Горите на Залеза

0.1.0.1.0.1.0

Напред във времето началата на човечеството все още извикваха удивление. За тези, който го наследяваха вековете на усъвършенстване се носеха с шеметната скорост на светлинните потоци. Бе въпрос на време да слеят настоящия си живот с разума на органични компютри; да придобият неизменния облик на висшето нестареене и многолетието на звездните архитекти; да извлекат уравненията на шест-измерните прехвърляния на Строителите на Скенерни Портали; да обрисуват мегаполисите на Свръх-Град-Архитектурното общество, простиращи се в цели планетарни системи; да прехвърлят безграничността със скоростните сангтори и да преобразуват пълното проникване в пластовете на вселенския пространство-времеви поток в генотип на цяла една нация. Завладяващите потомци на човешката раса дори не бяха сигурни дали наричането им на рода на старите земляни все още съдържаше връзката, която белязваше прогреса им през последните десет хилядолетия.

Клоните на родословното им дърво процъфтяваха с безумното богатство на настоящото им свръх-модифицирано битие. Из пространните вселенски посоки бяха пръснати едни от най-чудатите творения на познатия разум. Корабите на Малтро-Мохан-А. Тези, който ловяха Аурични Искри…

1.2.1.2.1.2.1

Малтро-Мохан-А Карсара бе в периферията на галактически куп Абел и строеше шест-измерния Скан-Порт под зоркия контрол на последния наследник от родовете на Латрийва. Нарко-сливателната аксесия с Алар Хаволан траеше вече десет дни собствено време. М-М-А Карсара започна да се подготвя за извеждането му от програмата преди два часа. Хаволан бе Майстор на конструирането, ранг Алар, генната му модификация бе наследена и дотолкова перфектна, че той бе роден с естествено усъвършенстван генетичен набор, създаден от рода му за да бъде Първи конструктор. Параметрите на даденостите му съответстваха на мощта на тридесет и осмото поколение, което представляваше. Даденост, без генни корекции бе неговата дарба.

В момента разпределяше върху дънната решетка верига с ускорена прогресия, съставена от деветнадесет хиляди буферни клетки с втечнен диамант-пълнител. Гама-приливите от остатъчните протуберансни потоци на замиращата звезда, около която орбитираха, смущаваха първите осем последователности, а чувствителните към вакуумни течения повърхности предаваха грешките на останалите импулси. Тук той се отказа от препрограмирането и прехвърли вниманието си на стандартната изолация. Имаше си собствени начини да се справя с утечки.

Навърза няколко вериги, които подсилваха силовите щитове на всички чипове, проводниците на които бяха с фабрично завишена честота на трептене. Нагласи броячите. При многопластовото тера-символно декодиране първоначалното стартовото сканиране в последствие се избягваше чрез триизмерно заместване с комбинирана система от сгланд-символи. Веднъж активиран към постоянната дестинация, скенера запаметяваше координатите в полу-отворен режим на работа.

Прима-Строителят беше свършил със сглобяването на основните модули на скенера и автоматично бе преминал към трилентов режим на работа, в който едновременно спояваше компонентите, извършваше паралелно точково програмиране на главния процесор и тестваше ротацията по x, y и z направленията. Тези задачи Хаволан бе обработил преди два дни, сега с помощта на Карсара изчисляваше вероятностите за вибрация на цялата конструкция по промените на плазмените фонове. После идваше ред на интензитета на трасиращия лъч. Логическите реакции на Скан-Порта имаха собствен оператор, който се съобразяваше с Прима-Строителя до окончателното моделиране на центровъчната периферия. Портовете напълно автоматизирано локализираха и прегрупираха промените по собствените си мрежи с получените от Хаволан стойности на околното пространство по трите константи. Дефрагментиращият дименциметър, материала, от който се строеше Скан-Порта, поддържаше краен набор модификации на седемте изотопа на сплавта Сол-Иуме, най-устойчивата на завихряния и дълбоко-структурни вибрации.

М-М-А Карсара  прекрати наркозния стазис на Хаволан и започна десетминутно обратно броене. При подобно потъване в интерфейса й, при което двамата буквално сливаха диханието си в общ поток данни, той зависеше изцяло от нея, за да живее. Ако тя не го събудеше при първите признаци на дисхармония в цялостния му енергиен баланс, той умираше до три минути след началото на жизнения спад. Съзнанието му щеше да остане в нея завинаги, без тя да може да предотврати разтварянето му в собствените си мисловни вериги. Настъпи последната минута.

Когато той “отвори” очи без всъщност да ги беше затварял, Карсара го чакаше и както всеки път досега го наблюдаваше с изражение на напрегнатост, сякаш не знаеше какво чувства и какво преживява при събуждането. Той стана и прекара длан пред очите си с жест, който прикриваше няколко-секундната слепота.

-Радваш ли се? - попита го тя като все още търсеше нещо необичайно в поведението му.

