Сигурна съм, че сте срещали какви ли не сервитьори: любезни или груби, сръчни или непохватни, експедитивни или мудни, симпатични или такива, които само с поглед могат да ти скапят настроението. С една дума – всякакви.

Наскоро попаднах на един сервитьор, който бих го поставила в категорията „Супер общителни”, макар че и това определение не е достатъчно, защото за прецизност съм длъжна да добавя, че той се прояви също така като много смешен човек с нестандартно поведение.

И тъй като подобен екземпляр никога не бях срещала, а впечатленията ми от него все още са много ярки, сметнах, че си заслужава да ги споделя с вас.

Ето какво се случи...

Преди десетина дена отидох на почивка в Китен и още същата вечер след пристигането ни, проведохме разузнавателна акция за цените в ресторантите. Дългата разходка завърши в едно заведение, наречено „Бърза закуска”, в което питиетата бяха на прилични цени.

По повод на името му си зададохме въпроса уместно ли е бързата сутрешна закуска, примерно, да върви в комбинация с алкохол? И веднага се сетихме за известния афоризъм, че някои пият от радост, други от мъка, а трети... от сутринта. Тъй че – няма нищо неестествено сутрин, докато закусваш, да удариш набързо едно малко, нали така? :)

Само че влизането ни в заведението не беше продиктувано от ниските цени, а беше следствие на моята спонтанна реакция, провокирана от божествена гледка. Вляво на входа стоеше витрина със сладкиши и погледът ми попадна на една тарталетка.

- Ах, тарталетка! Обожавам тарталетите! – фриволно извиках аз, щом я зърнах, без да очаквам, че възклицанието ми ще предизвика внезапното изстрелване на двама души, които се спуснаха към витрината и мигом се озоваха зад нея. Това бяха продавачката на сладкиши и един сервитьор. Още не бях осъзнала какво става, когато и двамата протегнаха ръце към тарталетката, за да я извадят и да ми я връчат.

- Не! Спрете! – отново викнах аз – Ама моля ви се, не ми я давайте! Тази вечер съм решила да пия бира, а не да ям тарталети. То не може и двете неща едновременно! Все пак една жена трябва да мисли и за фигурата си.

Усетих известно разочарование в погледите на двамата обслужващи, които унило отпуснаха ръце, но какво пък – клиентът има право. След което влязохме вътре и седнахме на посочената от сервитьора маса.

Последва главозамайващо обслужване от сервитьора посрещач, който почти не откъсваше поглед от нашата маса. Когато се загасеше цигара в пепелника, той на секундата го заменяше с чист и за всеки случай поставяше до него още един – вероятно за резерва, ако първият вземе, че се препълни с повече от един фас.

Още със сервирането на питиетата, понеже аз взех сама да си наливам бирата в чаша, той ми направи забележка, че това е негова работа и че трябва да го оставя той да ми налее.

- Е, не се притеснявайте – опитах се да го успокоя, – просто аз обичам да пия бирата без пяна и затова реших да се самообслужа.  

- Аз също мога да ви я налея без пяна – сряза ме набързо и от негова страна последва сложна комбинация от действия, свързана с опитите му с едната си ръка да задържи подноса със стоящата изпразнена бутилка от кока кола, а с другата - да ми налее бирата. Само че – за познавачите е ясно! – за да няма пяна, чашата трябва да се наклони и течността да се излее бавно по стените й. Нещо, което е адски трудно за изпълнение, ако разполагаш само с една свободна ръка.

Наблюдавайки с напрежение наливането на бирата и същевременно накланящия се на една страна поднос с празната бутилка, очаквах да се случи фал. И той се случи. Просто бутилката падна на пода, но пък бирата ми, която се оказа по-важна в случая, беше успешно налята без пяна. Подарих му една усмивка на човека, за да не се притеснява.

Ние продължихме да консумираме под зоркото око на сервитьора, който, минавайки край нас, отвреме-навреме пускаше по някой коментар от рода на „Добреее”. Явно му харесваше как върви хапката и пийката на нашата маса. На нас обаче ни ставаше все по-смешно неговото поведение и на моменти просто едвам издържахме да не избухнем в гръмогласен смях.

Но това съвсем не е всичко. Все пак пиех бира и по едно време ми се приходи до тоалетна. Озърнах се, но от моето място не се виждаше никъде тоалетна или поне нещо, приличащо на такава. Тръгнах по пътеката и кого мислите, че срещнах? Естествено, че нашия човек, който следеше изкъсо положението не само на масата, но и движенията ни извън нея.

- Къде отиваш? – попита ме той, от което се почувствах малко странно, защото по-нормално е клиентът да задава въпроси към сервитьора, а не обратното. Пък и този негов интерес към намеренията на моята особа леко ме озадачи.

- Търся тоалетната – отговорих с усмивка. – Само че не зная къде е.

- Ела с мен – покани ме той и поехме заедно нагоре. Тоалетната се намираше на разстояние около две-три крачки. Той посочи помещението отляво с ръка и каза:

- Ето това е тоалетната.

Тъкмо ми беше на устата да му благодаря, когато с изненада видях, че той влезе заедно с мен в преддверието й. След това застана пред дамската тоалетна и почука на вратата й. Не се обади никой. После отвори вратата и сочейки с ръка тоалетната чиния, ми каза учтиво:

- Моля, заповядай!

Вече ми беше минало през ума, че е възможно да не ме остави сама в кабинката.

Върнах се на нашата маса и тихичко разказах за новите подвизи на сервитьора. Градусът на веселото ни състояние ставаше все по-висок.  

Странностите на нашия герой обаче не свършват дотук, а за кулминацията едва сега идва ред.

Все още не бяхме допили съдържанието в чашите си и не бяхме довършили мезетата в чиниите си, когато сервитьорът при поредното си минаване покрай нашата маса се обърна към мен с думите:

- Ти ще ядеш тарталетка и тя ще бъде за моя сметка!

- Ооо, не! – извиках с всички сили, подозирайки вече, че от този човек може всичко да се очаква – В никакъв случай не искам да ям тарталетка! Категорично отказвам!

Само че молбата ми изобщо не беше взета под внимание. Сервитьорът със сигурна крачка отиде до витрината със сладки изкушения и след малко се върна, поставяйки на масата прословутата тарталетка, в която се бях загледала преди да влезем.

Нямаше как. Трябваше да се донатъпча и с нея, за да не го обидя. Разбирам го. Вероятно той нямаше да понесе мисълта, че клиентът се е самолишил от нещо толкова любимо за хапване.

Тук идва краят на моя разказ. Мисля, че не е толкова важно да се спомене, че младежът на изпроводяк поиска да си разменим телефоните, което му беше отказано категорично. Важното е, че прекарахме една приятна вечер, в която се посмяхме здраво, от сърце. Пък дано с разказа си да съм развеселила и вас :)