салгарн!!!”

...Неговата жар я удиви, тялото му излъчваше сила, сякаш горящото го мъчение бе лекарство. Той гладуваше, зашеметен от потребността си за нея, незадоволеност, събудена с непонятна за него сила след ухапването на отровата. Природата му беше объркана от незапомнена и раздвоена страст, струяща от цветовете по кожата му, примрели от копнеж... Възбудата, с която Рсе вкопчи тялото му в своето беше неистова, овладяваща и ненаситна. Във вените на отровните плетки течеше сребристоискряща кръв и светеше в топло червено. Болката беше изчезнала, заменена за пръв път от началото на страданието с безумна наслада...

...Агонията беше по-мъчителна от всичко, което Салгарн бе вярвал че може да понесе. Беше невъзможно да не я изпитва. Отстъпи пред страстта й, обладава я с цялата сила, дарена му от Кхалихола, неичерпаема като болката, обърната в безкрайно удоволствие. Слушаше виковете  й и не можеше да им се насити.

И после... Молеше се сърцето му да спре, да престане да чувства неистовия му ритъм... Искаше да умре в ръцете й, жажда за покой, който мамеше по-дълбоко от миговете на най-наситено страдание, удоволствието отнемаше разсъдъка му. Времето беше спряло в безкрайност от повторения, ласки и опомняне. Кмор-Га не реагираше, Салгарн и Рсе не продумваха. Твърде слаби бяха възприятията им за екстаза в душата на една Кмор-Га…

2.

Година 5073, сезон на Слънцето, четвърти ден от Осемдневието. Два месеца от Епидемичния поход бяха преминали. Ямон правеше описания на непознатите или променливи развития на всяка болест.

В съсредоточие на войни или епидемии, походите на Ордена на Лечителите носеха здраве с най-паметливите деца на света Лирика. Изучаваха с години комбинации на спиралообразната стълбица, информационна същност на човека. Разчитаха отделни участъци от дължините й, следяха взаимосвързването на шестте й структурни елемента и налагаха собствени оздравителни модели, за да изцерят болест или рана. Лечителството най-често беше свързано с магическите енергии, чиито две носещи частици бяха вплетени неотделимо в другите четири, съставящи стълбицата. Лечителите запомняха хиляди комбинации и ги трупаха в отличителния водовъртежен знак на челото си - деветизмерната златна матрица на Громойд-символа, слят неотделимо с кожата. Той бе най-фината несобствена тъкан от плътта на минерални организми в тялото на Лечителя.

Ямон вдигна глава и разтри очи. От вчера мислеше над новата верига с петнадесета последователност, която Салгарн беше открил и му беше показал като копиран участък в паметта на Громойд-символа си. Беше великолепна, спойващите свръзки бяха уникални и много стабилни, точно както Салгарн му обясни. Взе изцапан лист хартия и зачерта…

Кои знаеха и кои не за връзката й с Ямон, Рсе не се интересуваше. Като познаваше влиянието си над всички тя съзнателно и разкрепостено си позволи да го направи свой любовник. Той знаеше за произхода на белезите по ръката й и не задаваше въпроси.

Нерядко я виждаха в компанията на Салгарн, не усамотени, само близо един до друг. Това бе единствената интимност помежду им.

Авра лекуваше сериозно болните и ранените, които умираха. Не позволяваше на никой от младите й и хубави деца да доближават до тежките усещания на борбата с неизбежния край. Те все още не можеха да се примирят, че способностите им са ограничени. Всеки ден се бореха с болезнената умора, честите пристъпи на забрава, загубата на координация в процесите на синхрон. Всяка секунда протичаше за тренирания ум на Лечителя като час в преглеждане, сплитане и налагане на оздравителни модели в тялото на болния. Лабиринти от лично преживяна треска, рана, сърдечна слабост, инфекция, раждане, мъчения от болка и емоционална паника. Всичко това усещаха нейните момчета и момичета с чувствителните си пръсти и запаметяваха в обучената си памет.