-Не много. – Искаше му се да може да й го каже без думи, хиляди пъти по-бързо, както когато бе в нея. Тази забавеност на собствените му реакции и мисъл му изглеждаше нереална след десет дневно пряко сливане. Трябваше му не повече от минута и четиринайсет секунди да премине в по-тежката материя на това си съществуване. Стазисният интерфейс беше убийствен, но той бе програмиран за него с поколения. Затова сега просто притаи дъх и изчака настройването на организма си към настоящата пространство-времева скорост. Кодът на личния му А.И-имплант трепна и се събуди на честота, която му възвърна ауричния баланс.

-Защо?

-Не знам в какво състояние ще бъде работата ни, когато пристигне. Чувствам се малко дезориентиран и не искам да ускорявам работата по конструирането. Тя идва по-рано от очакваното. Чудя се защо.

Хаволан погледна през главния илюминатор към Прима-Строителния Инспектор. Карсара се обади, уловила посоката на очите му.

-Изпраща ти няколко последователности за корекция по твой усет. Останалите уравнения които му постави, заедно със схемата на конструкцията ще успее да изпълни за пет дни. Тогава отново ще трябва да контролираш процесите. – Карсара загледа масивната цялост на компютъра Прима-С.И. Той бе част от организма на кораба, съчетание от пластове задържащи полета, енергийни стави, органични плочи и бегло наличие на метални сплави в най-дълбокия скелет. Собствен интелект, сега изцяло подчинен на Хаволан, както и тя самата.

-Да, поговорихме за това. Ако не възникнат плазмени мехури, можем да свършим преди тя да е дошла.

Разгъването на плътната обшивка на контролната зала отвори врата към дългия коридор, по който двамата тръгнаха един до друг. Хаволан задържа поглед върху Прима-Строителния Инспектор още малко. Съвършената му ергономичност проблясваше отразено във вакуума на дълбокия космос, с холо-картата и началното скеле на Портала, прозиращи през кристалната му кожа.

-М-М-А Паркарида е във възторг от нея. Казва че нарко-сливателната аксесия с нея била най-бързото трасиране, което е виждала.

Хаволан най-после я погледна и се засмя искрено.

-Карсара, тя е Търсач тридесет и второ поколение. Няма друга като нея в дълбокото сканиране. А и е дълголетна, както знаеш.

Тя замълча. Вълнуваше се, той можеше да каже това по недвусмисления поток на мисълта й, която препускаше с близка до хаоса пъстрота.

-Пет от Строителните Родове на Латрийва притежават наследник от Първи клас. И все пак твоето програмиране е недостижимо за тяхното ниво.

-Те са моето минало и бъдеще. Основите на моделирането на пространствения континиум е вселенската лудост, от която сме родени ние, наследниците на Латрийва. Ако десетте й рода не обхващаха различните степени на нашето операторско майсторство, всички Скан-Портали щяха да се сринат.

Коридорът кривна и се заизвива над горещото сърце на Карсара, Операционния Център. Меката прозрачна плът на кораба разголваше съкровеността на всички процеси, които протичаха в фосфоресциращите вени на Карсара. Туптенето им потръпваше в целия кораб като циркулиращ поток от неорганичен разум, попил в дишащото тяло на органичния корпус. Масивното ядро на Системния център бе гръбначен ствол от семиотични клетки, квант-неврони, не-крайни последователности, дълговълнови ирационални процесори, октагонни протоколи на главната реч, архивиращ език за реално впечатване на импулсна памет, емоцио-йерархия, хибернационни вериги, скриптове на Ковальор с константни азбуки, теоремни функции, радикали на континиума, шест-измерни платки от чисти симулативни полета, милиони възлови точки на съзнателна прогресия и изчислителна схема на вероятностите на средата, в която Карсара плуваше през цялото си съществуване. М-М-А бе собствено-програмируема единица, със самостоятелна личност-база на основата на заложени повели, от които тя формираше предсказуеми и непредсказуеми уравнения на поведение. Организмът й бе фино пропорционално отношение на синтетична и естествена органика, нетопяема сплав, която укрепваше силовия й скелет, живи колонни клетки, гравитонно-емисионен двигател с вибрационни имплозии, пластично изтласкване на корпуса и лична аурично-енергийна обвивка. Хаволан познаваше физическите й параметри в микро-виртуален мащаб, различаваше единиците на функциите и изграждащите я елементи по числовите им параметри и по име можеше да назове всеки от механичния и човешки Сгланд персонал на борда. Боравеше с дълбоките пластове на ума й, опознал я като същност в дългите нарко-сливателни периоди. М-М-А Карсара бе Свръх-Компютър от последно поколение, но без ръководството на своя Конструктор не можеше да построи Сканиращ Портал. Личността й, макар и сложна и изцяло разумна не произвеждаше реални нервни импулси, а ги натуронаподобяваше благодарение на сложния знаков език на нейната раса – Сгланд символите. И макар да извеждаше кораба в подлежащото хиперпространство в собствена устойчива хипотетична равнина, тя нямаше генетично-комбинативен усет за материята и не можеше да развие елемента на творческото начало.

Корабната раса на Малтро-Мохан-А бе дала уникален пулс на познатите форми на живота. Изкуствен Интелект, с вековете превърнал се в самостоятелно еволюираща цялост, която търсеше личното си времеусещане в тримерното настояще. М-М-А работеше с хора, и техния потенциал и непрекъсната връзка с нейната мисъл и тяло оформяше траекторията на съществуването й.

Сега на борда работеха Сгланд-програмисти, Сгланд-интелекти, математици и конструктори от колониалната планетарна системата, в която орбитираха за строежа на Скан-Порта. Повечето от тях се намираха в непрекъснат интерфейс с виртуалната плоскост на Карсара, но нейната визуална проява в момента стоеше до Хаволан и чакаше той да проговори.

-Знаеш ли, когато гледам проблясъка на всички трептящи в теб импулси, когато съм свързван с главния ти процесор и всички тези никога не спящи кумулативни процеси, когато усещам топлината ти… - Той прокара ръце по стените, които сякаш ги нямаше – Ти изведе природата ни до едно по-висше стъпало, което твърде бавно бихме изкачили, ако те нямаше. Макар и човешко творение, ти си неотменен генератор на бъдещето ни благодарение на собствената си еволюция. Но разбира се, ти вече знаеш това. Общуването с теб е чест за човешката раса.

Карсара кимна на лекия му поклон. За нея бе удоволствие да работи с него, и въпреки че го познаваше от векове, казаното я порази. Безкрайно дълго след тези негови думи възникналата у нея емоция продължи да се рее из мисловните й кръговрати, потапяше се в покой, но никога не се утаи напълно. През петте века на живота си тя бе мислила за себе си доста контрастно и обективно, наблюдаваше как направленията на един и същи разум първо се разединяват, а после се сливат в едно по-извисено и по-съвършено общество. За Карсара бе прекрасно да гледа просторите на космоса, притежаващи онази непредсказуема пластика и уникалното членение на измеренията, които сканираха за следи от космически вятър. С очите й човечеството бе видяло незабравимото. С очите на човечеството тя изживяваше себе си…

2.3.2.3.2.3.2

Хаволан си позволи да остане сам по-дълго от обичайното форсирано възстановяване. Не очакваше да успее да потъне съня, бе претоварен с данни от стандартното криптиране. Отпусна се в естествено заспиване и събуждане, към което бе приучил организма си, за да се освободи постепенно от заливащия го поток уравнения. Минаваха часове докато стихнеше прилива им дотолкова, че да може да лежи със затворени очи. Обичаше да спи непредизвикано.

Беше забранил на Карсара да наблюдава сънищата му и да го изолира от сънуване. Оставил бе собствения си биологичен часовник да следи нуждите му. Въпреки това Хаволан знаеше, че М-М-А винаги поддържа усета си за състоянието му.

Хаволан носеше специфичен белег и често го долавяше в съня си, дори когато не го връхлитаха несъзнателно запазените спомени. Годините минаваха и той бавно, но нетрайно забравяше.

Когато сънуваше Хаволан изпитваше радостта от това, което не можеше да очаква. Никога не знаеше какви емоции ще преживее, често мислеше върху видяното насън и разсъждаваше за душевното си състояние по подсъзнателните сигнали, които получаваше. Изпадаше и в онази фаза на съня, която бе табу за всички онези, които носеха Аурично-Искрови импланти. Налагането на програмирания сън бе обоснован като препоръчителен, когато преди векове се установи че нерядко личните полета на аурата долавят проблясъци на “спомени” от имплантираната вълна.

Но почти век беше минал откакто Хаволан бе получавал подобни видения. Беше ги получавал преди. След това всичко бе замлъкнало и бе останал само спокойния мрак.

Беше поредица от силно реалистични картини. Защо ли си бе спомнил родните Сплавни пояси на Латрийва, така наречената Планетарна троица. Двете големи почти колкото самата си планета сателити, свързани с нея с помощта на пластични пръстени в разностранен триъгълник, променяха непрекъснато посоката и дължините на страните му при въртенето си. Мощта на овладените гравитации и топлото греене на двойната звезда бе обвила Латрийва с божествен чар. Човешката вселена бе обхванала целия Млечен път, щателно проучен за жизнеподдържащи или притежаващи потенциал соларни системи. Наличието на две иноземни раси в периферията и сърцевината на галактическото ядро, бе донесло позитивен тласък на едностранния и силно ограничен мироглед на човека към разширение, което бе немислимо в почти митологично му минало. Галактиката бе претворена от вакуумна мъртва точка в естетически триумф. Легендарни бяха слънчевите плодови полета, Седмия мегаполис (изцяло изкуствена верига от градове, всеки с размерите на планета) на Свръх-Град Архитектурното общество около звездата Сиопея, чиито процес на превръщане в Червен гигант бе обърнат с подновен ядрен синтез; Стълбичните градове, чиято височина намаляваше докато изгаряха подпорните им колони от чист прелий; корабите-гмуркачи в точката на Лагранж; добивните мини на протуберансни изригвания; миграциите на проучвателните галактически сонди; заводите за хиперпространствени чипове с вечно отворената хипотетична под-пространствена равнина, захранвана от пряка слънчева плазма; Морските небеса, изливащи се нагоре от гравитационния феномен на Мим 9; уникалните шест столици с вечния ден, дом на Търсачите на Искри; пет звездната система, обитавана от М-М-А; приказното въртене на Латрийвовия триъгълник, единствено на който растяха дърветата, с клони проникващи в две измерения напред. Там, където Хаволан винаги копнееше да се завърне. Наблюдаващ дърветата Латрийва. За пореден път се бе изправил с ръка засенчваща пряката светлина, гледащ нагоре към шепота на размиващите се в мега-пространството цветове, с плодове трепващи като мираж, когато прозираха за микросекунди в измерението, където вече бяха узрели. Наслагване, което бе почти мистериозно, защото енергийния заряд на дървото не трепваше в никакви колебания. Никога не променяше интензитета си когато духаха променливите ветрове. То просто бе навсякъде едновременно.