Колко пъти бе проявявала жестокост към тях заради споделеното страдание. Тя ги държеше в ръцете си с помощта на коравосърдечността на Вяна и с властта на собствения си преживян опит на учител и майка. Колко пъти ги беше наказвала, беше насилвала умовете им, за да не се поддават на милосърдието и съпреживяването, да не поемат болест и болка в себе си, да не противоречат на смъртта на неизлечимо болния с цената на собствения си живот. Винаги и всеки ден тя вдълбаваше в спомените им личните си устои и Всевластния закон на Легендната обител.

Болеше я от мъчението на Салгарн, а с него страдаха и другите. Все по-често ги намираше събрани в нечия стая, замаяни от упойващи билки. Тя докосваше Громойд-Символа на челото му, за да види какво се случва в тялото му. Силата му беше като вълча захапка. Не пускаше докато не разкрие цялата си мощ от всяка възможна страна, отвън навътре. Цялата му плът гореше в силен огън, който сетивата му търпяха осезаемо дори в подобно безпаметно състояние. Край този пожар той вледеняваше вода и правеше зид. Всеки съсък ознаменуваше стапянето на нов къс лед, но водата над него продължаваше да замръзва. Огън, лед, лед, огън в абсолютен порядък и равни интервали. Плъзгаше се по кръвните потоци, през сърцето му надолу, където топлината изгаряше кожата. Там беше цялата онази идеално подредена спирала от трицветни участъци, които се завихряха и пълзяха като увивни стебла по тялото му и рисуваха… Тя го напускаше, зашеметена от скръб и безпомощност.

Дори и тогава тя отказваше да го спаси, но и не можеше да го отпрати в Легенднтата обител, защото малцина бяха онези, които знаеха, че сред Поверените й имаше отровен от Кмор-Га.

Авра странеше от Салгарн, страхуваше се не би да започне пак да я умолява, макар че той вече не казваше нищо. Не й подсказа по никакъв начин и да се върне. Не споделяше страстта си по нея, а тя бягаше от него и продължаваше да го желае сляпо и скрито. И така Авра го целуваше, милваше лицето му и го напускаше с натежало от противоречия сърце.

3.

Съвсем тихо бе пълзенето на пълната Хелд`с`Моркета по беззвездния небосвод. Салгарн дремеше и през кратките сепвания от несвързания си сън се опитваше да подреди накъсаните видения, предчувствия за сенки и съскащи заклинания на преминаващи край скованото му тяло познати лица… Редуваха се сложни, сливащи се потоци от реалности и варианти, който толкова наподобяваха на пластовете около Ескода Рила. Накъдето се обърнеше виждаше пространството с безбройните му възможности…

Салгарн трепна и за пореден път погледна към разтворения прозорец и поставения на перваза му лунен кристал. Полу-прозрачният многостен се полюшваше, увиснал на невидимо поддържащо поле, което сам генерираше при досега си с пълната луна. Тази нощ силата му се колебаеше, тънки облачни ивици прорязваха яркото лице на голямата Хелд и накъсваха потока от светлинни лъчи. Неясната му сърцевина едва бе започнала да се избистря. Салгарн напрегнато очакваше проясняването на небето, за да се зареди напълно съобщителния кристал и да приеме изпратеното до него послание.

Отново започна да се унася. През по-голямата част на деня беше треперил от неочаквано вледеняване по увехналите разклонения на Кмор-Га. Струваше му се, че източникът на студ идваше от другаде, а Кхалихола само откликваше с някаква извратена съпричастност. Дали не беше порив от посестримата й у Рсе; не беше виждал Майордомът на Нертазда от дни. Или беше новопоявило се предчувствие от сроден на Кмор-Га и Салгарн източник, някой, който бе назовал името му в нуждата си.

Чакаше. Писателната Сълзлица въздишаше и се свиваше сякаш посягаха на уморените й цветове. Всеки път Салгарн също реагираше на предусещането за удар и стреснато се събуждаше, търсещ с трескав поглед поклащането на лунния камък. Питаше се кой му бе пратил това съобщение и с всяко следващо отваряне на очи тревогата му се засилваше.

Светлината се задържа по-дълго и щом блясъкът на кристала укрепна, той застина с прозрачна фосфоресцираща вътрешност.