Въздушните потоци на лятото люлееха клоните, листата се галеха едно друго, а Хаволан наблюдаваше със затаен дъх за проблясъци на плод. Не бе отделил взор от часове, както му се струваше. В момента изпитваше връзката си с Латрийва толкова пълнокръвно, че почти докосваше материалността около себе си. Чувстваше сплетената си на плитка коса да тежи на гърба му, топлина пълзеше по голите му ръце и затопляше металните гривни, по лицето му играеха сенки, но не отклоняваше поглед от клоните. Не можеше.

После внезапно… Погледа пред очите му се разтрои, не, размиването стана четворно, и той видя плода. Но този път той не премигна, задържа се контрастен и плътен, дори когато лекия вятър го завъртя. Средата около Хаволан изведнъж се усложни толкова, че главата му се замая и той залитна, но нямаше къде да се хване. Структурата на дървото, слоевете клетки на кората и стеблото му, листа, с форми и цветове извити в прекомерни гънки се натрупваха в множеството равнини на сложното пространство, в което растяха. Можеше да вижда “напред” в собствената плътнота на заобикалящия го различен, но все пак приличащ на родната Латрийва свят; наслагването в измеренията бе непосилно за несъвършените му възприятия, а пластиката на материята се плискаше с непозната аеродинамичност.

Това трая само миг. Пространствата в съседство се разлистваха, намесиха се функции от така нареченото преплитане на потоците и всичко отново се намести в триизмерността. Когато прозрачността на видението му достигна максимума си той видя реалност, която се разгърна пред очите му… Хаволан бе способен да анализира почти несъзнателно подобни уравнения от скалата на непредсказуемостта, и усети че го прави едва когато вече беше извел положението на настоящата времева линия по стойностите на междуизмерния преход. Тъй като липсваха усложняващите оси на четвърто, пето и шесто измерение, той почти беше привършил със смятането когато спря. Визията на този свят го плени, неописуемо красив, поляна от дърветата Латрийва, полюшващи се от пролетен полъх, а зад тях се извисяваше кула, върху седмоъгълната й плоскост лежеше променлива конструкция, с премигващи от явно моделиране форми и бавен цикъл от въртящи се в основата камъни. Силуети на сребристи листа се размиваха на фона на залеза…

Хаволан не осъзнаваше дали все още е в съня или е буден и помоли Карсара за внимание. Мисълта му търсеше контакт с преживяното и придаваше на процесите на спомнянето емоция, която бе предизвикала трескавото му сърцебиене.

След миг тя възстанови нормалния му пулс, но това че Хаволан продължаваше да излъчва объркани и несвързани импулси, я удиви. Съзнанието му беше дезориентирано от натрапчивото преживяване, чиито запис тя прегледа няколко пъти, но без успех. Карсара не знаеше как и къде започваше объркания кръговрат на емоциите му от сънуването, искаше да ги прекрати като изолира връзките на предполагаеми стари спомени, поколеба се няколко наносекунди и не направи нищо. Можеше да го нарани непоправимо.

Изчисленията му бяха объркани заради вълнението и тя не можеше да ги прочете, тъй като прескачаха от символ на символ.

Хаволан постоя замислен известно време. Прекъсна го гласът на кораба:

-Ще ми кажеш ли какво стана?

-Нищо… просто спомен, който бях забравил през вековете.

Той мълча дълго. Връщаше всичко отново и му се струваше че се е случило току-що. Беше лесно да обясни на Карсара, че е ретроспективен пристъп, но изпитваше желание да задържи връхлетелите го чувства за себе си. От векове копнееше да проучи измерния произход на ауричната вълна, която носеше.

-За какво мислиш?

-За вековете дълголетие, дарени на човечеството с имплантирането на аурична искра. От много години ме вълнува онзи сложен математически процес, визуализиран от Скан-Порта.

Карсара замълча и охлади леглото му докато Хаволан се отпускаше уморен. След минута каза:

-Не само го визуализира, но запомня и точните координати за произхода и века на извличането.

-Знам. Но на мен ми трябва потокът.

-Потокът?

3.4.3.4.3.4.3

Демийо XXXII-ра се наведе към Хаволан и го погледна над хоризонталния визуализатор на уравнения.

-Това е като поезия, която не мога да запомня. Виждам го, чувствам го, почти мога да го докосна, и цялата ми същност се стреми към него.

Екранът пред нея бе хаос от тримерни схеми и изчисления за интензитета на ауричните вълни с усложняването на всяко следващо измерение.

-Хаволан, учил си селективна математика, програмист си по Сгланд-комбинаторика. Знаеш, че не можеш да изведеш ясен резултат от Вариантната Аконстанта. Просто защото нямаш константа. Къде ще е отправната ти точка?

Сканирането на четвърто, пето и шесто измерение бе възможно с физико-математическата функция Дименциата, изведена преди петдесет века. Тази функция обаче не поддържаше прилежащите към всяко измерение вариантни вселени. Ауричното копиране нямаше нужда от тях, а уравнението, изчисляващо потоците бе твърде нестабилно и относително.

Скан-Порта проследяваше разсейките на аурата в поредицата измерения, и подбираше най-отчетливата дължина на вълната, но не използваше истинска енергийна частица, а само параметрите й. Тях копираше по всички възможни показатели и закодираше в имплантите, без всъщност да навлиза физически в измерението, защото това изискваше неимоверен приток на енергия. Отварянето на действителен проход в измерение, различно от трето, бе катаклизматичен риск за стабилността на собствената им реалност.

Хаволан се умълча. Беше се обърнал към Прима-Строителния инспектор и размени с него няколко последователни инструкции за настройките на обменния процесор, осъществяващ комуникация между Търсача и трасиращия лъч.

-Откакто получи онзи пристъп на отхвърляне преди три века, непрекъснато те търся.

Демийо стоеше зад него и очакваше той да покаже някакво вълнение от това, че я вижда.

-Още тогава разбрах, че няма да престанеш да го искаш.

Той се обърна и сребристите му очи се впиха в нея по онзи начин. Цялото й тяло се развълнува от този поглед.

-Имам отправна точка, Демийо – възелът Латрийва. Нося тази вълна цял живот, и все пак тя не ми дава покой. Може би трябва да потърся дома й. Мисля, че произхождаме от една и съща вселена.

-Цял живот тичам след теб. Конструираш Скан-Портовете и си тръгваш, преди да съм дошла. Толкова много исках да те видя, а ти все бягаш от мен.

Хаволан я гледаше и в спомените му Латрийва бе мястото, където бяха преживяли безумната си страст. Дълбочината на нуждата му от нея бе стряскаща и той бе останал белязан от любовта си завинаги.

-Исках да те имам… не, да те притежавам. Ти въплъщаваше всяка моя мисъл, предусещаше мечтите ми за нашето утре, глада ми за нашето вчера. Не можех да остана, Демийо, защото всичко губеше смисъл. Всичко, освен сега. Имахме дълг към този свят, Демийо, и нашият дълг не ни позволяваше да продължим заедно. Господи, ако знаех, че ще е така, никога нямаше да те заговоря в онзи ден.

-С какво този път е по-различен? – Тя промени темата.

Той се усмихна и цялото му лице се преобрази.

-Завладян съм от спомени. В сънищата си се връщам към онези векове преди да напусна Латрийва, в дните когато бях запленен от Дървото и прекарвах всяка възможност, вперил поглед в изменящата се корона и опити да изчисля променливите му. То изобразява пътуването на една същност в различни модификации на материята.

Демийо кимна. Дървото съществуваше само на Латрийва и създаваше собствена равнина от вероятности и функции. Хаволан го обожаваше, за него то бе феномен на необяснимото. Нямаше ясна престава за проекцията му във време-пространството въпреки целия напредък в знанията за вселенската физика.

-Искаш от мен да те пратя в друга вселена. Имаш ли представа в кой край на познатата пространствена равнина ще бъдеш запратен? Невъзможно е…

-Демийо, можем да опитаме. Този свят е от трето измерение, виждал съм го. Времевата линия е паралелна на нашата, искрата е копирана от успоредно протичащ поток.

-Да, ако изобщо успееш да ги раздиплиш един по един, за да намериш точно този. Да изведеш стабилен пространствено отворяем процес от Вариантната Аконстанта е непосилно дори за компютър от класа на Карсара.

-Но е посилно за нас тримата. Ще изолираме поточната група по данните, записани в свалящия код на моя ауричен имплант. Ще удвоя изчислителната ти скорост.

-Да, знам. – Демийо се извърна. Не можеше да го слуша и да продължава да бъде безчувствена. Чакаше да го срещне толкова отдавна, а сега, когато стоеше срещу него, бе по-непоносимо, отколкото го помнеше. Той не направи нищо. Мълчеше и я оглеждаше както преди, много отдавна. Не се беше променила. Дългата й, черна коса, силни рамене и висока, напрегната фигура. Наследница на съвършена природа и изтънчена красота. Мъдра, веща, искаща, преживяла. Същата като него. Той се разтрепери.