Салгарн стана и грабна нетърпеливо затопленото кълбо. На писалището имаше пирамида от набразден мехурчест камък. Тя се крепеше стабилно на тънкия си връх, обърната нагоре. Салгарн я взе и постави във вдлъбната й основа заредения лунен кристал. Неправилните му стени се сляха с пирамидата с мек проблясък.

Пирамидата леко се плъзна по плоскостта на масата, проследи с бързо движение дължината й и оранжевия лъч светлина потече през върха. Лунното мастилото зареди посланието на Салгамо, изписано с енергичния му почерк. Щастие и копнеж заляха Салгарн и ободриха изнурената му душа.

“Съвсем сам съм. Ти ми обещаваше, че ще се върнеш, но Авра все пак те изтръгна оттук и като че няма да те върне. Страданието ти ме е жигосало завинаги, защото аз пръв те докоснах след случилото се... Толкова искам да ме видиш сега, да разбереш какво изпитвам. Усещам те...!!! Невъзможно е, но мога да те усетя! Появи се внезапно. С теб така ли е? По-силно? Как тогава устояваш на лудостта? И макар съзнанието ми да крещи против жалбите ми, всичко друго в мен моли за присъствието ти!

Трябва да те видя, Сал!

Безкръвните пръсти на лунната ми покровителка простират треперещата си светлина към мене. Искам да се скрия, но не мога... Няма къде...!“

Салгарн сграбчи разтреперан пишещата пирамида и я обърна върху масата. Лунният къс се изтъркули от вдлъбнатината и се завъртя по полираната повърхност, а оранжевата му светлина се сви на бледо кълбо в сияещото ядро на кристала. Буквите на разхвърления към края почерк на Салгамо контрастираха ярко в сумрачната стая и горяха с огнените си, болезнено изписани думи разширените очи на Салгарн. Той замахна внезапно и жеста му запрати ефирното писмо в хладния въздух, където светлината му се разсея като прах без да остави следа.

Салгарн се подпря на ръба обхванат от тежка слабост. Салгамо... От думите му лъхаше лудост, непреодолима и заразяваща, всяка объркана фраза беше зов за помощ, написана с оковаващата сила на ненарушимата им привързаност. Тази внезапна молба, с объркани и несвързани вопли, преливаща от обреченост бе това, от което Салгарн се боеше толкова дълго. Страх бе сковал душата на Салгамо, най-неумолимия и безрасъден церител в Дома на Лечителите.

Салгарн бавно се свлече на пода. Мигът на тревога отмина. Решението му да замине бе импулс на състрадателност, а може би и на носталгия по загубеното за него с предречената му смърт. Но неизменната умора на тялото затормозяваше изострения му ум и терзаеше чувствата му. Сега, когато бе загубен за себе си и за всички, които държаха на него, искаше единствено да се остави в протегнатите им, лековити ръце и да дочака. Губеше инстинкта си за състрадание, оставаше неспособен да приема безрезервно зависимостта на нуждаещите се. Не искаше повече да се грижи.

Кмор-Га изхлипа няколко пъти в собствената си тъга по слънцето и по Рсе, и отрони за пореден път сребристите си перли. Салгарн вдигна немощно ръка и с изстинала длан погали клюмналите цветове.

-Шшшт, мълчи. Недей и ти.

Плачливите въздишки секнаха и листите трепнаха от вълнение. Ръката му мигом се стопли. Тя нямаше никакви тревоги, освен за своя слънчев благодетел, и нехаеше за неговите страхове. Даже и за омразата му към красивите й цветя. Какво ли разбираха изтънчените й вени, плъзнали по кожата му от крехкостта на смъртната душа?

Колорит и светлина. Изтънченост. Навсякъде личаха следите от ръцете й. На масата стоеше недокосната плочката с гравиран герб-символ. Салгарн стоеше пред огледалната порта,  обрамчена с характерната си полу-течна рамка.

Рсе се бе сбогувала с него преди броени мигове, секунда след излизането й влезе Ямон.