-Не съм забравил… не съм прекъснал връзката си с теб.

-От всички, отговарящи на класата и ранга ти, от цялата достъпна женска част на човечеството… защо избра мен?

-Видях бъдещето си в теб.

-В мен… или с мен? – Тя отново потърси очите му. Онези тъмно сини, блестящи от вродените интегрални вътре-ириси, които се завъртаха в едно със свиването на зениците му, очи проникновени и разголващи я – телом и духом. Очи, които се усмихнаха.

-През онези дни ми беше много трудно да се върна към живота. Щом си тръгнах разбрах, че времето няма да ме излекува. Уверявам те и сега, когато си срещу мен, че отминалите векове не промениха нищо. Демийо, любовта ти ме убива. Не ми оставяш нищо. Едва работя, не спя, не мога да ям. Никога няма да спра да те искам. Ще живея без да се завърна на Латрийва никога вече; ще се сливам с М-М-А до пълно изтощение, за да съм част от нея, забравящ за себе си; ще си спомням когато заспя как ме обладаваш, а после ще програмирам Карсара да изолира сънищата ми; ще пътувам до Налте, и ще потъна в опиатните й полета за седмици. Но нищо, нищо няма да се промени.

Тя бе затворила очи, но го слушаше примряла. Чакаше да чуе тези думи цял живот.

-Трябва да потърся този свят. Много години подтисках спомените, чувах ги, но не се вслушвах. Искам не просто да го видя, а да намеря най-сетне покой. Или да го дам на онзи, чиято част нося в себе си.

-А ще се върнеш ли после, за да дариш покой и на мен, Хаволан?

4.5.4.5.4.5.4

-Ще трябва да отделя сто процента процесорно време, да преустановя всички задачи и да прекъсна всякакви входно-изходни сигнали. Вие ще поемете управлението на периферните системи, без основните животоподдържащи функции и орбитирането в близост до звездата, които ще контролирам аз. Ще ми трябва ужасно много светлина!

-Не мога да искам това, ако смяташ, че е риск за теб самата и всичките ти модули.

Карсара се поколеба.

-М-М-А Дасие е направила такъв опит преди тридесет века, но когато Портала й се е отворил, вместо търсената планета прохода се забил директно в ядрото на син гигант. От удара на затварянето повърхността на Скенера й се напукала и се образували цепнатини, широки два сантиметра. Било е много болезнено.

Да се появят пукнатини по сплавта Сол-Иуме бе възможно само ако е неправилно напластявана при отливането. Веднъж втвърдена тя бе толкова устойчива, че бе практически невъзможно да получи каквито и да е поражения.

-Чувала съм за това. Но нейния Конструктор не е познавал мястото, към което е Отварял, а без използваната в наши дни търсеща картографска мрежа, няма как да измери колко градуса го делят от непредвидени сблъсъци.

-Но Хаволан също не знае къде отива.

-Виждал съм го, Карсара. Латрийва. Там е отправната ми точка.

-Ще трябва да преровим всички подлежащи на Латрийва варианти. Имаш ли представа колко потоци са това?

Изчислителната и търсеща природа на М-М-А бе запленена от числово-символните редици за извеждане на уравнение от Вариантната Аконстанта. Беше ги прехвърляла през процесорите си милиони пъти. Тя бе сигурна, че преминаването през функциите на воалите, разделящи отделните пространство-времеви вселени е постижимо за нейния капацитет, но знаеше че няма да ги достигне никога без скоростта на обединеното им криптиране.

-В импланта ми са другите необходими ни координати. Тримата ще успеем да намерим търсеното уравнение.

Карсара се взря внимателно в двамата. Хаволан се беше загледал в Демийо. Беше мълчалив. Тя пък беше развълнувана и особено жизнена.

-Ако нещо се обърка, защитната реакция на Скан-Порта ще затвори портала и ударната вълна може да те нарани.

М-М-А мислеше за неговата сигурност повече, отколкото се страхуваше за себе си. Тя можеше да се върне към живот, но макар генетично подсиленото му тяло да бе свръх издръжливо, той можеше да бъде повреден непоправимо.

-Съзнаваш ли, че ако успеем, ще те изгубим завинаги? Няма да можеш да намериш обратния път, нито ние ще можем да намерим теб. Вселената се движи неспирно, времето и пространството се разместват и плуват по реката на съществуването си. Дори като запомним точните координати, всички изчисления и потоци през които ще преминем, дори да уловя излъчването на импланта ти, само ти си този, който си виждал света, който търсиш. Никога няма да мога да отворя Проход към теб, без да си до мен да ме насочваш.

-Знам.

Карсара млъкна. Отговорността бе огромна. Не бе основно нейна, но знаеше, че той бе взел решение и очакваше да чуе нейното. Каквото и да е то.

- Разбирам…

“Поздрави, Алар Хаволан.”

Скан-Портът, със собствено име Абел-Карсара поздрави с първите процеси, протекли по веригите й, и стартира собствената си диагностична програма за запознаване със средата.

“Времето днес е хубаво.”

Демийо се усмихна и се придвижи в хоризонталната равнина на сканиращия екран. Оглеждаше трикилометровата втвърдена плоча Сол-Иуме за пукнатини на молекулярно ниво.

Ербидар бе няколко вековна планетарна колония, която притежаваше силно аурично поле. Скан-Портът издирваше необходимото количество аурични искри, изчисляваше дължината и трептенето на ауричната вълна и я наподобяваше върху свой носител.

Полето не винаги бе свързано само с хората. Аурични вълни се извличаха и от био-полета, както на планетата, така и на други раси, чиито енергии бяха сродни. Преди няколко хилядолетия откритието, че животът може да се удължи с енергии от висше ниво, тласна човечеството до неподозирани висоти.

Абел-Карсара бе в междувъзлова мрежа с останалите портали, пръснати из Галактиката. Той бе в енергийна зависимост със Скенера и можеше да отваря проходи спрямо произволни точки в обсега на периферията му от 200 километра.

Сега Абел се въртеше по трите си координати и картографираше във виртуалната си памет посоките, в които изтичаха леещите се от планетата аурични реки. Техните разсейки се простираха в няколко измерения напред и маркираха квадранти, в които посоките им се разделяха. Хаволан наблюдаваше метаморфозите им и очакваше Абел да намери посоката и времевите параметри на собствения му имплант.

Хаволан получи втората нано-честотна кома в живота си. Беше неочаквано. Ауричният му имплант рязко и бързо сменяше честотите си и нестабилното му поле разстройваше жизнената му енергия. Карсара се изплаши, бе загубила напълно връзката си с него за седем минути. Демийо пое поддържането на жизнените му функции, докато обгръщащото го изолиращо поле бавно успокояваше обърканите трептения. М-М-А бе потресена от тази реакция на отхвърляне, защото целия му генотип бе моделиран с помощта на аурични искри. Отхвърляне на имплант бе необратимо и щеше да продължи, докато не го убиеше. Как в тези времена някой изобщо можеше да отхвърля аурична искра?

Карсара бе поела този риск с интерес, сроден на любопитството. Беше затвърдила решението си и от безпокойство за Хаволан, който отпадна след преживяното. Когато той се възстанови достатъчно, с Демийо впрегнаха цялата си енергия, за да приведат всички модули в необходимия режим на готовност. Изчисленията вече течаха с удивителна скорост по информационните вериги. Тя бе възхитена от начина, по който Демийо бе поела част от оперативните модули на Скан-Порта, а Хаволан усукваше и комбинираше данни, прегрупираше нужните интеграли, въвеждаше нови протоколи и уравнения в такъв синхрон с нейния, че Карсара не можеше да различи единия от другия. Процесът на мисълта им бе подреден, светкавичен и интуитивен.

Хаволан управляваше придвижването на Абел с помощта на Нимал – отделящ се контролиращ сегмент на Прима-Строителния Инспектор, който маркираше положението на Скан-Порта на холографния си екран и отваряше Портала чрез макроформиращи импулси. Хаволан не се намираше на Карсара, а редом до Нимал, обвит в био-енергийна капсула, с помощта на която щеше да премине през отворения портал.

Настъпи почти недоловима пауза, когато М-М-А, Демийо и Хаволан достигнаха пълното сливане на скорост-четене-изчисление-извеждане. Общият поток от мисловна дейност бе погълнал и тримата в интерфейс, който не можеше да бъде прекъснат до извеждането на търсения поток от целия масив на подлежащите равнини. Абел-Карсара преустанови сканирането, предостави визуализиращия си декодер на Хаволан и замръзна в пасивен режим. П.-С. Инспекторът също притихна и зачака.

*Точно позициониране на аурична искра: извличащ периметър-трето измерение; девета нано-честота; време на енергийно излъчване: седем века, 256 години-Латрийва-броене; квадрант на добиване: Скан-Порт Фардиперс, собствено гама поле-16f степен; Сгланд-символно композиране: Ажират, Рен-Ту, Ре(г)дедрон-първо поколение, Алдо-Т-Т.Т; времеви ауричен поток-минало; тълкуване на средата-грешка, степен безкрайност, възможна Вариантна Аконстанта! Въведи отправен възел…*

*Процесор Вазитрон започва изчислителна прогресия…*

5.6.5.6.5.6.5

Наблюдението е толкова повече от познанието. То ражда разбиране, което надхвърля границите на всичко научено.

Демийо, дали ще те видя отново някога? Съчинявам писмата си към теб и ги съхранявам, сякаш би могла да ги получиш някои ден.

Стартиращото уравнение е изведено съвършено точно. От него проекциите в дълбочина стават толкова отчетливи, че притежават собствен символ-реалност. Разглеждах ги много дълго и прочетох заплетения сегмент, отговарящ за измененията им и съдържащ отправни елементи. Цял живот ме преследва видение за действителността на онзи, чиято аурична вълна нося.