Питаше се как Рсе бе успяла да изгради у него така наситен интерес. И защо странеше от срещите помежду им след като веднъж вече бе имала такава власт над онази, която го убиваше. И над него. Той бе разбрал, че виденията идваха от нея, тя бе усетила че той вижда всичко с нейните очи.

И сега почти не си проговориха, погледите им се вкопчиха за няколко мига, по-силни от всякакви думи. Тя го докосна, кратко, с неподправена интимност. И това беше.

Какво от това? Той все по-често обръщаше взор към собствената си душа, следейки за всеки нюанс от неприсъщи нему настроения и страсти. Какво като започваше да губи себе си в размитите до неузнаваемост граници на Кмор-Га, охлаждащи и разтварящи като постоянна вода стабилните допреди брегове. Вече не се боеше да намира в подобно сливане известна доза наслада. Наслада в нова, непозната за него природа, в невиждани досега светове. Едва сега проумяваше колко страдаше тя заедно с него. Как бе могъл да остане сляп за агонията й толкова дълго?

Ямон мълчеше, завладян от предусещането че няма да го види повече. Беше силен, както винаги, но когато го погледна, в очите му проблесна паника, за която не намираше думи. Салгарн знаеше, и все пак…! Прегърна го за последно.

Обърна се и взе печата със символа-ключ на Легендната обител. Докосна полутечната рамка, тя се разтвори и го обви с особената си прозрачна маса, разчитайки закодираните магически връзки и разливайки ги по цялото протежение на огледалната порта. Неподвижната и отразяваща повърхност се набразди от концентрични окръжности. Избистри се приказен пейзаж. Салгарн разтвори ръце, подпря се на леко вълнуващата се рамка и притихна при вида на неописуемата гледка.

На вратата застана Авра. Учестеното й дишане бе породено от тревожния й бяг по дългите коридори, страхът да не го изпусне бе изписал по лицето й трескавост и свежа руменина, която стопли в усмивка устните на Салгарн. Обичаше я!

Нищо не каза за сбогом. Обърна се и изчезна в портала.

5.

Наоколо бе толкова красиво. Свежестта на много магия и преплитащи се сезони се съчетаваха в пластове от багри, форми и светлосенки. Те следваха настроенията на Обителта и я обгръщаха с безбройните си равнини.

Радостта че се виждат отново гореше със собствена жар. Откриваха промяната един в друг и тя ги вълнуваше силно, защото идваше от сродната им съдба.

Тя го познаваше. Бе го чувствала цял живот около себе си, от мига в който той засади семената и не я докосна шестнадесет години докато не разцъфна. Но Салгамо се усмихваше с печал и кимаше безмълвно на думите на Салгарн.

-Невероятно! Как е възможно да ухапе с Писателните си сълзлици!

Младият Лечител, един от малцината засаждащи и отглеждащи Кмор-Га бе удивен и не спираше да мисли за това, докато Салгарн му разказваше за Рсе. Чувствата, които изпитваше към младата жена бяха неочаквани. Всичко се бе променило. Тя го бе променила. Салгамо бе шокиран и стъписан. Никога дървото не бе докосвало жена по този начин, а сега бе започнало да споделя с нея съществуването си във всички вариации и светове, през които пътуваше.

Салгамо замълча и впи поглед в приятеля си.

-Започнах да те усещам. Странно, не мислиш ли? Не знаех какво е в началото, но после разбрах, че идва от Кмор-Га. Сега, когато ми разказа за това момиче, Рсе, разбирам откъде идват тези проблясъци на интуиция. Общувайки с жената в Рсе, Кмор-Га в нас най-сетне намери тази, която й бе отнета, когато загуби връзката си с дървото-майка.

Салгарн чакаше да изрече онова, което го измъчваше. Най-сетне Салгамо вдигна очи.

-Вече не мога да садя Кмор-Га, Сал. Не мога да се докосна до нея, не мога да се приближа. Тя изгори всичко, всеки участък от Громойд-Символа ми.

Салгарн онемя… Разбира се, Кмор-Га не можеше да навреди на онзи, който я бе отгледал и следил израстването й цял живот. Не докосваше с отровата си и онези Лечители, които беряха цветовете й. Но когато Салгарн намокри пръстите си с живителния й сок, Бдящата Пазителница излезе от унеса на песента му и усетила липсващия си цвят го прониза с отровния си клюн. Той залитна и изпаднал в несвяст полетя от високото…

…Салгамо се спусна към него. Помнеше как всяка мисъл го напусна и докато вземаше в ръце неподвижното тяло на Салгарн, се молеше това да не е краят. Без да се замисли, той вече го беше докоснал със силата си. Авра бе изкрещяла, Ямон тичаше към него, но Салгамо не го пусна и остана вкопчен в него, докато не го изтръгнаха насила.

Салгарн не можеше да приеме саможертвата му. Искаше да го бяха оставили там в онзи ден, да умре под сянката на прелестните й цветове. Знаеше че би направил същото за него, но да носи на раменете си гибелта на Салгамо, бе непосилна агония. Покоят и обзелото го примирение се стопиха, а на тяхно място се разля непростимостта.

-Сал, о, Сал… само не това… О, Рил Въздигателю!… Не,  не биваше…!

-Символът ми е мъртъв, дарбата ми е поразена… Лечителите не могат да ми помогнат, отровата е в цялото ми тяло… Когато си замина, мислех че просто ще умра, но тя отне силата ми, а краят не идва. Болката е навсякъде, Сал! Богове Темпорални, как искам всичко да свърши…!

Салгарн дишаше трудно. Можеше да крещи, да вие от болка, да го удари, да го прегърне, да плаче, да го утеши, но не намираше сили. С всичко, което му бе поднесла съдбата се бе справил и бе останал уверен, издържа всяко изпитание. Беше силен за своята болка, но за тази на Салгамо?

Салгамо седна на земята до Салгарн. Остави го да се бори със себе си и се залута в собствените си преживявания. Всичко бе свързано с него, бяха живели тук и на много места из Лирика. Бяха лекували епидемии, и не мислеха за себе си; бяха се раздавали докрай, а не можеха да върнат умиращите; бяха пленявали женски сърца, но не бяха обичали една и съща; Салгарн умираше и Салгамо не можа да го спаси.

Падаше вечер. Кмор-Га оклюма, търсеше Рсе и ронеше перли.

Спомените се завръщаха с маската на сънищата. Реалността се преплиташе с отминали преживявания, с тихи напеви и уверени жестове. Салгарн се озова стъпил на високия клон, а в основата му бе приседнала Рсе. Тя се любуваше на проекциите на короната й в заобикалящите я измерения, а Салгарн пееше на старите наречия и нежната лирика предизвикваше усмивка и у двете.

Рсе му показваше вече усвоени и разделени от нея потоци, а Салгарн можеше да различава тяхната последователност по хода на времето. Незабележимите детайли в пространството, материйните вариации и настоящата темпорална линия характеризираха всяка реалност със символ, който Салгарн изплиташе и съхраняваше в Громойда си. Бе започнал да го прави докато наблюдаваха заедно безбройните вселени и бе развил способността си да извиква в ума си нужния му сред хилядите видове знак.

Рсе се бе облегнала на прозрачното стебло и с интерес разглеждаше измененията в Кмор-Га. Вълни с променлива структура пробягваха по кората и пречупваха цветовете с непозната светлина. Нашепващия й език имаше преплитащо се звучене, ту бе мелодичен напев с плавни извивки, ту съвкупност от проектирани около клоните символи.

Вниманието на Рсе и Салгарн бе привлечено в един и същ момент от отдръпващите се воали от възможности. Салгарн се приведе и затаи дъх. Сред променилите се до неузнаваемост пейзажи се появи фигура на млад мъж, полугол, с прибрана коса и метални гривни, обгръщащи едната му ръка. Той гледаше напрегнато към тях, но не поглеждаше Рсе, само него. Тя видя как Салгарн се усмихна и изтръпна когато лицето на другия трепна в отговор. Светът, който го заобикаляше бе приказен, безкрайно чудат и различен. Около него растяха дървета Кмор-Га, над главата му се виеха летящи обекти, в небето висяха луни и гъвкави пръстени ги обвиваха…