С всеки изминал ден паметта ми се избистря. Не мога да побера спомените за толкова вселени, но мога да се връщам в най-безумните. Това дърво, което ме е обсебило с неопределимата си структура! Какъв е този приспособим живот, който не познава ограничения?

Преминах през Крайните светове, тях можех да разпозная по мътните небеса и бездънни полета от неотразяваща вода. Сега разбирам, че сме благословени да живеем твърде дълго под светлинния покров на божествата Менер и Теберия. Дърветата Латрийва извират дори от Вибрационните материи, а сенките им гонят вятъра по полетата на заледени долини. Светове, в които властва механиката, бяха обвили силуета им в симбиотична форма на живот-не-живот. Метаболизмът им приличаше на саморегенериращ се компютър-Корней. Те имат гори даже на онези сурови живо-организмови сателити, които с милиони светлинни години следват взривовете в раздуващите се краища на Вселената. Огромни порти от гигантски стволове, изродени в слаба гравитация, и с корони сплетени в просветваща арка се местят по шуплестата повърхност на полу-заледено море. Навсякъде техните листа и плодове туптят с пулса на съседното пространство. Навсякъде езикът им е един и същ, дали прошепнат, дали изпят, дали проектиран с извезани от светлина знаци.

Сънища за случилото се ме повалят всяка нощ и не мога да разпозная мястото, но мога да разпозная света. Той е този, който видях за пръв път преди векове, с извисяваща се в далечината кула, с основи, край които се въртяха каменни блокове, носени от невидима вихрушка и онзи мъж, който ме погледна, стъпил на клоните на Латрийвовото дърво. В съня си виждам случилото се, а страданието ми е толкова истинско, че остава след като се събудя.

Сега чувам много по-ясно думите му, думи-спомени, отправени към някой или просто изречени. “Намерих демон до Границата с Мрака. По обгорените следи на остатъчното заклинание личеше, че е спускал мост. Не знаех дали е жив или мъртъв. Доближих се до него, но в следващия момент той отвори очи и вдигна меча си. Върхът му ме ужили пред да реагирам. Макар да не бях потърсил контакт с Громойд-Символа, той се включи. Потънах в структурата на изграждащата матрица по-бързо, отколкото проводящите нишки на спиралата позволяват. Контактът почти я стопи.

Този символ е толкова чужд и сложен, а така неотделимо попи в спиралата, че когато прониквам в нея, не различавам отделните елементи. Започнах да усещам как ме променя. По тялото ми се появиха тези сребърни пръстени. Самата ми дарба се видоизмени и честотата на силата ми вече не трепти с лунните лъчи. Сега търси Границата на Мрака. Сънувам я, те ме викат. Виждам в сънищата си демони, чувам шепот и писъци, непознати материи и светове се сливат в невъзможна вселена…

Всичко в мен иска да живее. Какво да правя? Тялото не боли, но душата… Всичко става прекалено бързо, не мога да го приема. Трябва да умра, а не мога.”

Така е всяка нощ. Слушам, но не мога да реагирам. Няма как да му отвърна.

Хиляда години чувствителност. Това ще бъде дълъг поток от емоции, кои от тях нежелани, кои очаквани.

Предстои ми дълго пътуване. Всичко, което исках е да отворя Портала в тази точка, и ужасът на прехвърлянето си струваше, защото макар и отдалечена, тя все пак е в същото измерение. Порталът завинаги ще остане затворен, но ако можех да те видя за последен път Демийо, бих ти казал същите неща и същото сбогом. Ти трябва да ме оставиш и да забравиш този поток. Бих направил всичко, за да задържа всичко което си ми дала до този миг. Макар почти да не мога. Макар че едва ли искам. Осъзнавам че съм силен в описването на материята и нейните хиляди проекции, но не мога да опиша теб. Теб и мен като хиляди проекции. Изобщо не мога да оформя в изречение каквото и да е осъзнато и преосмислено чувство. Всичко се е увъртяло така, че не остава нищо друго освен да нося една тежест от много светлина. Моята светлина и свирепа вяра в смелостта ми да те обичам и никога да не съм преставал.

Ще те търся в този свят и може би ще те намеря. Но тук всичко е толкова друго, мистично и магично. Тук е обиталище на други сили, където съществуването на технологията няма смисъл. Дали ще живея в този свят с тринадесет луни и преплитащи се астероидни пръстени? Знам че това е дома ми, предречен да ме следва със спомени и картини още с рождения ми имплант. Какъв е бил този, който ме доведе тук? Не знам. Но езикът му е много красив.

Слънцето залязва, на фона му шепти с напевния си тембър гората от Латрийвови дървета, дърветата на Залеза. Така ги помня, така ги е запомнил той за последно. Ще те търся в клоните им, да видя поне за миг проблясъка на нашата Латрийва, и теб, седнала под сянката, да гледаш към мен…

24.05.2006