Контактът прекъсна. Кмор-Га се раздвижи притеснено, листата й зашумоляха, подети от невидим полъх, цялото дърво се напрегна разтревожено и цветовете й потъмняха. Рсе се протегна към Салгарн, но фигурата й избледня и изчезна без да се докоснат. Светът около Салгарн се завъртя и изведнъж го връхлетя ужасна болка. Когато погледът му е избистри той невярващо гледаше откъснатия цвят в ръката си и силуета на Пазителницата, забила отровния си клюн в бедрото му. Не можеше да повярва, че отново преживява всичко. За няколко безкрайни мига ума му потъна в съзнанието й, втурна се с шеметна скорост, повлечен от соковете й, изгуби ориентация и залитна. Протегна ръце…

Не разбираше, че е паднал. Не разпознаваше виковете около себе си, искаше само да се освободи от нея, от мислите и чувствата й, от яростта на гнева й и страданието. Собственото му страдание беше скрито от спомени и пътища, които тя споделяше, проникваше в най-фините участъци от Громойд-Символа му, а Салгарн я проклинаше и я отблъскваше с цялата си омраза и завръщащата се чувственост на тялото му. От този момент той знаеше, че болката никога няма да напусне живота му. Знаеше че тялото му е натрошено от падането, че преди да се отдръпне в татуиращия поток отровата е обсебила всяка част от него.

Почувства докосването на Салгамо. Първоначално не можеше дори да помръдне, но изминаха няколко безкрайни мига и той отвори очи. Осъзнаването дойде почти веднага, а викът му се сля с този на Авра и Ямон:

-Недей!!!

Мъничка част от Кмор-Га се вля в Салгамо, докато ръцете му държаха Салгарн и го заслепи с лютата си сила, но той успя да наложи заклинания върху няколко от счупванията му преди да го откъснат от него. Беше немислимо да докосва Салгарн толкова скоро след ухапването, отровния гняв на Кмор-Га все още бушуваше из цялото му тяло, преди да се оттегли в татуиращата плетеница по кожата му; но Салгамо бе пренебрегнал вдълбания до забрава инстинкт да се защити.

Преди да потъне в шока, Салгарн отвори очи за последно и погледна право в него. Салгамо лежеше на една страна, обгърнат от другите, и протегна ръка…

Като след всеки кошмар събуждането носеше облекчение. Но за Салгарн не донесе. Той подскочи и застина, когато всички болки от съня се плъзнаха в реалността и обездвижиха тялото му. Счупванията се бяха върнали ведно със събуждането, както и спомените за последвалите след падането му дни на страдание, и нощи в които не намираше покой, докато до главата му стояха неговите приятели и не можеха да излекуват раните му. Там, в онази гънка на съня се беше преплело миналото с бъдещето, неизменна част от което бяха Салгамо и Рсе. Вече можеше да разбере, че отровата, поета от двамата спасяваше живота му и даряваше друго. Знаеше, че трябва да извърви безкрайните пътища на Лирика, да види най-безумните й гледки и да съхрани символите на техните проекции.

В стаята влезе Салгамо. Лицето му бе тревожно, видял същото в общия им сън. Той застана до леглото, но не посегна към него, недокосвал го от толкова време. Салгамо беше опората му, а Рсе – всевиждащите му очи. Всичко бе толкова различно сега, съвсем друго.  Носеше свои спомени, още непреживени, но вече видени в дълголетния, дарен от отровата живот, който им предстоеше.  

Салгарн стисна зъби и със сетни сили се надигна. Сграбчи ръката му и я стисна здраво както преди.

-Никога вече няма да те оставя. Прости ми, Сал.

Салгамо се усмихна.

-Никога не е имало нищо, за което трябва да ти простя.

***

…Всеки разбулен свят и разкрита тайна носят неписана опасност за онуй, което не бива да се вижда, защото не всички очи понасят гледката на реалността. Взиращите се в необятното и скритите възможности са не само безумци сред смелите, а и силни духом, погребващи себе си, за да опазят непредвидимото.

Така бе записано в Легендите. Записани бяха и други истини…

24.05.2006